Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19.06.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3815 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 15.01.2018 год., постановено по
гр.дело № 81206/2015 г. на СРС, ІІ ГО, 79 състав, е осъдено ЗАД „А.“ АД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.Л.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, сумата от 3800 лв., представляваща дължимо застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания от травматично
увреждане на здравето и преживян стрес от настъпило на 29.10.2015 г.
застрахователно събитие- ПТП, съставляващо застрахователен риск, покрит
съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“, страна по който е
ответникът, ведно със законна лихва от датата на събитието- 29.10.2015 г. до
окончателното заплащане, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 20000 лв., или
за размера от 16200 лв. С решението на съда е осъдено ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати в полза на адв.С.Б.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА, сумата от 214,70 лв.,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение. С решението на
съда е осъдено ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на Т.Л.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 237,50 лв., представляваща разноски по делото. С решението на
съда е осъдена Т.Л.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на ЗАД „А.“ АД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 324 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 79 с-в е постъпила въззивна жалба от Т.Л.Д.,
подадена чрез пълномощника адв. С.Б., с искане същото да бъде отменено, в частта в която е
отхвърлен предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ за разликата
над 3800 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди до
пълния предявен размер от 20000 лв. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, досежно
размера на претендираното обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. Твърди се, че в
случая не е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалата, което да е основание за намаляване на
присъденото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна-
ответник ЗАД „А.“
АД, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.П.Г.оспорва
жалбата, като неоснователна. Моли съда, жалбата
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. При постановяването
му е допуснато нарушение на материалноправни норми на
закона. С оглед на което същото се явява неправилно в обжалваната му част, като
съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи, относно
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата. Решението е
неправилно, в частта относно определения размер на дължимото обезщетение за
претърпените от страна на ищцата неимуществени вреди. Доводите
в жалбата, досежно
липсата
на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалата, което да е основание за намаляване на присъденото обезщетение,
съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, както и относно
определения размер на дължимото обезщетение са основателни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, основание
за намаляване на размера на
отговорността на делинквента е, ако
и пострадалият е допринесъл
за настъпването на вредите. Такова
съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка
причинно-следствена връзка
и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен характер, като от значение
е единствено наличието на такава обективна
причинно-следствена връзка,
а е ирелевантно субективното
отношение /например вината/
на пострадалия - в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. Принос
по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице
винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите
вреди./ в този
смисъл е решение № 165/ 26.10.2010 год. по гр.дело № 93/ 2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и др./. Ответникът, чрез своя процесуален представител твърди в отговора на исковата молба, че такова съпричиняване в конкретния случай е налице.
В
трайната практика на ВКС, обективирана в решение №
45/ 15.04.2009 г. по т.дело № 525/ 2008 г. на II т.о.; решение № 206/
12.03.2010 г. по т.дело № 35/ 2009 г., II т.о.; решение № 58 / 29.04.2011г. по
т.дело № 623/ 2010 г. на II т.о.; решение №16/04.02.2014 г. по т.дело №1858/2013г.
на ВКС, ТК, I т.о. и други, се приема, че само по себе си нарушението на
установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по
пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за
същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като
приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с
което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на
увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен - да се
изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от
страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично
предполагаем.
В
настоящия случай, първоинстанционният съд е извел
наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалото лице единствено от факта, че мястото на пресичане на пътното
платно от страна на пострадалата ищца не е било предназначено за пешеходци,
респективно че поведението на пострадалата към момента на произшествието се
явява в противоречие с разпоредбата на чл.113, ал.1 от ЗДвП, която изисква при
пресичане на платното за движение пешеходците да използват пешеходните пътеки.
От събраните по делото доказателства за механизма на пътнотранспортното
произшествие не се установява ищцата при инцидента реално да е допринесла за
настъпване на увреждането /получени телесни увреждания/, посредством извършеното
от нея пресичане на пътното платно. Обстоятелството, че мястото на пресичане от
пострадалото лице на пътното платно не е било предназначено за пешеходци, само
по себе си не е достатъчно, за да обуслови наличието на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като не се установява това да способства за настъпване на
произшествието. Ето защо, приемайки за основателно възражението на
застрахователя, че е налице съпричиняване от страна
на пострадалия на вредоносния резултат само въз основа на твърдяното нарушение
от страна на ищцата на чл.113, ал.1 от ЗДвП, първоинстанционният
съд е допуснал необоснованост на фактическите изводи за наличие на причинно-
следствена връзка между поведението на пострадалата ищца и увреждането, довела
до нарушение на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД.
