ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 128
гр. Бургас , 04.06.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на четвърти юни, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Събина Н. Христова
Диамандиева
Членове:Калина Ст. Пенева
Кремена Ил. Лазарова
като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно частно
гражданско дело № 20212000500238 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 420, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс.
Постъпила е частна жалба от „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 87, подадена
чрез процесуален представител адв. В. Х., Адвокатска колегия - Б., срещу определение №
110/26.03.2021 год. по в.гр.д.№ 352/2021 год. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта,
с която на основание чл.420, ал.2, вр. ал.5 от ГПК е спряно принудителното изпълнение
по изпълнително дело № 20198020400033 по описа на ЧСИ Наско Георгиев, рег.№ 802 с
район на действие БОС, до приключване на делото с влязло в сила решение.
В частната жалба се твърди, че определението в обжалваната част е
незаконосъобразно като постановено от некомпетентен съд, тъй като по искането за спиране
по чл. 420, ал. 2 от ГПК следва да се произнесе съдът, постановил незабавното изпълнение, а
това е заповедният съд - Районен съд - Бургас. Твърди се, че когато е образувано исково
производство, компетентен да се произнесе по искането за спиране съгласно чл.420, ал.5 от
ГПК е съдът, пред който е предявен искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като тази разпоредба не
следва да се тълкува разширително. Тъй като искът по чл.422 от ГПК е предявен пред
Районен съд – Бургас, само той е компетентен да разгледа искането за спиране по чл.420,
ал.5 от ГПК. Твърди се необоснованост, немотивираност и неправилност на изводите на
окръжния съд за вероятна основателност на възражението на въззиваемата за
неравноправност на клаузите по т. 23, т. 46 и т. 53 от Общите условия към процесния
договор за издаване на кредитна карта, както и че тези клаузи пряко влияят върху
1
дължимостта на вземанията, и рефлектират върху техния размер. Цитирана е разпоредбата
на т. 46 от Общите условия, за която се твърди, че очевидно не съдържа елемент на
неравноправност, а урежда отношенията между страните при изтичане срока на валидност
на картата, като им предоставя равни възможности за преценка какви действия могат да
предприемат или да се въздържат да предприемат, както и за последиците от поведението
ми. Твърди се, че съдържанието на сочените клаузи не е в състояние да доведе до вероятно
неправилно изчисление на размера на вземанията на банката. Направено е искане за отмяна
на определението в обжалваната част и за присъждане на разноските по делото.
В дадения срок е постъпил отговор от насрещната страна Г. А. В., с ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. Б., ж.к. „И.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап.среден, чрез процесуален
представител адв. В .Ф., в който са изложени подробни съображения за неоснователност на
частната жалба и правилност на определението в обжалваната част. Извършено е позоваване
на мотивите към Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (№
954-01-11 от 28.02.2019 г., 44-то НС), с който е приета алинея 5 на чл.420 от ГПК, в които е
посочено, че компетентен за произнасяне по искането за спиране при висящ исков процес е
съдът, пред който той е висящ, като при корективното тълкуване на текста от закона се
установява компетентност на въззивния окръжен съд за произнасяне по направеното искане.
Твърди се, че изводите на съда за основателност на искането за спиране съответстват на
обстоятелствата по делото, като е подчертано, че в случая съдът е бил задължен и е
изследвал само обоснованата вероятност на искането, без излагане на предрешаващи
основния спор мотиви. Твърди се явна неравноправност на сочените разпоредби от общите
условия по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП и чл. 143, ал.2, т.6, т.9, т.10 и т.11 от ЗЗП.
Направено е искане за потвърждаване на обжалваното определение и за присъждане на
разноските за настоящото производство за изготвения отговор, по реда на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата, в размер на 200 лв.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложеното по-горе и събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу акт на съда за който
е предвидена възможност за въззивно обжалване и е ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството пред Бургаския окръжен съд е образувано по подадена въззивна
жалба от „Централна кооперативна банка“ АД, срещу решение № 260887/17.12.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 5419/2019 г. по описа на PC-Бургас, с което са отхвърлени
предявените установителни искове на „Централна кооперативна банка“ АД против Г. А. В.
от гр. Б., ж.к. “И.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *, с правно основание чл.422 ГПК, за установяване
на вземанията на банката на парични задължения, за които е издадена заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 7841/2018 г. на РС-Бургас, дължими по договор за издаване и
2
използване на международна кредитна карта Visa от 21.07.2006 г.: 381.33 лв. - дължима
главницата, 31.64 лв. - договорна лихва за периода 01.11.2015 г.-30.10.2018 г., 219.83 лв. -
наказателна лихва за забава за периода 01.12.2015 г.- 30.10.2018 г., 67.65 лв. - просрочена
такса; както и следните парични задължения по Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 168/2019 г.: 7.42 лв. - законна лихва за забава върху главницата от
381.33 лв. за периода 31.10.2018 г.-08.01.2019 г. и законна лихва върху същата главница от
подаване на заявлението на 09.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
От приложените по делото материали е видно, че е допуснато предварително
изпълнение на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 7841/2018 г. на РС-Бургас,
като за събиране на вземанията по нея банката е образувала изпълнително дело №
20198020400033 по описа на ЧСИ Наско Георгиев, по което са предприети изпълнителни
действия.
