РЕШЕНИЕ
№ ……….
Гр. Варна,
………………... 2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
Варна, Трети състав, в открито съдебно заседание на дванадесети юли две хиляди
двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дарина
РАЧЕВА
при секретаря Калика Ковачева и с участието на прокурора от ВОП,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 1320 по описа на
Административен съд – гр. Варна за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.
145 и следв. от АПК, вр. чл. 186, ал. 4 от ЗДДС.
Образувано е по жалба от
З. Б.
А. от с. Д., общ. Аврен, обл. Варна, действаща като едноличен търговец с
фирмено наименование „Р. – З. Б.“ – с. Д., ЕИК *********, срещу Заповед за налагане на
принудителна административна мярка № 95-ФК/31.05.2022 г. на Началника на отдел „Оперативни дейности“ –
гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на
Националната агенция за приходите, с която на търговеца на основание чл. 186, ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от
Закона за данъка върху добавената стойност е наложена принудителна
административна мярка „запечатване на търговски обект“ – магазин за хранителни стоки
в с. Д., ул. „М.“ № 4, и
забрана на достъпа до него за срок от 14 (четиринадесет) дни.
В жалбата се твърди, че
заповедта е незаконосъобразна като издадена при сществено нарушение на
административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон.
Жалбоподателката посочва, че е отстранила причината за налагане на мярката
незабавно след проверката. Моли заповедта да бъде отменена и да й бъдат
присъдени направените разноски.
Ответникът в
производството, Началник на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна
дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП изразява становище за неоснователност
на жалбата.
Посочва, че са безспорно установени фактическите основания за налагане на
мярката, извършеното нарушение е доказано, а характерът на извършеното
нарушение винаги води до негативни последици за фиска. Относно
продължителността на срока на мярката твърди, че същият е справедлив, тъй като
съответства на тежестта на нарушението и на недобросъвестното отношение на
нарушителя към данъчната система. Моли заповедта да бъде
потвърдена като правилна и
законосъобразна и в полза на НАП да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, след като се
съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице с правен интерес от обжалването, поради
което се явява допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
Предмет на обжалване е Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 95-ФК/31.05.2022 г. на
Началника на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция
„Фискален контрол“ при Централно управление на Националната агенция за
приходите, с която на ЕТ
„Р. – З. Б.“ на основание чл. 186,
ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност е наложена
принудителна административна мярка „запечатване на търговски обект“ – магазин за хранителни стоки
в с. Д., ул. „М.“ № 4, и
забрана на достъпа до него за срок от 14 (четиринадесет) дни.
От обстоятелствената част на обжалваната заповед се
установява, че при проверка, извършена на 29.05.2022 г., е установено, че в
обекта няма фискално устройство, няма регистрирано в НАП фискално устройство за
търговския обект. Търговецът декларира, че извършва дейност в обекта от
01.03.2022 г. Обстоятелствата са квалифицирани като нарушение на чл. 7, ал. 1
от Наредба № Н-18/13.12.2006 г., според която търговците са длъжни да монтират,
въведат в експлоатация и използват регистрирано в НАП фискално устройство от
датата на започване на дейността на обекта. Констатациите са отразени в
протокол от извършена проверка от същата дата и въз основа на тях
административният орган е издал обжалваната заповед, в която е възприел същите
като осъществяващи състава на чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗДДС.
Като
мотиви за определения срок на принудителната мярка е посочено, че определеният
от законодателя размер на срока за запечатване на търговския обект указва
значимостта на охраняваното обществено отношение, както и че са били взети предвид
тежестта на нарушението, последиците от същото и необходимостта да се осигури
защитата на обществения интерес като се предотврати възможността за извършване
на нови нарушения.
