Р Е Ш Е Н И Е
№1323
Гр. Перник, 10.12.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на осми ноември през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Антоанета Василева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 03279 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по предявени от
„Сиесайеф“ АД, с ЕИК: ********* срещу „Европейски политехнически университет“ –
гр. Перник кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с искане да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че ответното учебно заведение дължи на ищцовото дружество сума в
общ размер от 24 743,27 лв., от която сумата от 20 833,34 лв., представляваща непогасена главница по Договор за
заем от 05.05.2011 г. и допълнителни споразумения към него, включваща сумата от
10 416,67 лв., представляваща
неизплатена главница от погасителната вноска за месец януари 2018 г. и сумата от 10 416,67 лв., представляваща
неизплатена главница от погасителната вноска за месец февруари 2018 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 16.03.2018 г. до окончателното изплащане
на вземането, както и сумата от 1 977,08
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за месец януари за
периода от 09.05.2011 г. до 31.01.2018 г. и сумата от 1 932,85 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
за месец февруари за периода от 09.05.2011 г. до 28.02.2018 г., за които суми
по ч. гр. дело № 01770/2018 г. по описа на Районен съд – Перник е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищцовото дружество „Сиесайеф“ АД твърди, че
между него, в качеството му заемодател и ответника „Европейски политехнически
университет“ – гр. Перник, в качеството му на заемополучател, бил сключен
Договор за заем от 05.05.2011 г., по силата на който на ответника бил отпуснат
заем в размер на сумата от 300 000 лв. Заемната сума била преведена в
пълен размер от ищеца по сметка на ответника на 09.05.2011 г. Последният се
задължил да я върне на 4 равни месечни погасителни вноски всяка в размер от по
75 000 лв., платими на 30.09.2011 г., на 30.10.2011 г., на 30.11.2011 г. и
на 30.12.2011 г., заедно с възнаградителна лихва в размер от 7% годишно.
Посочва се, че с Допълнително споразумение от 25.11.2011 г. страните променили
падежа на всяка от вноските, като бил изменен и лихвеният процент чрез
увеличаването му на 9%. След този момент ответникът извършил
плащания, като оставащата неизплатена главница възлизала на сумата от
250 000 лв. Твърди се, че с ново Допълнително споразумение от 18.07.2012
г. към договора за заем страните постигнали съгласие за промяна в сроковете за
връщане на сумата чрез две вноски, всяка в размер от по 125 000 лв. –
първата, платима до 31.08.2012 г., а втората – до 31.10.2012 г. Поддържа се, че
с последно Допълнително споразумение от 01.11.2016 г. срокът за връщане на
главницата в общ размер от 250 000 лв. бил продължен до 31.12.2018 г. с
договорна възнаградителна лихва от 5 %, като сумата следвало да бъде върната
при условията на подписан между страните погасителен план. Ответникът не е
изпълнил задължението си за заплащане на дължимите вноски за месеците януари и
февруари 2018 г., всяка в размер от по 10 416,67 лв. или в общ размер от
20 833,34 лв. на падежа – съответното последно число от месеца, за който
се дължи, нито към настоящия момент, въпреки отправената му покана. Ищецът
намира за дължима и претендира и законната лихва за забава върху всяка от
вноските, считано от датата на предоставяне на заемната сума – 09.05.2011 г. до датата на изтичане на
срока за изплащане на съответната вноска. С тези доводи отправя искане за
уважаване на исковите претенции. Претендира и законната лихва за забава върху
общия размер на главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 16.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът
„Европейски политехнически университет“ – гр. Перник не е подал писмен отговор.
Депозираният по делото отговор с рег. №
22566/29.08.2018 г. е извън законоустановения срок, указан на ответното учебно
заведение с разпореждането от 31.05.2018 г., поради което и съдът не следва да
обсъжда по същество доводите и възраженията, изложени в същия. В хода на ч. гр.
дело № 01770/2018 г. по описа на Районен съд – Перник ответникът е депозирал
възражение, с което е оспорил дължимостта на вземанията без изложени
съображения.
В съдебно заседание ищцовото дружество, чрез
пълномощника си адв. И.Д. поддържа предявените искове, намирайки същите за
основателни, с оглед събраните по делото доказателства, свидетелстващи за сключването
на договора за заем, предаването на заемната сума и изтичането на уговорените
срокове за плащане. Посочва, че ответникът не е доказал изпълнение на
задълженията си. Счита за неоснователно наведеното от учебното заведение, макар
и извън преклузивния срок, възражение за погасяване на вземанията по давност,
тъй като ответникът е признал същите с подписването на допълнителното
споразумение, което изявление има характера на отказ от изтеклата до момента
погасителна давност и прегражда възможността му за последващо позоваване на
същата и за настъпване на правните ѝ последици. Претендира присъждане на
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, който представя.
Ответникът, редовно призован, не се изпраща
представител и не изразява писмено становище.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между
страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че на 05.05.2011 г. между ищеца „Сиесайеф“ АД, в качеството му на
заемодател и ответника „Европейски политехнически университет“ /ЕПУ/ – гр.
Перник, в качеството му на заемополучател, бил сключен договор заем, по силата
на който ищцовото дружество предоставило на ответното учебно заведение паричен
заем в размер на сумата от 300 000 лв. срещу задължението на заемополучателя да
върне същия в срок до 31.12.2011 г. заедно с договорна възнаградителна лихва в
размер от 7 % годишно. В клаузата на т. 1.3 от договора е предвидено, че
заемната сума следва да бъде преведена по банкова сметка ***, конкретно
посочена в договора. В клаузата на т. 2.1 от последния страните са постигнали
съгласие предоставеният паричен заем да бъде върнат чрез 4 равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер от по 75 000 лв. и с
падежи – 30.09.2011 г., 30.10.2011 г., 30.11.2011 г. и 30.12.2011 г. Установява
се, че е договорено дължимата лихва да се изплаща ежемесечно на 30 –то число на
съответния календарен месец до окончателното връщане на заемната сума, като
размерът на лихвата се определя върху непогасената част от заема.
Изяснява
се, че с преводно нареждане за кредитен превод от 09.05.2011 г. заемодателят
„Сиесайеф“ АД е превел по посочената в договора за заем от 05.05.2011 г. банкова
сметка ***, предмет на договора в размер от 300 000 лв. Този факт по същество
не се оспорва от ответника, а и се подкрепя от данните, съдържащи се в приетото
по делото извлечение № 39/10.05.2011 г. по разплащателната сметка на ищеца при
„УниКредит Булбанк“ АД, от което е видно, че с транзакция № 711R1P0111290001 от 09.05.2011 г. е осъществен превод
към сметката на ЕПУ.
Установява
се също, че между ищеца и ответника, в качеството им на страни по договора за
заем, на 25.11.2011 г. е сключено допълнително споразумение, с което се
извършва промяна в срока и начина на връщане на заемната сума, като се уговаря
същата да бъде върната чрез 3 погасителни вноски, от
които първата в размер от 150 000 лв. и с падеж 28.02.2012 г., втората в размер
от 75 000 лв. и с падеж 30.04.2012 г. и третата в размер от 75 000 лв. и с
падеж на плащане 30.06.2012 г. Със споразумението е увеличен размерът на
дължимата лихва от 7 % на
9 % годишно. Установява се, че последното е сключено във връзка с писмо
от 02.11.2011 г. на ЕПУ, адресирано до „Сиесайеф“ АД /л. 11 от делото/, в което
се отправя искане за удължаване на срока за погасяване на главницата по
договора за заем с 12 месеца поради липсата на достатъчно финансови постъпления
за обслужването му и становище на дружеството – заемодател от 16.11.2011 г. за
предоговаряне на условията по договора.
Приетите
по делото писмени доказателства сочат, че с писмо от 31.05.2012 г. ответникът,
в качеството си на заемополучател /заемател/ по договора от 05.05.2011 г. е
отправил предложение до ищеца, като заемодател, страните да предоговорят
условията по издължаването на заема с изразена готовност за заплащане на лихва
в по – висок размер, с оглед невъзможността за извършване на плащанията.
Установява се, че на 18.07.2012 г. между страните е сключено ново допълнително
споразумение за изменение на клаузи от договора за заем, в което ищецът и
ответникът се съгласяват непогасената част от главницата, възлизаща на сумата
от 250 000 лв. да бъде върната на две вноски – първата в размер от 125 000 лв.
в срок до 31.08.2012 г. и втората в размер от 125 000 лв. в срок до 31.10.2012
г.