По искане с правно основание чл. 420, ал. 5 от ГПК направено от въззиваемата страна
пред въззивния окръжен съд, последният след като е счел жалбата на въззивника за
допустима, с определението в обжалваната част е приел искането за основателно и е
постановил спиране на изпълнението до приключване на производството по предявения иск
с влязло в сила съдебно решение.
Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че като въззивна инстанция
по предявените искове, окръжният съд не е компетентен да се произнесе по направеното
искане с правно основание чл. 420, ал. 5 от ГПК. Тази разпоредба сочи, че когато е
образувано исково производство, компетентен да се произнесе по искането за спиране на
изпълнението е съдът, пред който е предявен искът по чл.422, ал.1 от ГПК. При редовно
образувано въззивно производство, пред въззивната инстанция искът се счита за валидно
предявен от момента на постъпването на исковата молба в съда /чл.125 от ГПК/. В рамките
на въведения с въззивната жалба предмет на обжалване, въззивният съд следва да се
произнесе по предявения иск като втора първа инстанция, тъй като също е инстанция по
същество на спора /чл.271 от ГПК/. Ето защо при пренасяне на спора за разрешаване пред
въззивния съд, той е съдът пред който искът се счита предявен - респ. той е компетентен да
се произнесе по искане с правно основание чл.420, ал.5 от ГПК. Горният извод следва и от
изложеното от ВКС в Определение № 61 от 5.02.2021 г. по ч. т. д. № 24/2021 г., I т. о., ТК, с
което при служебната проверка за допустимост не е отречена компетентността на въззивния
съд за произнасяне по искане направено пред него, с правно основание чл.420, ал.5 от ГПК.
Ето защо настоящият съд намира определението за валидно и допустимо в
обжалваната част.
За да уважи направеното искане за спиране на изпълнението окръжният съд е
посочил, че целта на производството по чл. 420 ГПК е, без да се предрешава същинския
материалноправен спор относно съществуването на вземането, да се предотврати
3
усложняване на правоотношението и злепоставяне интересите на длъжника, в случай на
вече проведено принудително изпълнение и последващо отричане по съдебен ред на
съществуването на изпълняемото право. Отчетено е, че на длъжника е дадена възможността
да представи писмени доказателства, че вземането не се дължи, като той може да обоснове
твърдението си с всякакви правоизключващи, правопрекратяващи и правопогасяващи
факти, които пораждат съмнения относно съществуването на вземането, разколебават
удостоверителната сила на документа, въз основа на който е издадена заповедта за
незабавно изпълнение и са в състояние да мотивират извод за вероятно несъществуване на
процесното вземане, както и такива, които да сочат вероятна основателност на тезата, че
лицето не дължи на кредитора. Прието е, че възражението на въззиваемата, че вземането не
се дължи, тъй като не е получавала кредитната карта, чрез която е натрупан дълга, е годно да
обоснове основанието по чл.420, ал.2, т. 1 ГПК, като за целите на производството по чл.420,
ал.2 ГПК е достатъчно съдът да прецени наличието на обоснована вероятност този факт да е
настъпил, без да се предрешава същинския материалноправен спор, който следва да бъде
разгледан в исковото производство. В случая, по делото са представени писмени
доказателства, на които въззиваемата се позовава в молбата си за спиране - договор за
издаване и ползване на международна кредитна карта от 21.07.2006 г. и Общи условия към
него, документ за получаване на кредитна карта № 4220822000053028 на 25.07.2006 г.,
банкови извлечения от разплащателната сметка, по която е преведен кредитния лимит и
извлечения за движението по картата за периода 2006-2018 г., в които до 2012 г. е посочена
карта № 4220822000053028, а от 2012 г. е посочена карта № 4220824400172622. При тези
доказателства, съдът е приел, че въведеното твърдение за неполучаване от въззиваемата на
втората карта, по която е формиран дълга, пряко влияе върху съществуването и
дължимостта на вземането, поради което вероятното настъпване на този факт и възможната
основателност на тезата на ответницата, правят предварителното принудително изпълнение
рисково, поради което същото следва да бъде спряно. Независимо от това е прието, че от
писмените доказателства по делото може да се направи обоснован извод за наличие и на
основанията по чл.420, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Прието е, че от представените по делото писмени
доказателства - договор за издаване на кредитна карта и ОУ към него, може да се обоснове
извод за вероятна основателност на възражението на въззиваемата за неравноправност на
клаузите по т.23, т.46 и т.53 от Общите условия към договора, които пряко влияят върху
дължимостта на вземанията и рефлектират върху техния размер, което води до
обосноваване на извод и за вероятно неправилно изчисление на размерите им. В горния
смисъл и предвид изричното оспорване на иска от страна на ответницата с доводи за
неравноправни клаузи относно действието на договора и начина на изчисляване на
вземанията, окръжният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.420, ал.2, т.2 и т.3
ГПК за спиране на принудителното изпълнение, предвид възможната основателност на
тезата на ответницата.