Посочено
е, че нарушението засяга утвърдения ред на данъчна дисциплина, който осигурява
пълна отчетност на лицата и тяхната регистрация, както и последваща възможност
за проследяване на реализираните обороти. Според административния орган
монтирането, въвеждането в експлоатация и използването на регистрирано в НАП
фискално устройство е нормативно задължение на субектите, стопанисващи
търговски обекти и нарушението му показва поведение, насочено срещу фискалната
дисциплина и организация в обекта, която няма за цел спазването на данъчното
законодателство. Неприлагането на ПАМ би довело до извършване на ново
нарушение, от което за фиска ще настъпят значителни и трудно поправими вреди
поради неотразяване на реално извършените продажби, водещо до неправилно
определяне на дължимите налози, а за да бъде извършена
промяна в организацията на дейността в конкретния обект е необходим определен
срок. Срокът на наложената ПАМ е съобразен с целената превенция и
преустановяване на незаконните практики в обекта, както и необходимото време за
създаване на нормална организация за отчитане, като прекият резултат е правилно
отразяване на оборота, спазване отчетността, а индиректният – недопускане на вреда за фиска.
За констатираното
нарушение е съставен акт за установяване на административно нарушение № F 662338/07.06.2022 г. До приключване на устните състезания
не е представено наказателно постановление.
В съдебно заседание
жалбоподателката представя свидетелство за регистрация на фискално устройство
от 30.05.2022 г., според което фискалното устройство е регистрирано в
приходната администрация с потвърждение № 4566126/30.05.2022 г. и договор за
сервизно обслужване на ЕКАФП и ФПР от същата дата.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл. 168 от АПК, съдът приема следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по
чл. 149, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, вр. чл. 186, ал. 3 от ЗДДС, от лице с правен интерес – адресат на акта.
Като индивидуален административен акт по смисъла
на чл. 21, ал. 1 от АПК, заповедта следва да отговаря на изискванията на
законосъобразност по кодекса – да е издадена от компетентен орган, при спазване
на установената форма и процедура, при правилно приложение на материалния закон
и в съответствие с целта на закона.
Съдът намира, че обжалваният акт е издаден от
компетентен орган – Началник на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в
Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на Националната
агенция за приходите,
на когото съгласно Заповед № ЗЦУ-1148/25.08.2020 г. на Изпълнителния директор на НАП е възложено
издаването на заповеди за налагане на ПАМ по чл. 186 от ЗДДС.
Твърденията за съществени нарушения на
административно-производствените норми при издаване на акта са общи и при служебната
проверка такива нарушения не се установяват. Обжалваният акт отговаря на изискванията за
писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването си в
достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен контрол.
Правното
основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка е чл.
186, ал. 1, т. 1 б. „б” от ЗДДС, съгласно който запечатване на обект за срок до
един месец се прилага на лице, което не въведе в експлоатация или не
регистрира в Националната агенция за приходите фискално устройство или
интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.
Съдът намира, че обжалваната
принудителна мярка е наложена при неправилно приложение на материалния закон и
в нарушение на целта на закона.
Според твърденията на
ответника, при констатиране на административно нарушение на реда за отчитане на
оборотите в търговските обекти административният орган е длъжен във всеки случай
да наложи принудителна мярка по чл. 186 от ЗДДС. Дори това да е така, при
определяне на срока на мярката административният орган действа в условията на
оперативна самостоятелност, като законът определя възможна продължителност на
принудата до един месец, без да фиксира критериите, които административният
орган трябва да приложи. Следователно индивидуА.зацията на срока на
принудителната мярка е резултат от упражняване на оперативната самостоятелност
на административния орган. При тази индивидуА.зация е необходимо да бъдат
изложени достатъчно мотиви, които да позволят на съда да провери дали органът е
упражнил тази предоставена му оперативна самостоятелност правилно, в обществена
полза и в съответствие с целта на закона, за каквато проверка изрично го
задължава чл. 146, т. 5 от АПК.
Във връзка с това,
чл. 13 от АПК въвежда и принципите на последователност и предвидимост, които
задължават административните органи своевременно да огласяват публично
критериите, вътрешните правила и установената практика при упражняване на
своята оперативна самостоятелност, а чл. 6, ал. 2 от АПК – принципа на
съразмерност, според който административният акт и неговото изпълнение не могат
да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за
целта, с която актът се издава.
