№ 156
гр. Шумен, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. Хаджииванова
Йордан В. Димов
при участието на секретаря Силвия Й. Методиева
като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно
гражданско дело № 20223600500191 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №190/18.03.2022г. по гр.д.№1164/2021г. ШРС е отхвърлил предявения от
„Теленор България“ ЕАД-гр.София срещу Т. Ф. ХЮС. иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД, че Х. дължи на дружеството сумата 104.94лв. – неустойка, от
която 12.48лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от
29.11.2018г. за мобилен номер ..... и 92.46лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на
договорен абонамент от 29.11.2018г. за мобилен номер **********, като неоснователен и
недоказан.
Решението е обжалвано от ищцовото дружество изцяло. Сочи, че същото се явявало
незаконосъобразно, неправилвно и необосновано, постановено при нарушение на
материалния и процесуалния закон. Изводите на съда за недължимост на неустойката, тъй
като процесните договори не били развалени надлежно и кредиторът не представил
доказателства, от които да се установи, че е отправил писмена покана за изпълнение до
длъжника, респ. да го е уведомил писмено за прекратяване на договорните отношения, се
явявали направилни. В процесния договор за услуги, страните са договорили дата на
фактуриране на ползваните услуги, като в случая това е 18-то число от месеца. След като
страните са уговорили дължимите по договора плащания да бъдат платими в определен срок
/не по-късно от 18 дни от издаването на месечната фактура /, то сумата ставала изискуема
след изтичането на този срок. Нито законът, нито договорените между страните условия,
вменявали задължение на кредитора да кани закъснелия длъжник да изпълни задължението
1
си. В случая не ставало въпрос за разваляне на писмен договор, а за прекратяването на
същия, съгласно условията, при които страните са договорили сключения договор да бъде
прекратен. Сключеният абонамент бил прекратен едностранно от оператора съгласно
договорната отговорност на абоната по т.11 от договора, при условията чл.75, във вр.с чл.
19б в/ от общите условия, а именно по вина на абоната да не заплати дължими месечни
плащания. В чл. 19б в/ от общите условия изрично било предвидено право на доставчика да
прекрати договор с потребител, който не е платил дължима на падеж сума. Тази уговорка, в
съвкупност с чл.19д налагала извод, че прекратяването, по последиците си било равносилно
на разваляне без предизвестие поради неизпълнение, тъй като цели да освободи занапред
оператора от задължението му да гарантира достъпа на клиента до далекосъобщителните
услуги. Освен това операторът неколкократно изпращал СМС-известия, с които давал
шанс на абоната да заплати задълженията си и да запази договорните отношения. При
положение, че търговецът ще се лиши от всички 24 месечни абонаментни такси по
договора/доколкото неизпълнението на абоната било започнало веднага след сключване на
процесния абонамент/, заплащането на обезщетение в размер на три месечни абонаментни
такси не се явявало прекомерно и необосновано високо. Неустойката не представлявала
такава облага за оператора, какавато би получил, ако договорът не беше прекратен. Моли
решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което заявената претенция
за признаване дължимостта на неустойка в размер на 104.94лв. бъде уважена. Претендира се
и присъждането на направените разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата страна, чрез назначения й особен представител, взема становище по
неоснователността на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поради
което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени
поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въз основа на депозирано от „Теленор България“ЕАД-гр. заявление, по реда на чл.410
от ГПК, е издадена заповед №260029/13.01.2021г. по ч.гр.д.№77/2021г. на ШРС, по силата
на която е разпоредено Т. Ф. ХЮС. да заплати на дружеството сумата 104.94лв. – неустойка,
от която 12.48лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от
03.11.2014г. и сключено допълнително споразумение от 29.11.2018г. за мобилен номер ..... и
92.46лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от
19.04.2016г. и сключено допълнително споразумение от 29.11.2018г. за мобилен номер
**********, за които суми е издадена фактура №********** от 15.04.2019г., както и за
сумата 105лв. деловодни разноски.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47 от ГПК, поради което на
заявителя е указана възможността да предяви иск за вземането. Последният в дадения срок е
сторил това и е предявил настоящите установителни искове срещу Х./действително, в
обстоятествената част на исковата молба е посочено име на друг длъжник, но настоящата
2
инстанция счита, че се касае до техническа грешка, доколкото в титулната част на исковата
молба, в обстоятелствената й част и в петитума на същата, е посочено изрично името на
Т.Ф.Х. като срещу него е издадена и заповедта на изпълнение по ч.гр.д.№77/2021г. на ШРС/
- че в полза на дружеството съществува вземане за сочените суми по горепосочените
договори и допълнителни споразумения към тях.