Окръжният съд правилно е възприел и очертал целите на чл.420 от ГПК.
4
При анализ на разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК става ясно, че трите основания за
спиране в случаите, в които би могло да не се изисква обезпечение по чл.420, ал.1 от ГПК,
са: представени писмени доказателства съответно по т.1 – че вземането не се дължи, по т.2 –
че вземането се основава на неравноправна клауза в договор сключен с потребител и по т.3
– че неправилно е изчислен размерът на вземането по договор сключен с потребител. Всяка
една от тези хипотези е самостоятелно основание за спиране на изпълнението.
В случая хипотезата по т.1 не би могла да бъде обоснована с вероятна доказаност
на възражението на ответницата, че поради сочените различни номера на издадените карти,
вземанията на банката не произтичат от сключения с нея договор. По делото не са
представени подкрепящи това възражение на ответницата доказателства, но са ангажирани
опровергаващи такива /СИЕ/. От друга страна, предвид направеното от ответницата
възражение за изтекла давност е налице възможна основателност на твърдението й, че
вземането не се дължи, подкрепено с доказателства по делото, поради което макар и по
различни съображения настоящият съд споделя извода на окръжния съд за наличието на
хипотезата по т.1, ал.2 на чл.420 от ГПК.
Горното е самостоятелно основание за спиране, но настоящият съд споделя
съображенията на окръжния съд в частта относно наличието и на предпоставки за спиране
на изпълнението по чл.420, ал.2, т. 2 и 3 от ГПК. Те следва да се преценяват на базата на
обосноваността на направените с отговора на исковата молба възражения за неравноправни
клаузи по т.23, т.46 и т.53 от Общите условия към представения по делото договор.
Обосновката на ответницата в отговора по исковата молба относно наличието на хипотези
по чл.143, ал.1, вр. чл.143, ал.2, т.6 и т.9 от ЗЗП, дава основание за извод за вероятна
доказаност на твърденията на потребителя за наличие на неравноправни клаузи в
приложения по делото договор и общите условия към него, имащи отношение и към
размера на дълга.
Възраженията на частния жалбоподател в частта, в която се изисква отговор на
въпроса дали действително оспорените от насрещната страна клаузи от общите условия са
неравноправни, не следва да се обсъждат в настоящото производство, тъй като това би
довело до забранен правен резултат, а именно – до предрешаване на спора по предявения
иск. Производството по чл.420 от ГПК има обезпечителна функция и предполага формална
преценка от страна на съда на доказателствата по делото и твърденията за неравноправност,
поради което кореспондиращите съдебни мотиви по тази преценка не следва да дават
разрешаване по същество на спора по предявения иск.
Предвид горното съдът намира, че определението в обжалваната част не страда от
пороци водещи до неговата отмяна, поради което частната жалба като неоснователна следва
да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода от делото и представеното пред въззивния съд пълномощно за
5
осъществяване на процесуално представителство на ответницата по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, за
изготвения отговор по частната жалба, на осн. чл.11 от Наредба № 1 за МРАВ, вр. чл.38, ал.2
от ЗА, в полза на процесуалния представител на ответницата по частната жалба следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
На осн. чл. 274, ал. 4 от ГПК настоящото определение е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Централна кооперативна банка“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ № 87, подадена чрез процесуален представител адв. В. Х., срещу определение №
110/26.03.2021 год. по в.гр.д.№ 352/2021 год. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта,
с която на основание чл.420, ал.2, вр. ал.5 от ГПК е спряно принудителното изпълнение
по изпълнително дело № 20198020400033 по описа на ЧСИ Наско Георгиев, рег.№ 802 с
район на действие БОС, до приключване на делото с влязло в сила решение.
ОСЪЖДА „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 87, да заплати на адвокат В.С.
Ф., АК - Б., личен № **********, адвокатско възнаграждение за изготвения отговор на
частната жалба, на осн. чл. 11 от Наредба № 1 за МРАВ, вр. чл.38, ал.2 от ЗА, в размер на
200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6