Страните
не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на
01.11.2016 г. между тях е сключено трето допълнително споразумение, с което
същите констатират, че общият размер на непогасената сума по договора за заем
възлиза на 287
602,73 лв., от които главница в размер от 250 000 лв. и лихва в размер от 37
602,73 лв. Постигнато е съгласие за намаляване размера на договорната възнаградителна
лихва на 5 % годишно, както и за изплащане на дължимите суми в срок до
31.12.2018 г. съгласно двустранно подписан погасителен план, представляващ
неразделна част от споразумението. От
съдържанието на последния се установява, че страните са уговорили неизплатената
част от главницата в размер на сумата от 250 000 лв. да бъде върната на 24
месечни вноски, от които 23 в размер на сумата от по
10 416,67 лв. и последната в размер от 10 416,59 лв. Част от тези вноски са
дължимите за месеците януари и февруари 2018 г. всяка в размер от по 10 416,67
лв., дължими съответно до 31.01.2018 г. и до 28.02.2018 г.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при
условията на кумулативно обективно съединяване помежду им, с искане да бъде
признато за установено със силата напресъдено нещо съществуването на парични
вземания на ищеца срещу ответника, удостоверени в Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. дело №
01770/2018 г. по описа на Районен съд – Перник. Съдът, като съобрази, че
възражението на длъжника срещу заповедта е подадено в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, намира, че
за ищеца е налице интерес от търсеното установяване.
По исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
Съгласно
разпоредбата на чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с договора
за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи срещу задължението на заемателя да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество, заедно с лихва, уговорена писмено.
Изложеното дава основание за извод, че по своя характер договорът за заем
представлява възмездна, неформална и реална двустранна правна сделка, която се
счита за сключена когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по
него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Касае се за
сложен фактически състав, включващ като елементи, както постигането на съгласие
между заемодателя и заемателя по съществените условия на договора, така и предаване
във фактическата власт на заемополучателя на сумата, предмет на договора за
заем. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на
сделката не е осъществен.
Следователно,
възникването в полза на ищцовото дружество на процесните вземания,
представляващи неизплатена главница по месечни погасителни вноски – неизплатена
част от заемна сума, е обусловено от установяване, при условията на пълно и главно
доказване, наличието на твърдяното облигационно правоотношение между страните,
породено от договор за заем, предаването на заемната сума на заемополучателя,
уговорения падеж на вземанията и неговото настъпване, както и техния размер, в
който смисъл са Решение № 192 от 7.11.2014 г. по гр. дело № 2519/2014 г., III
г. о., ГК на ВКС, Решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. дело № 2902/2014 г., III г. о., ГК на ВКС, Решение
№ 168 от 20.05.2010 г. по гр. дело № 134/2010 г., IV г. о., ГК на ВКС, постановени по реда на чл.
290 ГПК.
Съдът
намира за доказано по делото възникването в полза на ищцовото дружество на
процесните вземания срещу ответното учебно заведение, представляващи
неизплатена част от главница – заемна сума, включена в съответните месечни
погасителни вноски. Установи се, че между страните е сключен договор за заем от
05.05.2011 г., по силата на който „Сиесайеф“ АД, в качеството си на заемодател,
е поело задължението да предостави на „Европейски политехнически университет“ –
гр. Перник паричен заем в размер на сумата от 300 000 лв. срещу насрещното
задължение на ответника да върне заемната сума заедно с възнаградителна лихва.
Изясни се, че с преводно нареждане от 09.05.2011 г. заемодателят е превел по
банковата сметка на заемателя, конкретизирана в договора, парична сума в размер
от 300 000 лв. с посочено
основание за плащане: „по договор от 05.05.2011 г.“. Предвид това и доколкото
ответникът не оспорва факта на сключване на договора и на реалното получаване
на сумата, предмет на заема, съдът намира, че страните са обвързани от
твърдяното облигационно правоотношение, като за ЕПУ се е породило задължението
за връщане на паричната сума. При определяне падежа на
вземането на ищеца съдът съобрази, че между страните последователно във времето
са били сключвани три отделни допълнителни споразумения, с всяко от които е
осъществена промяна в начина и срока на връщане на първоначалната сума, респ.
на останалата във времето неизплатена част от нея. Установи се, че последното
споразумение, сключено между „Сиесайеф“ АД и „Европейски политехнически
университет“ – гр. Перник, в качеството им на страни по договора за заем, е от
01.11.2016 г., с което същите са приели, че неизпълнената част от дълга, от
която 250 000 лв. главница, следва да бъде върната чрез месечни вноски съгласно
погасителен план, неразделна част от договора. Касае се за изменение в
първоначално уговорените и променени с допълнителнителните споразумения от
25.11.2011 г. и от 18.07.2012 г. условия по договора за заем в частта относно
падежа на задълженията и размера на възнаградителната лихва по първоначалната
сделка. При съобразяване с установения падеж за връщане на главницата, включена
в погасителните вноски за месец януари 2018 г. и месец февруари 2018 г. и с
нейния размер, съгласно приложимия към правоотношението погасителен план, а
именно в края на съответния месец, както и с датата на подаване на заявлението –
16.03.2018 г. съдът намира, че в полза на ищцовото дружество е възникнало
вземане в общ размер на сумата от 20 833,34 лв., формирана от главницата по
двете месечни вноски, всяка в размер от по 10 416,67 лв. Същевременно
ответникът не твърди и не ангажира доказателства, въпреки разпределената му
доказатествена тежест, да е изпълнил задължението си за заплащане на тези суми,
поради което исковите претенции по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явяват изцяло основателни и като
такива следва да бъдат уважени.
Изясни
се, че в подадения извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор „Европейски
политехнически университет“ оспорва дължимостта на тези вземания с твърдението,
че същите са погасени по давност. Независимо, че това възражение е
преклудирано, като заявено извън законоустановения срок за отговор на исковата
молба и останало непотвърдено от ответника в садебно заседание, за прецизност
на изложението съдът счита за необходимо да отбележи, че същото се явява и
неоснователно. От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 ЗЗД и чл.
118 ЗЗД следва изводът, че погасителната давност е законоустановен период от
време, през който носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който
последният губи възможността да получи защита на правото си чрез средствата на
държавната принуда. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
тече от момента, в който вземането е изискуемо. В настоящия случай с
допълнителното споразумение от 01.11.2016 г. страните по договора за заем от
05.05.2011 г. са уговорили връщането на заемната сума по него, останала
неизплатена от заемополучателя и възлизаща на 250 000 лв. да бъде осъществено
чрез месечни погасителни вноски в размер и с падеж, определени конкретно в
погасителния план към споразумението. Следователно, давността тече отделно за
вземането по всяка отделна вноска, считано от датата, на която плащането е било
дължимо по отношение на заемодателя или в случая, считано от 31.01.2018 г. и от
28.02.2018 г. за притезанията по процесните погасителни вноски, а не от момента
на сключване на договора за заем. Считано от този момент до подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 16.03.2018 г. не е изтекъл давностният срок
за вземанията и не се е погасило правото на кредитора да търси изпълнението им.
Същевременно съдът намира, че със самия факт на сключване на допълнителните
споразумения, в частност на последното такова от 01.11.2016 г., в клаузата на
т. 1 от което ответникът е признал размера на неизплатената главница по договора
за заем, останал все още непогасен, но дължим от него, същият е признал
вземането и на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността е била прекъсната, а с това е заличен ефектът
от изтеклата до този момент погасителна давност. От прекъсването на давността с
признанието започва да тече нова давност – арг. чл. 117, ал. 1 ЗЗД, която към
момента на подаване на исковата молба /депозиране на заявлението/ не е изтекла.
По исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Възникването
в полза на ищеца на процесните вземания, претендирани от него като лхви за
забава, дължими върху всяка от двете главници /в който смисъл са и изричните
твърдения на пълномощника му, направени в откритото съдебно заседание на
08.11.2018 г./ за периода от 09.05.2011 г. /предоставяне на заемната сума/ до
датата на изтичане на срока за изплащане на съответната вноска, а именно
31.01.2018 г./28.02.2018 г. е обусловено от съществуването на главно задължение, изпадането на
ответника в забава и от доказване размера на обезщетението за забава. Установи се,
че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника в размер на сумата от 10
416,67 лв. – непогасена главница от погасителната вноска за месец януари 2018
г. и в размер на сумата от 10 416,67 лв. – непогасена главница от погасителната
вноска за месец февруари 2018 г., които задължения не са изплатени от ЕПУ на
падежа, нито към момента на предявяване на исковата молба и на приключване на
съдебното дирене през настоящата инстанция. Предвид това, че се касае за
парични притезания с точно определен падеж – 31.01.2018 г. и 28.02.2018 г., то
и на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме, че ответникът е изпаднал
в забава, считано от следващия ден, съответно на 01.02.2018 г. и на 01.03.2018
г. и именно от този момент същият поначало дължи и лихва за забава върху всяка
от двете главници без да е необходимо изпращането на покана за това от ищеца.