В настоящия случай
съдът приема, че
неправилно и в противоречие със събраните
по делото доказателства, първоинстанционният съд
е уважил направеното от ответника-застраховател, чрез неговия процесуален представител възражение
за съпричиняване от страна на
ищцата
за настъпилия вредоносен резултат. Неправилно е прието за установено от първоинстанционният съд, че
е установено по делото противоправно поведение
на ищцата по делото.
С оглед на събраните по делото доказателства в
случая се налага единственият
законосъобразен извод, че към момента
на настъпване на процесното ПТП на 29.10.2015 год. в гр.София, пострадалата не е допринесла за настъпване на вредите. В конкретния
случай съдът
приема, че поведението на пострадалата не е в причинно-следствена
връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Във връзка
с доводите в жалбата относно конкретно определения размер на претърпените от ищцата неимуществени вреди, съдът намира
следното:
С прекия
иск по чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ разполага
увреденият от ПТП срещу причинителят на вредите и неговият
застраховател. Пострадалият
може да предяви
иска за заплащане
на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна застраховка "гражданска отговорност".
Съгласно разпоредбата на чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ при застраховка „гражданска отговорност“ увреденият, спрямо
който застрахователят е отговорен, има
право да иска обезщетението пряко от застрахователя, който може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования.
В настоящия случай
не се спори,
а това се установява и от събраните доказателства, че са налице
всички предпоставки по чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ за ангажиране на
отговорността на ответника, като
застраховател по "Гражданска отговорност" за причинените на ищцата неимуществени вреди от ПТП, станало
на 29.10.2015 г. в гр.София. Спорният въпрос по делото е относно
размера на дължимото обезщетение на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди- болки и страдания. Съобразно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въпросът за наличието на законовите предпоставки
за ангажиране отговорността на ответното дружество като застраховател по риска
„Гражданска отговорност” на виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от
въззивния съд.
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението
за неимуществени вреди се определя
от съда по
справедливост. Критериите за определяне на размера им са видът и
обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността
на претърпените болки и страдания, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението – така т. ІІ от ППВС №
4/23.12.1968 г. Понятието,,
справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да
се имат предвид
от съда при
определяне на размера на обезщетението.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, загрозявания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./.
В случая, видно от заключението на вещото лице
по допуснатата съдебно- медицинска експертиза прието, като неоспорено от
страните по делото, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че в резултат на настъпилото пътно-транспортно произшествие/ПТП/
на 29.10.2015 г. в гр.София, ищцата Т.Л.Д. е получила следните телесни
увреждания: мозъчно сътресение, подкожен хематом на лицевия масив в дясно-
челно, периорбитално и зигоматично,
контузия на гръден кош, дясно коляно и дясна предмишница.
Установява се, че периода на възстановяването на телесните увреждания на ищцата
са в продължение на около 3 месеца. През този период, ищцата е претърпяла болки
и страдания в областта на увредените части на тялото, като през първите 10 дни
болките са били с по-интензивен характер. Към момента би трябвало състоянието
на ищцата да е стабилизирано. Установява се също така, че болките на ищцата в
главата в следствие на мозъчното сътресение са продължили около 1 година.
Съществувала причинно- следствена връзка между установения механизъм на процесното ПТП и получените телесни увреждания.
С оглед така установеното от
заключението на СМЕ и от кореспондиращите му свидетелски показания, и
съобразно посочените по -горе критерии, въззивният
съд намира, че съответно на справедливостта би било обезщетение за
неимуществени вреди в общ размер на сумата от 20000 лв. Т.е. основателна е предявената от ищцата искова претенция по
чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ до размер на сумата от 20000 лв. за обезщетение за
претърпени от ищцата неимуществени вреди от ПТП, станало на 29.10.2015 г. в
гр.София. При определяне размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди настоящата въззивна инстанция взе
предвид: характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, изхождайки
от характера на получените травматични увреждания, периодът на лечение на
причинените контузии и настъпилите от тях последици за здравето на ищцата,
продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и
интензивността им, начинът на причиняване на телесните увреждания и стреса,
възрастта на пострадалия. Съдът взема
предвид и обстоятелството, че ищцата има проблеми с паметта и придвижването,
както и че има периодични болки в областта на дясното коляно.
На следващо място общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото е обусловено и от
съществуващата икономическа конюнктура в страната към релевантния за спора
момент. За да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за
приложението на чл.52 от ЗЗД, следва да бъдат взети предвид и обсъдени и
лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „ Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника-
застраховател. Като паричен еквивалент на претърпените болки и страдания
справедливите обезщетения за неимуществени вреди изискват съобразяване на
конкретните икономически условия, чийто обективен белег са и лимитите на
застраховане макар да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за
справедливост /в този смисъл- Решение № 31/25 март 2014 г. по т.дело №
1203/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.дело №
990/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.дело №
1423/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС и др./.
Посочените факти, които в съвкупността си
формират съдържанието на понятието „справедливост”, мотивират настоящия въззивен състав да приеме за основателни изложените във въззивната жалба
оплаквания, че размерът на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени
от ищцата, в резултат на ПТП, станало на 29.10.2015 г. в гр.София, е определен
от първоинстанционния съд в нарушение на разпоредбата
на чл.52 ЗЗД и не удовлетворява залегналото в закона изискване за
справедливост. Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., съдът
приема, че обезщетение за неимуществени вреди от 3800 лв. е занижено не само от
гледна точка на действителния обем на неимуществените вреди претърпени от ищцата,
а и с оглед съществувалата към момента на увреждането /29.10.2015 г./
обществено - икономическа обстановка в страната. Динамично променящата се
икономическа конюнктура намира отражение в непрекъснато нарастващите лимити на
застрахователно покритие по задължителната отговорност „Гражданска отговорност”
на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника -
застраховател. От друга страна лимитите не са самостоятелен критерий при
прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, но следва да бъдат
отчетени при формиране на размера на следващото се обезщетение за неимуществени
вреди.
При
така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от двете
инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 79 състав
решение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната част, в която предявения
иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/отм./ е отхвърлен за разликата над
присъденото от СРС обезщетение от 3800 лв. до пълния предявен размер на сумата от
20000 лв., и вместо това да бъде постановено решение, с което на ищцата да бъде
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16200 лв., ведно със
законната лихва за забава от датата на ПТП- 29.10.2015 г. до окончателното й
изплащане. Обжалваното решение следва да бъде отменено, като неправилно и в
частта, с която на ответника са присъдени разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в размер на сумата от 324 лв.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за въззивното
и първоинстанционното производство, в общ размер на
сумата от 1386,50 лв./ заплатена държавна такса по делото и депозити за вещи
лица/. С оглед изхода на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. От друга страна, с
оглед изрично направеното искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат С.Б.,
пълномощник на въззивника- ищец Т.Д., адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1016 лв.,
предвид обстоятелството, че същия е оказал безплатна адвокатска помощ по реда
на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззивника- ищец Т.Д.,
видно от приложен по делото договор за правна защита и съдействие от 01.02.2018 год. за въззивната
инстанция.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от 15.01.2018 год., постановено по гр.дело № 81206/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 79 състав, в частта, с която предявения от Т.Л.Д., ЕГН **********, срещу ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, иск с
правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./ е отхвърлен за разликата над 3800
лв./ три хиляди и осемстотин лева/ до размер на сумата от 20000 лв./ двадесет
хиляди лева/, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 29.10.2015 г.
в гр.София, както и в частта, с
която Т.Л.Д., ЕГН **********, е осъдена да заплати на ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 324 лв.,
представляваща разноски по делото и вместо това постановява:
ОСЪЖДА
ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.Л.Д., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.226, ал.1 от КЗ/ отм./, сумата от 16200 лв./
шестнадесет хиляди и двеста лева/, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди при ПТП, настъпило на 29.10.2015 г. в гр.София, ведно със
законната лихва за забава върху сумата, считано от 29.10.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 1386,50 лв./ хиляда
триста осемдесет и шест лева, и 50 стотинки/, разноски по делото за двете съдебни
инстанции на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА
ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв.С.Б.Б.-САК, ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.38,
ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от
1016 лв. / хиляда и шестнадесет лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.