Решение по дело №1070/2018 на Окръжен съд - Варна

                                      Р Е Ш Е Н И Е

                                                                                         гр. Варна

 

 Варненски окръжен съд, наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и пети октомври   през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                                

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН ДЕНЕВ                                                                                              

                                                 ЧЛЕНОВЕ :     НИКОЛАЙ ПЕТКОВ

                                                                                 ДИМО ДИМОВ

 

при секретаря ГАЛЯ ИВАНОВА и в присъствието на прокурора АНТОН КОНДОВ  разгледа докладваното от съдия ДЕНЕВ  ВНОХД № 1070  по описа за две хиляди и осемнадесета година и установи :

 

Производството пред настоящата инстанция е образувано по протест от прокурор при ВнРП  против  присъда по НОХД № 1741/ 2017 на ВнРС.

С тази присъда съдебният състав е признал подсъдимият по делото Д.А.Н. ЗА НЕВИНЕН В ТОВА,  че на 18 02 2012 г. в гр.Варна, пред надлежен орган на властта – районен  съд Варна, набедил А.Д.К. в извършено престъпление- обида, по смисъла на чл. 148 ал. 1 от НК, като знаел, че е невинна и К. е била привлечена към наказателна отговорност като подсъдима по НЧХД № 6944/ 2012 г. , поради което и на основание чл. 304 от Нк го оправдал по възведеното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 286 ал. 2 от НК.

Признал за невинни и оправдал подсъдимите Ж.Д.Ж.  и Е.П.И. по обвиненията в извършени престъпления по чл. 290 от НК, осъществени с това, че на 19 06 2013 г. в гр. Варна, като свидетели в  съдебно заседание по НЧХД № 6944/ 2012 г. устно, съзнателно потвърдили неистина.

Прокурорът твърди, че присъдата е обоснована, тъй като изложените правни изводи са в дисонанс с установената фактическа обстановка. Ето защо желае отмяната й и постановяване на осъдителен въззивен акт.

С оплакване срещу неправилността на присъдата е сезирил въззивната инстанция и частният обвинител А.Д.К..

В жалбата са развити съображения в подкрепа на становище за  необоснованост на присъдата и за постановяването й в противоречие с процесуалните правила. Прави се обстоен анализ на фактологията по делото и се желае отмяна на ревизирания акт и постановяване на осъдителна присъда.

 В съдебно заседание, по съществото на делото във въззивната инстанция  страните поддържат изразените тези.

Прокурорът намира инкриминирате деяния за безспорно доказани и желае постановяване на осъдителен съдебен акт, с налагане на минимални наказания на извършителите.

Повереникът на частния обвинител аргументира становището си за необоснованост на присъдата и за отсъствието на мотиви в подкрепа на взетото решение. Желае отмяна на първоинстанционния акт и произнасяне на осъдителен за подсъдимите.

Въззивният състав, изслушвайки становищата на страните и извършвайки цялостна служебна проверка на атакувания съдебен акт, констатира следното :

 

В ревизираните мотиви първоинстанционният съдебен състав е извършил цялостен анализ на наличните по делото доказателства и е посочил защо кредитира едни, а отхвърля други доказателствени материали,  че да приеме за установени описаните от него обстоятелства. 

Въз основа на този подход е изградил и правния си извод, че подсъдимите не са осъществили вменените им с обвинителния акт деяния.  

Въззивната инстанция приема фактологията по делото за  коректно и безспорно установена, което мнение пък прави повтарянето и ненужно .

Изяснено е с изискуемите  от процесуалния закон способи, че подс. Н. и частният обвинител К. били съседи, намиращи се в неприязнени отношения. В ранните часове на  21 07 2012 г. подсъдимият и негов познат  разговаряли на висок тон на терасата към жилището на подсъдимия. К., подразнена от шума, направила забележка, че шума й пречи да почива. Двамата с подс.Н влезли в словестна разпра, при която, според подсъдимите, К. нарекла Н. простак и идиот, а семейството му – олигофрени. Подразнен от думите й, подс. Н. /чието дете било аутист/,  отишъл до  жилището на К. и запознал да блъска по входната му врата. Когато обитателката му отворила й нанесъл няколко удара, с които й причинил увреждания, в последствие квалифицирани като средна телесна повреда. За това деяние подсъдимият бил осъден. В последствие Н. се тъжил срещу К., че на посочената по горе дата го била обидила. По образуваното в тази връзка наказателно производство от частен характер били разпитани като свидетели подсъдимите Ж. и И., които потвърдили, че такива обидни реплики са изречени от К.. Съдът обаче не кредитирал показанията им и я оправдал.