Между ищцовото дружество и ответника били сключени договор за фиксирани услуги
от 03.04.2014г. за мобилен номер ....., със стандартен месечен абонамент 5.90лв. на месец и
срок на действие 24 месеца и допълнително споразумение към него от 29.11.2018г. за срок
от 24м., изтичащ на 29.11.2020г., както и договор за мобилни услуги 19.04.2016г. за
мобилен номер **********, с абонаментен план „Нон стоп 29..99“ и срок на действие 24
месеца и допълнително споразумение към него от 29.11.2018г. за срок от 24м., изтичащ на
29.11.2020г., по силата на които ищецът - доставчик на фиксирани и мобилни услуги е поел
задължение да предоставя на ответника далекосъобщителни услуги, чрез два телефонни
номера, за определен срок. При склрючване на договорите Х. е подписал декларация –
съгласие, че при подписване на договорите е запознат с общите условия на „Теленор
България“ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги и за
взаимоотношения с потребителите на фиксирани телефонни услуги. Срещу предоставените
услуги, чрез обществена далекосъобщителна мрежа, абонатът се е задължил да плаща
възнаграждение, за което изрично е подписал ценова листа. Съгласно чл. 23 от общите
условия на дружеството – ищец, последното има право да получава: цена за първоначално
свързване, месечен абонамент, месечна цена за ползвани услуги, месечна цена за ползване
на допълнителни или на други услуги, цена за временно спиране по т.69. Съгласно чл. 26 от
общите условия, за ползваните услуги операторът издава на името на потребителя
ежемесечно фактура на определена дата, а неполучаването на фактурата не освобождава
абоната от задълженията да я плати съгласно определения във фактурата срок.
Видно от представената по делото фактура №********** от 15.04.2019г., дружеството
е начислило за заплащане от ответника сумата 197.40лв. – неустойки за предсрочно
прекратяване на договори за услуги, както и задължения от предходен период с ДДС-
245.82лв..
Представени са и общите условия на ищцовото дружество за взаимоотношения с
потребителите на електронни съобщителни услуги.
При така установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните
изводи:
Заявени са претенции с правно основание чл.422 от ГПК - за установяване
същестуването на вземания – неустойка въз основа на договори за фиксирани и мобилни
услуги за мобилен номер ..... и за мобилен номер **********. и допълнителни
споразумения към тях от 29.11.2018г..
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от
ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните
3
правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между
дружеството-кредитор и ответника, наличие на уговорка за заплащане на неустойка,
настъпване изискуемостта на паричните задължения на ответника, изпълнение на
задължението на кредитора по конкретния договор. Ответната страна следва да установи
факта на заплащане на дължимата главница по договора и търсената неустойка.
В настоящия случай се установи по безспорен начин, че ищцовото дружество и
ответникът са били в облигационни отношения, уредени от сключените между тях
договори за фиксирани и мобилни услуги и допълнителни споразумения от 29.11.2018г.. Х.
не е ангажирал доказателства, че е изпълнил в пълен размер задължението си за заплащане
стойността на предоставените фиксирани и мобилни услуги, за които са издадени фактури -
№ **********/15.01.2019г. и №**********/15.02.2019г., съответно №********** от
15.04.2019г..
От ищцовото дружество се твърди дължимост на неустойка по двата договора в
размер на 104.94лв./12.48лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на първия договор и
92.46лв.-неустойка за предсрочно прекратяване на втория договор/, с оглед наличие
предпоставките на т.11 от договорите/т.ІІІ-2 от допълнителните споразумения/ и чл.75, вр. с
чл.19б в/ от общите условия на мобилния оператор.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. Така функциите, които изпълнява неустойката, са обезпечителна и
обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното
изпълнение на поетите задължения.
Съгласно т.11/Условия/ от договорите, първият е сключен за срок от 24м., а вторият
за срок от 24м., в случай на прекратяване на договора преди изтичане на срока по вина или
инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по договора или други
свързани с него документи, в това число и приложимите общи условия, последният дължи
за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице прекратяване, неустойка в размер на
всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяването до изтичане на
уговорения срок, но не повече от трикратния размер на стандартните месечни абонаменти,
като в допълнение на неустойката, потребителят дължи и възстановяване на част от
ползваната стойност на отстъпката от абонаментните планове, съответстваща на оставащия
срок на договора, а в случаите, в които е предоставено устройство за ползване на услуги
съгласно посоченото в договора, чийто срок не е изтекъл дължи и такава част от разликата
между стандартната цена на устройството и заплатената от него при предоставянето му в
брой или обща лизингова цена по договор за лизинг, съответстваща на оставащия срок на
договора. С идентично съдържание е и разпоредбата на т.ІІІ-2 от допълнителните
споразумения. Съгласно чл.19б в/ от общите условия, ищцовото дружество има право да
откаже сключването на индивидуален договор или едностранно да прекрати индивидуален
договор срочен или безсрочен, в случай че потребителят не е платил дължими суми след
4
изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор, съответно общите условия.
Съответно съгласно чл.75 от общите условия, при неспазване на което и да е задължение по
част ХІІІ, или в случай на неизпълнение на някое от другите задължения на потребителя,
операторът има право да незабавно да ограничи предоставянето на услугите или при
условията на т.19б и 19в да прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя
или да откаже сключването на нов договор.
Или за да се установи дължимостта на претендираната неустойка/право на ищеца да
начисли такава/, на първо място следва да се докаже, че процесните два договори са
прекратени. В случая от събраните по делото доказателства не се установява кога са били
прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната, която е
упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата за това свое намерение.
Съгласно чл.19б в/ и чл.75 от общите условия, ищцовото дружество има право, не и
задължение, при наличие на сочените хипотези да прекрати едностранно индивидуалния
договор, поради което и волеизявление за прекратяване е необходимо да бъде отправено.
Още повече, че в случая доколкото се претендира неустойка във връзка с твърдяно
неизпълнение на задължение на насрещната страна по договора, се касае до упражнено от
страната право да развали договора. Ето защо и неоснователно се явява становището на
ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за валидност и такава за
доказване. Доколкото в случая не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното
упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и
писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. В случая както
бе посочено по-горе, не са ангажирани доказателства ответникът да е уведомяван за
прекратяване на договорните правоотношения преди датата на завеждане на исковата молба,
поради което и не следва да бъде ангажирана отговорността му за заплащане на неустойка.
Дори ищецът да е изпращал кратки текстови съобщения до ответника/което не се доказа по
надлежния ред/ за заплащане на дължимите месечни суми това не може да замести
изричното изявление за прекратяване на договора. Видно от съдържанието на ОУ
прекратяването и спирането на достъпа до услугите са уредени отделно, поради което не
може да се приеме, че преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на
прекратяване на облигационната връзка.
Предвид това, съдът намира, че не се установи ищецът да е упражнил надлежно
правото си да прекрати двата договора за фиксирани и мобилни услуги преди да изтече
срокът им и не е осъществен фактическият състав, пораждащ правото му да иска
заплащането на начислената неустойка по тях в размер на 104.94лв.. Предявените искове се
явяват неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Прекратяването на договора представлява волеизявление от страна по договор, по
силата на което се прекъсва налична облигационна връзка. Не са налице доказателства,
обективиращи подобно волеизявление от страна на ищеца, поради което не са налице
предпоставките за възникване на задължение на абоната за плащане на претендираната
неустойка
5
Само за пълнота следва да се отбележи и че съдържанието на посочената клауза/т.11/,
налага извода, че същата е договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая в противоречие на добрите
нрави с клаузата за неустойка е регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в
размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено
предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С договора не са
предложени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при
прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на
добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от
страните в правоотношението, която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно
значение постигнатото споразумение с КЗП през 2018 г. за формиране на вземанията за
неустойка до размера на три стандартни месечни абонаментни вноски, както и
обстоятелството, че до този размер се претендира неустойката за всеки от предоставените на
ответника мобилни номера. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то
вземането за същата се основава на нищожно съглашение. Налице е изначална
недействителност на неустоечното съглашение поради противоречието му с добрите нрави
още при сключването на договора. Следователно, в конкретния случай не е налице валидно
съглашение за неустойка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази
си част договорите изобщо не са породили правно действие, а нищожността на клаузата е
пречка за възникване на вземане за неустойка по процесните договори и допълнителни
споразумения.
Освен това, доколкото ответникът е физическо лице, на което по силата на
сключените договори са били предоставени различни мобилни и лизингови услуги, които не
са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, то същият се
явява потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП. Настоящата инстанция счита, че клаузата, с която е
уговорена неустойката се явява неравноправна и съответно нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 3, §1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Констатираната
неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на клауза на потребителски
договор, която не е индивидуално уговорена /няма данни потребителят да е разполагал с
възможност да влияе върху съдържанието на предварително изготвените клаузи, и
конкретно върху тази за неустойка/, няма за последица намаляване на неустойката до
размер, който не е необосновано висок, а води до нейната нищожност на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП.
Предвид изложеното съдът намира, че първоинстанционното решение се явява
правилно и следва да бъде потвръдено.
С оглед изхода на спора, на жалбоподателя не се следват разноски.
6
Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №190/18.03.2022г. по гр.д.№1164/2021г. ШРС.
На основание чл.280, ал.3 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7