№ 21082
гр. София, 14.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Частно
гражданско дело № 20221110140960 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 420 ГПК.
На 30.01.2023г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът С. Г. К. да заплати в полза на
заявителя „Първа инвестиционна банка“ АД посочените в заповедта суми по Договор за
банков кредит № 000LD-R-047416/11.10.2018г.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника, като в същия срок
е подадена и частна жалба по чл. 419 ГПК срещу разпореждането, с което е допуснато
незабавно изпълнение, както и искане за спиране на изпълнението по изпълнително дело №
1041/2022г. по описа на ЧСИ Мирослав Колев, рег. № 788 по описа на КЧСИ, образувано
въз основа на издадените по настоящото дело заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Искането в последния смисъл е обосновано с доводи за несъответствие на процесния
договор за кредит с изискванията за неговото съдържание съобразно нормите на чл. 11, ал. 1
и ал. 2 ЗПК и поради това за неговата недействителност по арг. от разпоредбата на чл. 22
ЗПК. Твърди се наред с това, че при сключване на договора потребителят не е получил
стандартен европейски формуляр, както и каквато и да е преддоговорна или договорна
информация, както и че в договора не се съдържат достатъчно подробни данни за броя и
размера на погасителните вноски, ГПР, годишния лихвен процент, както и дължимия при
просрочие лихвен процент. Длъжникът счита за неравноправни и противоречащи на добрите
нрави уговорките, касаещи дължимата възнаградителна лихва, за която поддържа да е в
необосновано завишен размер, водещ до явна нееквивалентност на насрещните престации
на страните по договора. Като недействителна се сочи и клаузата за дължимост на неустойка
за забава, доколкото със същата се уговарял анатоцизъм, а и доколкото противоречала на
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Поддържа, че и уговорката от
съглашението, предвиждаща възможност за банката едностранно да променя общия разход
по кредита, е неравноправна и поради това нищожна.
Съдът намира, че искането по чл. 420 ГПК е процесуално допустимо, а по същество е
частично основателно, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 420, ал. 1 и 2 ГПК спиране на принудително изпълнение, предприето въз
основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, се извършва при представено от длъжника
обезпечение по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД или по преценка на съда – ако е подкрепено с
убедителни писмени доказателства, че вземането не се дължи, вземането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или размерът на вземането по
1
договор, сключен с потребител, е изчислен неправилно.
В случая длъжникът е упражнил надлежно предоставената му с нормата на чл. 420
ГПК процесуална възможност, като своевременно е възразил срещу издадената заповед за
незабавно изпълнение и в срока за възражение е поискал спиране на изпълнението при
условията на ал. 2- предвид заявеното оспорване на вземанията по нея.
На първо място следва да се изясни, че според настоящия съдебен състав сочените от
длъжника основания за недействителност на целия договор за кредит, обосновани с
твърдения за неспазване на нормите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК и за непредоставяне на
потребителя на необходимата преддоговорна информация, не са годни да бъдат
преценявани като основание за спиране на незабавното изпълнение по смисъла на нормата
на чл. 420, ал. 2 ГПК, доколкото не съставляват по същество доводи за недължимост или за
неправилно изчисляване на размера на вземането, а и не са равносилни на възражение за
неравноправност на конкретни договорни клаузи, на които кредиторът да е основал
вземанията си. Ето защо съдът намира, че доводите в изяснения смисъл не биха могли да
обосноват спиране на производството по реда на чл. 420 ГПК, а подлежат на обсъждане по
съществото на правния спор при предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
на вземанията по заповедта.
От друга страна, сочените от длъжника като неравноправни конкретни клаузи от
договора за кредит- чл. 4, 5, 7, 8 от раздел II, регламентиращи дължимостта и точния начин
на формиране на възнаградителната лихва и ГПР по кредита, не биха могли да бъдат
дефинирани като такива. Това е така, тъй като сама по себе си клауза, предвиждаща
дължимост на възнаградителна лихва, не би могла да бъде преценявана като
неравноправниа по смисъла на чл. 143 ЗЗП единствено заради включването й в договорното
съдържание, доколкото дължимостта на възнаграждение за ползването на паричния ресурс е
част от същественото съдържание на договора за банков кредит- арг. от нормата на чл. 430,
ал. 2 ТЗ, което обосновава икономическия интерес на заемодателя да встъпи в
правоотношението.
Същевременно, в молбата за спиране на изпълнението не са наведени каквито и да е
възражения срещу начина на формиране на вземането за възнаградителна лихва, който,
противно на поддържаното от длъжника, е обстоятелствено регалемнтиран в коментираните
клаузи, или твърдения за уговорено недопустимо изменение на лихвения процент, а още по-
малко за упражняване от страна на заемодателя на евентуално уговорена възможност за
изменение на лихвения процент в ущърб на кредитополучателя, като и сам заявителят в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не
е излагал твърдения за настъпили промени в приложимите лихвени проценти, които да
обосновават размера на процесните задължения.