Доколкото обаче процесните искови претенции са заявени за период, предхождащ по
време изпадането на ЕПУ в забава, то съдът счита същите за недоказани по
основанието си, тъй като с последното допълнително споразумение от 01.11.2016
г. страните са уговорили нов срок за връщане на заемната сума по договора от
05.05.2011 г., а с това и нови падежи на отделните погасителни вноски,
ненастъпили към процесния период, заявен от 09.05.2011 г. до 31.01.2018 г./ 28.02.2018 г. Предвид
изложеното исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да
бъдат отхвърлени изцяло.
На
присъждане в полза на ищеца подлежи единствено законната лихва за забава върху
неизплатената главница, считано от датата на подаване на завлението по чл. 410 ГПК в съда – 16.03.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, която по същността си не представлява
самостоятелен иск – арг. чл. 214, ал. 1 ГПК и с оглед изпадането на ответника в
забава към този момент.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – частична основателност на
предявените искове, право на разноски, съразмерно с уважената, респ.
отхвърлената част поначало имат и двете страни, както за тези, сторени в исковото
производство, така и за тези, направени в хода на ч. гр. дело № 01770/2018 г. по описа
на Районен съд – Перник – арг. т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. В полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно
с уважената част от предявените искове, следва да бъде присъдена сумата от 1
174,45 лв. – платена държавна такса и адвокатско възнаграждение за заповедното
производство и сумата от 1 174,45 лв. – платена държавна такса и адвокатско
възнаграждение за исковото производство. Съдът намира за доказано заплащането
на адвокатските възнаграждения в двете съдебни производства, предвид
представените по делата Договор № 720475 от 08.03.2018 г. и платежно нареждане
за кредитен превод от 12.03.2018 г. /л. 9 – л. 10 от ч. гр. дело № 01770/2018
г. по описа на Районен съд – Перник/, както и Договор № 720481 от 23.04.2018 г.
и преводно нареждане за кредитен превод от 25.04.2018 г. /л. 46 – л. 47 от настоящото дело/,
удостоверяващи плащането на уговорените възнаграждения по сметка на
пълномощника на ищцовото дружество. Ответното учебно заведение е претендирало
заплащане на адвокатски хонорар, но не е представило доказателство за размера и
реалното му заплащане за осъществено процесуално представителство по делата, поради
което и разноски не му се следват.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените от „Сиесайеф“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Славянска“ № 2 срещу „Европейски политехнически университет“, с
ЕИК по Булстат: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул.
„Св. св. Кирил и Методий“ № 23 установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че „Европейски политехнически университет“
дължи на „Сиесайеф“ АД сумата от 20 833,34
лв., представляваща непогасена главница по Договор за заем от 05.05.2011 г.
и допълнителни споразумения към него от 25.11.2011г., от 18.07.2012г. и от
01.11.2016г., включваща сумата от 10 416,67
лв., представляваща неизплатена главница от погасителната вноска за месец
януари 2018 г. и сумата от 10 416,67
лв., представляваща неизплатена главница от погасителната вноска за месец
февруари 2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 20
833,34 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
– 16.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума в общ
размер по ч. гр. дело № 01770/ 2018 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Сиесайеф“ АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 2
срещу „Европейски политехнически университет“, с ЕИК по Булстат: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Св. св. Кирил и
Методий“ № 23 установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „Европейски политехнически
университет“ дължи на „Сиесайеф“ АД сумата от 1 977,08 лв., представляваща лихва за забава върху главницата
за месец януари, дължима за периода от 09.05.2011 г. до 31.01.2018 г. и сумата
от 1 932,85 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за месец февруари, дължима за периода от
09.05.2011 г. до 28.02.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 01770/ 2018 г. по описа на Районен съд
– Перник, ГО, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „Европейски политехнически университет“, с ЕИК по Булстат: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Св. св. Кирил и Методий“ № 23,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Сиесайеф“ АД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 2, сумата от 1 174,45 лв., представляваща сторени
разноски в производството по ч. гр. дело № 01770/2018 г. по описа на Районен
съд – Перник, ГО и сумата от 1 174,45 лв.,
представляваща сторени разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Пернишкия окръжен съд, в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в
сила
на решението, препис от същото, заедно с по ч. гр. дело № 01770 по описа на Районен съд – Перник за 2018 г., да
се изпратят на съответния състав.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: