РЕШЕНИЕ
№ 1078
гр. Пловдив, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330111434 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К., ЕГН **********, с адрес
гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. *, против „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД,
ЕИК *********, / конституиран на основание чл. 227 ГПК като
правоприемник на „Мъни плюс мениджмънт” ЕООД, ЕИК *********/ със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №
4, ет. 6, с която са предявени кумулативно съединени искове, а именно иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 22, вр. чл. 11,
ал. л. т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
клаузата на чл. 12, ал. 4 от договор за кредит от 15.08.2019 г., сключен между
страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна като
противоречива на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4
ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
чл. 11, ал. т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и иск с квалификация чл. 55, ал. 1, пр.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв.
платена без основание по нищожна клауза за неустойка по договор за кредит
от *** г., получена в периода 15.08.2019 г. – 15.08.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане
на сумата.
С протоколно определение от 14.02.2023 г. на основание чл. 214 ГПК е
допуснато изменение в размера на осъдителния иск на ищеца чрез
увеличение на същия от 50 лв. на 114,30 лв.
1
В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът, с предходно
наименование „Кредихелп“ ООД са сключили Договор за кредит за сумата от
153,39 евро, с левова равностойност 300 лв., при фиксиран лихвен процент
39,72 %, и ГПР 43,18 лв. Посочено е, че в чл. 12 от договора е предвидено
задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, като при
неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка по ал. 4 на този
член в размер на 58,44 евро с левова равностойност от 114,30 лв. Твърди се,
че ищецът бил усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на
неустойката. Развити са подробни съображения, че посочения в договора
лихвен процент не отговарял на действителния, доколкото неустойката
представлява добавък върху възнаградителната лихва, като по този начин
реално дължимата договорна лихва нарушавала добрите нрави и водела до
неравноправие между правата и задълженията на страните. В тази насока
цитира и съдебна практика. Ищецът твърди и излага аргументи, че с
уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер
излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна
функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за
обезпечаване на задължението по кредита. Последното се извеждало още от
размера на неустойката и краткия срок за предоставяне на поръчителство или
друго обезпечение. Излага съображения за несъобразяване на уговореното в
договора с правото на ЕС, в частност Директива № 2008/48 и съдебната
практика по нейното приложение. Доколкото неустойката, явяваща се
източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като
част от ГПР по кредита, то било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, като на потребителя не било изяснено отнапред какво ще е реалното му
задължение по договора, както изисквал чл. 5 ЗПК. Счита, че нищожните
клаузи в процесния потребителски кредит не могат на основание чл. 26, ал. 4
ЗЗД да бъдат заместени от повелителните правила на закона, като в тази
насока излага съображения и сочи съдебна практика, и твърди, че липсват
императивни правила, които да се приложат, както и че кредиторът, поради
възмездния характер на договора за кредите, не би сключил същия, без
недействителната му клауза относно възнаграждението му. По тези
съображения поддържа, че целият договор за потребителски кредит е
нищожен, като аргументи в тази насока извежда и от разпоредбата на чл. 22
ЗПК. Моли за уважаване на исковете и присъждане на съдебни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Мъни
плюс мениджмънт” ЕАД, с който се оспорва иска като неоснователен. Не
оспорва, че между страните е сключен договор за заем № **** от *** г. с
посочени в исковата молба параметри. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от договора е
уговорена клауза за неустойка, но в случая тези уговорки не били влезли в
сила и неустойки не са начислявани. Оспорва твърденията, че договорът не
отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Счита, че разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК била приложима в случаите на уговорен променлив лихвен
процент, а не както било по процесния договор – фиксиран, който бил и
2
посочен в самия договор. В тази насока излага съображение и сочи съдебна
практика. Не било налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
приложимият ГПР и значимите компоненти за начисляването му били
посочени в договора по ясен начин. Твърди, че към момента на сключване на
договора не се е дължала предвидената в чл. 12 неустойка, поради което и не
следвало да се включва в ГПР. Същата не следвало да се включва в ГПР по
кредита на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК, доколкото се дължала поради
неизпълнение на задължения на потребителя. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е представен сключен между ищеца И. М. К., като
кредитополучател, и „Кредихелп“ ООД, с правоприемник „Мъни плюс
мениджмънт” ЕАД, като кредитодател, Договор за заем № *** от *** г., за
сумата от 300 лв. /153,39 евро/, при фиксиран лихвен процент от 39,72 % и
годишен процент на разходите – 43,18 %. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Договора,
кредитополучателят се задължавал в срок до седем дни от сключването на
договора да осигури поръчителство от страна на трето лице, което следва да
отговаря на изрично посочените в договора изисквания. При непредоставяне
на посоченото обезпечение в срок, съгласно чл. 12, ал. 4 от Договора, се
дължала неустойка в размер на 58,44 евро с левова равностойност от 114,30
лв.