Тя, от своя страна, сезирала прокуратурата с жалба срещу извършени от Н., Ж. и И. престъпления против правосъдието, а Окръжна прокуратура Варна наредила да бъде образувано наказателно производство за подведомствени на районната прокуратура деяния по чл. 286 ал. 2 и 290 ал. 1 от НК.

Анализирайки събраните по време на съдебния процес фактически данни, съдържащи се в показанията на  свидетелите по делото и обясненията на подсъдимите съдът е стигнал до извод, че обвиненията не са доказани по изискуемият от чл. 303 от НПК начин, а основателното съмнение във виновността на подсъдимите следва да се тълкува в тяхна полза.

Този извод въззивният съдебен състав приема.

Безспорно е, че по тъжба на подсъдимия Н. е образувано наказателно производство за извършено престъпление от частен характер.

Няма категорични доказателства обаче,  той да е набедил св.К. в извършване на престъпление, знаейки, че е невинна. Такива данни се съдържат единствено в аргументирано некредитираните нейни показания и тези на неин близък родственик.  Тезата, че след като К. е оправдана по това обвинение, то е явно набедена, не притежава придаваната й  тежест. И по това дело съдът е приел, че не е безспорно доказано, /тогава от частния тъжител/, подсъдимата да е извършила вмененото й престъпно деяние, а не, че такова деяние безспорно няма.

В продължение на шест години подсъдимият Н. безпротиворечиво е твърдял, че е бил обиден от К. и че това е било и причината да й нанесе побой. Обясненията му се подкрепят от показанията на двама свидетели, в последствие придобили друго процесуално качество. А след като не са опровергани по изискуемия от закона начин, те следва да се кредитират, тъй като освен средство за защита са и такова с доказателствено значение .

Не е доказано, че подс. Н. не е упражнил правото си на жалба с описание на обективно възприети действия на К. със субективната увереност, че те са неправомерни и действително извършени. В противен случай, „всяко обръщане на гражданите към органите на властта за установяване или изясняване на престъпни, или позорни обстоятелства, или за обстоятелства сочещи на деликвентно поведение, би се оказало престъпление, ако се установи след проверка, че тези данни не сочат на неправомерно поведение на трети лица.”; сочи Решение № 453 от 12.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 431/2010 г., III н. о. 

Не може да бъде прието и че свидетелите И. и Ж. са дали показания  с цел да заблудят съда, разглеждащ делото за обида, в преценката му относно обективната истина. Престъплението „лъжесвидетелстване“ в процесната форма се осъществява, когато се каже нещо различно от възприетото в представите на дееца, със съзнание, че се изрича нещо, за което се  знае, че не е съществувало.

Отсъства  изискуемата безпротиворечивост и категоричност, че фактите изложени от свидетелите пред съда не са съществували, а още по малко, че те, / в последствие подсъдими/ съзнателно са потвърдили неистина.

 Както бе споменато, анализът на събраните материали не позволява такъв категоричен отговор. Това, че показанията са ингорирани  от решаващия делото за обида съд, не е достатъчно основание за ангажиране на наказателната отговорност на свидетелите, нито доказателство, че са неистински. В противен случай всеки свидетел, включително и по настоящото дело, би се оказал престъпник, ако се приеме, че некредитирани показания априори означават съзнателно потвърждаване на неистина, което е абсурдно с оглед  важността на свидетелските показания като доказателствено средство.

 В настоящият случай, дори и да се приеме, че поведението на подсъдимите И. и Ж.  е било неправомерно, то техните показания не са били взети предвид при формиране изводите на съда относно главния факт, подлежащ на доказване. И тъй като те не са повлияли на резултата от делото, обществената опасност на укоримите им деяния не е престъпна. 

Не е лишено от разум и възражението, че предмет на набеждаването, а и на лъжесвидетелстване следва да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място, начин на осъществяване, а обвинението срещу подсъдимите не притежава тези характеристики. Н. е обвинен в това, че набедил в извършено престъпление по чл. 148 ал.1 от НК, невинната според него, св. К., а останалите, че в съдебно заседание по конкретно дело, като свидетели устно и съзнателно са потвърдили неистина.

Липсата на конкретика предполага и липса на прецизирано обвинение срещу което подсъдимите адекватно да се защитават. Това процесуално нарушение обаче, ограничило правото на защита на обвинените лица е поправено чрез оправдаването им, което е безспорна гаранция за съхраняване на законовите им интереси.

 В заключение, въззивният състав намира, че след като доказателствата по делото не позволяват обвинението да бъде доказано по изискуемия от чл. 303 от НПК несъмнен начин, то проверяваната присъда на Варненски районен съд следва да се потвърди.

Ето защо и на основание чл. 338 от НПК, 

 

                                                 

                                     Р Е Ш И

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 214/ 26 07  2018 г. по НОХД № 1741/ 2017 год. на Варненски  районен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                         ЧЛЕНОВЕ :