Що се отнася до размера на възнаградителна лихва, протвино на изложеното от
длъжника, от съдържанието на договора не се установява същият да надвишава трикратния
размер на законната лихва и в този смисъл да води до значително неравновесие между
имуществените сфери на страните, при това във вреда на икономически по слабата страна-
потребителя.
По идентични съображения- липса на твърдения за упражнено от заемодателя право по
чл. 14 от договора за потребителски кредит за едностранна промяна на общия разход по
кредита, в резултат от което да се е достигнало до начисляване на което и да е от процесните
вземания в по- висок от първоначално уговорения размер, необосновано се явява и
възражението за неравноправност на посочената клауза. На практика, макар и включена в
договорното съдържание, същата не е обосновала основанието и размера на претенциите на
кредитора, поради което е извън предмета на настоящото производство. Последното важи и
за клаузата на чл. 9 от съглашението, предвиждаща дължимост на такса за разглеждане на
искане за кредит, каквато такса не е претендирана, респ. не е присъждана със заповедта за
2
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира за основателно единствено възражението за
неравноправност на уговорката на чл. 13, предвиждаща дължимост на неустойка за забава,
формирана като към размера на възнаградителната лихва се прибави надбавка в размер на
законната лихва, доколкото тази клауза противоречи на императивните разпоредби на чл.
33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, съгласно които при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва за времето на забавата, като когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Тук следва да се изясни, че когато определена уговорка в договор, сключен с
потребител, противоречи на императивни материални правила на закона, тя по своето
естество е нищожна не само на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а и поради нейната
неравноправност - съгласно легалната дефиниция на това понятие, уредено в т. нар. обща
(генерална) клауза в чл. 143 ЗЗП (тя е уговорка във вреда на потребителя, в противоречие с
изискването за добросъвестност, поради което води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя - до радикална
нееквивалентност на насрещните престации). По същество в този смисъл е и Решение №
98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о., както и Решение № 1396 от 22.12.2021
г. на САС по в. гр. д. № 1601/2021 г. Ето защо, в случая по отношение на вземането на
кредитора за неустойка за забава е налице основание за спиране на незабавното изпълнение
на заповедта за изпълнение, доколкото, както бе изяснено, се касае за вземане, основано на
неравноправна клауза по смисъла на нормата на чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК.
За прецизност и пълнота на изложението следва да се изясни и, че в случая не са
налице предпоставки за спиране на изпълнението на основание чл. 420, ал. 1 ГПК,
доколкото длъжникът не изразява готовност да представи обезпечение пред съд.
Същевременно към искането за спиране, не са представени каквито и да е доказателства,
различни от приложените по делото и вече преценени от съда при издаване на заповедта,
които да съдържат индиции за недължимост на вземанията или за неправилно изчислен
размер на задълженията на потребителя, като изводи в посочения смисъл не биха могли да
бъдат формирани и въз основа на вече приложените по делото книжа.
В допълнение към всичко изложено следва да се изясни, че правата на длъжника,
евентуално накърнени в резултат на действия на заемодателя, основани на нищожни
договорни клаузи, съвсем успешно могат да бъдат защитени в исковото производство по чл.
422, ал. 1 ГПК, в това число и чрез предявяване на насрещни искове, или пък в отделно
исково производство, в рамките на което длъжникът в качеството си на ищец би могъл да
претендира и налагане на обезпечителна мярка чрез спиране на изпълнителното
производство.
По изложените съображения следва да бъде постановено спирането на принудителното
изпълнение по изп. дело дело № 1041/2022г. по описа на ЧСИ Мирослав Колев, рег. № 788
по описа на КЧСИ, образувано въз основа на издадените по настоящото дело заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, в частта относно присъдената неустойка за забава в размер
на 90.09 лева, дължима за периода от 17.10.2021г. до 06.07.2022г., а в останалата му част
искането за спиране на изпълнението следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА изпълнението на издадената на 30.01.2023 г. заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №
40960/2022г. по описа на СРС, 54 състав, въз основа на която и на издадения по делото
3
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 1041/2022г. по описа на ЧСИ
Мирослав Колев, рег. № 788 по описа на КЧСИ, в частта относно присъдената на заявителя
„Първа инвестиционна банка“ АД неустойка за забава в размер на 90.09 лева, дължима за
периода от 17.10.2021г. до 06.07.2022г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на незабавното изпълнение на
издадената на 30.01.2023 г. заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 40960/2022г. по описа на СРС, 54
състав, в останалата му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен
срок от връчване на препис от него на страните – арг. чл. 420, ал. 3 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4