По делото е прието заключение по ССчЕ, съгласно което при
изчисляване на ГПР по кредита са включени само разходите за
възнаградителна лихва, като с отчитането и на неустойката по чл. 12, ал. 4
при неговото изчисляване, кредитът се оскъпява с 38,10 %. В тази му част
заключението не е оспорено от страните и същото е кредитирано от съда. В
частта относно изчислените от вещото лице постъпили плащания по кредита,
съдът не е дал вяра на заключението, тъй като в.л. Д. С., както и тя е посочила
в открито заседание, се е съобразила единствено с данни, предоставени й от
ответното дружество, при които липсвали записи за заплатени суми за
покриване на неустойка. Налице е обаче противоречие на експертното
заключение с информацията, предоставена от ЦР към БНБ, също по данни на
ответника, където е записано, че освен за главница – 300 лв., и лихва – 35,70
лв., И. К. е платил по процесното кредитно правоотношение и сумата от
114,30 лв. Същата видно от съдържанието на договора за заем и
инкорпорирания в него погасителен план следва да се приеме, че е отнесена,
противно на твърденията на „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД в отговора на
исковата молба, за покриване на начислената в чл. 12, ал. 4 от Договора
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Доколкото кредиторът е длъжен
по закон да предоставя достоверна информация към БНБ за сключените от
него кредити и постъпилите по тях суми, то съдът намира, че справката от ЦР
към БНБ следва да се приеме за меродавна в случая, относно данните за
платените от ответника суми по настоящия кредит, а не заключението на
вещото лице, което също е работило само по данни, предоставени му от
3
ответника, които обаче се разминават с официалните такива предоставени на
БНБ.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът
достигна до следните правни изводи:
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между
ищеца и „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД е възникнало облигационно
правоотношение по силата на Договор за заем № *** от ***г., с визираното
по-горе съдържание, при което ищецът К. има качеството на
кредитополучател, но също така и на потребител. В тази насока същият се
ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което
приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП.
В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния
договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР
по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така,
защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който
неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на
кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на
тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл.12, ал. 4 от договора за
кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде
взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко
свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор,
неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално оскъпявала кредита
минимум с 38,10 %, видно от заключението на вещото лице по ССчЕ.
Доколкото посочения в договора ГПР е 43,18 %, то с включването на
неустойката при неговото изчисляване, същият ще надвиши
законоустановения лимит от 50 %, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Следователно установителният
иск се намира за основателен и като такъв ще се уважи.
С оглед справката от ЦР на БНБ и данните в нея, предоставени и от
самия ответник, за извършени плащания в процесния период 15.08.2019 г. -
15.08.2020 г. /в частност от 18.09.2019 г. до 29.01.2020 г./ от страна на ищеца
за покриване на дължимите суми по кредита, то осъдителният иск също се
намира за доказан по основание и по размер. Видно от въпросната справка И.
К. е заплатил сумата 300 лв. за погасяване на главницата, 35,70 лв. за
възнагадителната лихва, и общо 114,30 лв. за покриване на неустойката,
начислена въз основа на нищожна клауза. В тази насока и доколкото сумата
от 114,30 лв. е платена с оглед на недействителна клауза, то и липсва
основание за нейното заплащане, поради което тя подлежи на възстановяване.
При това положение осъдителния иск ще се уважи в пълен размер, като
4
законна последица от неговото уважаване ще се присъди и законната лихва от
предявяването на исковата молба.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание
чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за
правна защита и съдействие. В полза на ищеца следва да се присъди сумата
от 50 лв. разноски за държавна такса и 150 лв. – платен депозит за вещо лице.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към
момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие, в полза на
*** следва да се присъди сумата от по 300 лв. за всеки иск или общо 600 лв.
адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото
дело.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. М.
К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. *, против „Мъни
плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, че клаузата
на чл. 12, ал. 4 от Договор за заем № *** от *** г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка от 114,30 лева, е нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №
4, ет. 6, да заплати на И. М. К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ №
**, ет. *, ап. *, сумата от 114,30 лв. (сто и четиринадесет лева и 30 ст.),
платена без основание по нищожна клауза за неустойка по чл. 12, ал. 4 от
Договор за заем № *** от *** г., получена в периода 15.08.2019 г. –
15.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 08.07.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №
4, ет. 6, да заплати на И. М. К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ №
***, ет. *, ап. *, сумата от 50 лв. (петдесет лева) разноски за заплатена
държавна такса и 150 лв. (сто и петдесет лева) платен депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №
4, ет. 6, да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на***от ПАК, с адрес гр.
П., ул. „***“ № *, сумата от 600 лв. (шестстотин лева), представляващо
адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по
5
настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
6