Съответно мотивите
във връзка с продължителността на срока следва да посочват конкретни
обстоятелства, въз основа на които административният орган е направил извода,
че мярката ще постигне целта на закона именно когато е наложена в съответния
размер, както и съждения относно засегнатите от акта и неговото изпълнение
права и законни интереси и съпоставка с целта, която следва да бъде постигната.
Съдът отбелязва, че
мотивите относно продължителността на наложената мярка са общи, противоречиви и
без логична последователност с изводите на административния орган. На практика
вместо мотиви за продължителността на срока са повторени предпоставките за
налагане на принудителна административна мярка по чл. 186, ал. 1 от ЗДДС и част
от критериите за допускане на предварително изпълнение по чл. 60, ал. 1 от АПК.
В мотивите е направено изявление, че при
определянето на срока е съобразен принципът на съразмерност, според който
административният орган упражнява правомощията си по разумен начин,
добросъвестно и справедливо, без да това изявление да се свързва с конкретни
факти. Не е ясно и как се отнася към продължителността на този срок целта да се
осигури защитата на обществения интерес като се предотврати възможността за
извършване на нови нарушения. При това положение съдът счита, че липсват
конкретни мотиви относно необходимостта от административната принуда и
специфичната нейна цел в случая. По отношение на срока на принудителната мярка
съдът отбелязва, че освен конкретни за разглеждания случай, липсват и законоустановени
или обявени от администрацията критерии, вътрешни правила или установена
практика за определяне на срока съобразно задължението на административния
орган по чл. 13 от АПК за последователност и предвидимост при упражняване на
своята оперативна самостоятелност. Както се установява в настоящия случай, принудителната
мярка е наложена след преустановяване на неправомерното положение, тоест
промяната в организацията на дейността в обекта, за която според органа е
необходим определен срок, е нА.це.
Към датата на
издаване на заповедта в обекта е имало монтирано, въведено в експлоатация и
регистрирано в НАП фискално устройство, поради което неправомерното поведение е
било преустановено и това обстоятелство би следвало да е служебно известно на
административния орган. Неспазването на фискалната дисциплина, и по-специално
извършването на нарушение по чл. 7, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г.,
следва да се санкционира с административно наказание, което има за цел
поправянето и превъзпитаването на субекта на нарушението, а не с прилагането на
принудителна мярка. Целите на принудителните административни мерки са
определени в чл. 22 от ЗАНН, според който такива се прилагат за предотвратяване
и преустановяване на административните нарушения и за предотвратяване и отстраняване
на вредните последици от тях. В конкретния случай мярката няма предотвратяващ,
нито преустановяващ ефект, тъй като обектът е работил без фискално устройство,
но това неправомерно положение е отстранено към датата на налагане на мярката.
Не е ясно какви вредни последици от липсата на фискално устройство могат да се
предотвратят или преустановят с прилагането на принудителната мярка, доколкото
евентуалните вреди за фиска и определянето на данъчни задължения стават в
различно производство и по различен ред. Предвид това съдът счита, че мярката е наложена в
противоречие с общите цели на административната принуда по чл. 22 от ЗАНН.
Наложената принудителна административна мярка
не отговаря и на специфичните цели на ЗДДС. От анА.за на чл. 186, ал. 1 във връзка с чл. 187, ал. 4 от ЗДДС,
съгласно който ПАМ се прекратява от органа, който я е приложил, след като бъде
доказано от административнонаказаното
лице, че глобата или имуществена санкция е заплатена изцяло, следва, че налагането на ПАМ е недопустимо без нарушителят
да има качеството административнонаказано лице, тоест преди издаване на
наказателното постановление. Тоест целта на ПАМ, закрепена в ЗДДС, е да принуди нарушителя доброволно и възможно най-скоро да плати санкцията, като по този
начин понесе
веднага отговорността за извършеното административно нарушение и с това се
постигне своевременно предупредително-възпитателният ефект на административната
санкция. Предвидено е това доброволно изпълнение да води до прекратяване на мярката, тоест законодателят е
преценил, че след изтърпяване на административното наказание необходимостта от
административната принуда отпада. В
случая заповедта за ПАМ е издадена преди
да бъде издадено наказателно постановление. Липсата на наказателно
постановление предотвратява
прилагането
на чл. 187, ал. 4 от ЗДДС. Поради това не може да се приеме, че целта на
принудителната мярка е предотвратяване на бъдещата дейност на обекта за
определения срок, за да не бъдат извършвани нови нарушения, или за
реорганизиране на дейността му, или за поправяне на вредни последици от
неотчитане на продажбите (което не става с прилагане на ПАМ, а с ревизия),
както приема административният орган.
Изложените мотиви относно продължителността
на срока не представляват същински мотиви, а общи формални изявления относно
значимостта на охраняваното обществено отношение, тежестта на извършеното
нарушение, последиците от нарушението и необходимостта да се осигури защитата
на обществения интерес, като се предотврати възможността за извършване на нови
нарушения.
Същите мотиви на практика се повтарят без
изключение във всяка от заповедите на административния орган, преминА. през
съдебния контрол на настоящия състав, включително в случаи на различни по вид
административни нарушения, и могат да се отнасят за всеки търговец и всяка
дейност, независимо от конкретните констатации, като най-често налаганият срок
е 14 дни при различен предмет на нарушението, различни по естеството на
дейността си и обема й обекти. Следователно правило как се определя срокът и
каква е неговата връзка с размера на неотчетените продажби не може да бъде
изведено и от практиката. Това създава опасност от произвол при упражняване на
оперативната самостоятелност на административния орган да определя срока на
принудителните мерки, което, съчетано с липсата на всякакви реални мотиви за
определянето му, препятства възможността на съда да извърши преценка относно
съответствието на наложената мярка с целта на закона.
Предвид предоставената на административния
орган възможност да налага принудителни мерки от този вид за срок до 30 дни, тоест от 0 (нула) до 30 дни,
твърдението, че определеният срок е съобразен с целената превенция е
несъстоятелно. Не са изложени конкретни мотиви защо избраният от органа срок е
именно 14 дни, а не примерно 15 дни, 7 дни, 10 дни или 3 дни, което също
препятства възможността на съда да проведе контрол за съответствие на мярката с
целта на закона и за спазване на принципа на съразмерност.
Мотивите относно съразмерността също са
напълно формални, като за съда остава напълно неясно по какъв начин
твърдението, че „административният орган упражнява правомощията си по разумен
начин, добросъвестно и справедливо“ обосновава извод, че принудителната мярка
не засяга права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта,
за която се налага, каквото е изискването на чл. 6, ал. 2 от АПК.
Ето защо, съдът намира, че при издаване на обжалваната
заповед административният орган е действал в нарушение на принципа на
съразмерност, и по-специално на правилото, закрепено в член 6, ал. 5 от АПК, съгласно което
административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които
могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.
Въз основа на всичко гореизложено, съдът приема, че
заповедта е необоснована,
издадена в противоречие
с целта на закона и в нарушение на принципа за съразмерност, поради което
следва да бъде отменена.
При този изход от делото на жалбоподателя следва
да бъдат присъдени направените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на
50 лева д.т. съобразно направеното искане.
По гореизложените съображения и на основание чл. 172
от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба от З. Б. А. от с. Д., общ.
Аврен, обл. Варна, действаща като едноличен търговец с фирмено наименование „Р.
– З. Б.“ – с. Д., ЕИК *********, Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 95-ФК/31.05.2022 г. на Началника на отдел
„Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при
Централно управление на Националната агенция за приходите, с която на търговеца на основание чл. 186,
ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност е наложена
принудителна административна мярка „запечатване на търговски обект“ – магазин за хранителни стоки
в с. Д., ул. „М.“ № 4, и
забрана на достъпа до него за срок от 14 (четиринадесет) дни.
ОСЪЖДА Националната
агенция за приходите да заплати на З. Б.
А. от с. Д., общ. Аврен, обл. Варна, действаща като едноличен търговец с фирмено
наименование „Р. – З. Б.“ – с. Д., ЕИК *********, сумата 50 (Петдесет) лева, представляващи разноски по делото.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
Съдия: