Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……………..2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми ноември през
двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 3431 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.В.А. срещу решение
от 10.04.2018г. по гр. дело № 23340/2017г. на Софийски районен съд, 56 състав, изменено
в частта за разноските с определение от 28.01.2019г. по същото дело, в ЧАСТТА,
с която е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове, че жалбоподателят дължи на „Т.С.”
ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, сумата 1 703. 41 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. –
30.04.2016г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**********,
ведно със законната лихва, считано от 18.10.2016г. до окончателното изплащане и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 108. 91 лв., представляваща
лихва за забава за периода 16.09.2015г. – 21.09.2016г.
Въззивникът – ответник обжалва решението в посочената
част, с оплаквания за необоснованост и неправилност. Поддържа, че по делото не
е доказано качеството му на потребител на топлинна енергия, поради липса на доказателства, че е единствен
собственик на процесния имот. Отделно твърди, че липсват доказателства, че за
имота, описан в представения нотариален акт, е открита партида за процесния
абонатен номер 179894. Сочи, че ищецът не е посочил приложимите Общи условия и
публикаването им по предвидения за това ред. Излага доводи, че представените по
делото формуляри за отчет касаят друг имот и партида, собственост на трето по
делото лице. Твърди, че използваното средство за търговско измерване не е
преминало своевременно метрологична проверка. По отношение на вземането за
мораторна лихва поддържа, че по делото не са представени доказателства за
публикуване на процесната фактура на интернет страницата на продавача, в съответствие с клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2
от ОУ от 2014г., поради което не е налице настъпила забава. Отделно се
поддържат основания за нищожност на посочените клаузи от ОУ. Моли въззивния съд
да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и
недоказани, с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице – помагач на ищеца по делото „Б.Б.”
ООД не са депозирали отговори на въззивната жалба.
Въззиваемият „Т.С.“ ЕАД в хода на устните прения оспорва бланкетно
жалбата.
Решението в останалата част за отхвърляне на иска по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер и за частично
прекратяване на производството, е влязло в сила, като необжалвано.
Софийският
градски съд, II-„А”
въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Решението е правилно и следва да бъде потвърдено в
частта за главницата , като въззивният съд препраща към мотивите на СРС по реда
на чл. 272 ГПК в тази част. Решението е неправилно в частта по иска за
мораторна лихва.
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на парични
притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 58384/2016г.
на СРС, 56 с-в.
В първоинстанционното производство е установено, че между
страните е възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за
продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, съгласно чл. 150 ЗЕ.
Договорът касае доставка на топлинна енергия до самостоятелен обект,
представляващ процесния апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. „**********. Правото
на изключителна собственост на ответника по наследство и дарение върху
процесния имот за процесния период се установява от представения договор за дарение,
сключен с нотариален акт № 134/2005г. на нотариус Д.. По делото е представена
искова молба от 29.12.2011г., подадена от съсобственика – дарител Ц.А.срещу
ответника А. – неин брат, с която са били предявени искове по чл. 30 ЗН и чл.
227 ЗЗД, но липсват твърдения и доказателства кога и как е приключило
образуваното пред СРС производство по нея.
Подаването на топлинна енергия към процесния имот през
процесния период, не е спорно между страните, а се и установява от приетите
като писмени доказателства по делото документи за топлинно счетоводство и
отчети за отдадена топлинна енергия, съставени от третото лице – помагач, както
и от приетото от СРС заключение на СТЕ. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост
е възложено от етажните собственици на „Б. “ ООД, с договор от 09.09.2002г.,
също приет като писмено доказателство. Същият е сключен от упълномощени
представители на етажните собственици, съгласно протокол на общото събрание.
От изложеното следва изводът, че ответникът, в
качеството му на собственик на имота, е потребител/клиент на топлинна енергия
за битови нужди и съгласно чл. 155 от ЗЕ, дължи заплащане на цената на
отдадената за процесния имот топлинна енергия, за претендирания период. Ето
защо искът е доказан по основание и оплакванията на жалбоподателя пред
настоящата инстанция за липса на облигационно правоотношение между страните, са
необосновани.
Неоснователни са доводите в жалбата за липса на доказано
право на собственост на жалбоподателя върху процесния имот. Съгласно чл. 153,
ал.1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания,
дадени в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
ЗЕ независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно мотивите на цитираното
ТР, в хипотезата на ползване на жилище
след развод от един от бившите съпрузи, който е сключил писмен договор при
публично известни Общи условия, например с откриването на индивидуална партида
за целия имот, той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за
своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг
идеална част. Хипотезата на обикновена съсобственост е аналогична, поради
което, дори в случаите на съсобственост, при открита партида на името на единия
съсобственик, същият има качеството клиент на топлинна енергия. Отделно от
изложеного, в случая ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал
възраженията си относно възникване на съсобственост върху процесния имот, поради
разваляне или отмяна на договора за дарение, с който е придобил имота, поради
което материалната доказателствена сила на представените нотариални актове не е
опровергана и следва, че за процесния период същият има качеството на клиент на
топлинна енергия, в качеството на собственик на имота. Ето защо доводите в
жалбата в тази връзка са неоснователни.
Неоснователно е оплакването за липса на доказателства
за открита партида за процесния абонатен номер***** на името на ответника, тъй
като по делото са представени такива от третото лице – помагач.
Обстоятелството, че по грешка са представени доказателства за извършено
топлинно счетоводство и за имот, който не е предмет на делото, не налага
различен извод.
Неоснователно е оплакването за липса на доказателства за публикуване на
приложимите Общи условия, представени по делото, тъй като същите са публикувани
във вестник „24 часа“ и вестник „19
минути“ на 10.02.2014г. и са в сила от 12.03.2014г. /служебно известен факт/.
Съгласно констатациите на СТЕ, остойностяването на
потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано в съответствие с
действащите към този момент нормативни разпоредби. За процесния период отчитането
е било редовно, като от отчетеното количество ТЕ са приспадани технологични
разходи за сметка на ищцовото дружество. Вещото лице е съобразило, че в
процесния имот е имало 3 бр. отоплителни тела, с 3 броя ИРРО, както и щранг
лира в банята и два водомера за топла вода. Начислените на въззивника – ответника суми са
определени като дължими на база реален отчет на уредите за индивидуално разпределение
и на СТИ в АС, на база правилно извършени дялово разпределение и остойностяване
на доставеното количество ТЕ. За процесния период абонатът е осигурил
безпрепятствен достъп за отчет на ИРРО и главните отчети са подписани.
Присъдената сума от 1703. 45 лв. е определена съгласно заключението на СТЕ като
дължима за процесния период, при отразяване на изравнителните сметки за
процесния период. Ето защо, настоящият състав намира оплакванията на
жалбоподателя относно липсата на доказателства, от които да се установи количеството
и качеството на реално ползваната ТЕ, за неоснователни.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя досежно
неизправност на абонатна станция и на измервателните уреди. В заключението на СТЕ са констатирани
периодични проверки на топломерите в абонатната станция съгласно БДС и са
описани протоколи за тяхната смяна на всеки две години.
Други относими за спора доводи досежно иска за
главницата не се сочат в жалбата, поради което същата е изцяло неоснователна в
посочената част.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За да уважи иска до размера на сумата 108. 91 лв.,
изчислен по реда на чл. 162 ГПК, СРС е приел, че ответникът дължи лихва за
забава съобразно чл. 33, ал. 4 вр. ал. 2 от приложимите Общи условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014г., в сила от 12.03.2014г., а именно върху сумата по
окончателната фактура от 31.07.2015г.,
считано от изтичане на посочения в нея срок за плащане – 15.09.2015г. Съгласно разпоредбата
на чл. 33, ал. 2 от приложимите Общи
условия от 2014г., падежът на задължението за плащане на потребената топлбинна
енергия настъпва с изтичането на 30 - дневен срок от датата на публикуването й
на интернет страницата на продавача. В случая от ищцовото дружество, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест, не е доказано по делото
настъпването на забава на ответника, предвид липсата на доказателства за
публикуването на всяка от фактурите на интернет страницата на топлофикационното
дружество. Ето защо оплакванията в жалбата в тази връзка са основателни. При
липса на доказана настъпила забава по смисъла на чл. 33, ал. 2 от ОУ, не могат
да бъдат споделени изводите в обжалваното решение, че е налице основание за
начисляване на обезщетение за забава върху изравнителната фактура от
31.07.2015г., по арг. от чл. 33, ал. 4 от ОУ, тъй като срокът по чл. 33, ал. 2
от ОУ въобще не е доказано да е започнал да тече. Ето защо искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД е недоказан по основание и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че жалбата досежно
иска за мораторна лихва е основателна и първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в посочената обжалвана
част.
С оглед изхода на спора, решението на СРС следва да
бъде отменено частично и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски,
както следва – над сумата 79. 70 лв. до пълния присъден размер от 84. 79 лв. –
разноски за заповедното производство и над сумата 476. 61 лв. до пълния
присъден размер от 507. 03 лв. – разноски за исковото производство.
С оглед изхода на спора, на въззивника следва да бъдат
присъдени претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 3. 64 лв., съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за изразходването им. Допълнителни
разноски за СРС съобразно уважената част на жалбата не следва да се присъждат,
тъй като не са ангажирани доказателства
за направени такива. Отделно от това, в първоинстанционното производство е
направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 300
лв., но СРС е оставил без уважение искането, поради липса на доказателства за
сторени такива, като в тази част не е искано допълване на решението по реда на чл.
248 ГПК.
Разноски за настоящата инстанция не следва да бъдат
присъждани на въззиваемото дружество, тъй като не са налице реално извършени
процесуални действия от страната във въззивното производство.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
от 10.04.2018г. по гр. дело № 23340/2017г. на Софийски районен съд, 56 състав, изменено
в частта за разноските с определение от 28.01.2019г. по същото дело, в ЧАСТТА, с която е признато за установено по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че С.В.А. дължи на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
сумата 108. 91 лв., представляваща лихва за забава за периода
16.09.2015г. – 21.09.2016г., както и в ЧАСТТА, с която С.В.А. е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, над сумата 79. 70 лв. до пълния
присъден размер от 84. 79 лв. – разноски за заповедното производство и над
сумата 476. 61 лв. до пълния присъден размер от 507. 03 лв. – разноски
за исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Т.С.” ЕАД, ЕИК ******** срещу С.В.А., ЕГН ********** иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
дължимостта на сумата 108. 91 лв., представляваща лихва за забава за
периода 16.09.2015г. – 21.09.2016г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.04.2018г. по гр.
дело № 23340/2017г. на Софийски районен съд, 56 състав, изменено в частта за
разноските с определение от 28.01.2019г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******** да заплати на С.В.А., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата 3. 64 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението в отхвърлителната част и в
частта за прекратяване на производството е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Б.Б.” ООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.