№ 2921
гр. София, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100507536 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 01.05.2024г., постановено по гр.дело № 8371/2023г. по
описа на СРС, ГО, 74 състав, е уважен предявеният от П. В. Г. срещу
Министерство на вътрешните работи иск с правно основание чл. 181, ал. 1,
предл. 2-ро, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за заплащане на сумата от 4 320
лева, представляваща обезщетение за неосигурена безплатна храна за
полагане на труд в качеството му на служител на МВР за периода от
10.02.2020г. до 10.02.2023г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника Министерство на вътрешните работи, в която са изложени
оплаквания за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че
неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбите на чл. 142, ал.
1 и чл. 181, ал. 3 от ЗМВР и не е съобразил, че право на безплатна храна имат
само служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен
характер на труда и полагащи труд през нощта. Сочи се, че ищецът е държавен
служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР с преобразувано служебно
1
правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР. За тези служители с оглед изричната
санкция на законодателя в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР се прилага единствено чл.
181, ал. 3 от КТ в хипотезите, ако служителяг извършва дейности със
специфичен характер на труда или ако полага труд през нощта от 22, 00 часа
до 06, 00 часа, каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице.
Навеждат се аргументи, че въпросът кои дейности в системата на МВР имат
специфичен характер на труда е решен в действащата през процесния период
Наредба за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата
равностойност на полагащата безплатна храна на служителите на МВР за
извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и
осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на
служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22, 00 часа до 6, 00 часа
/обн. ДВ, бр. 62 от 14.08.2015г., отм. ДВ, бр. 3 от 10.01.2023г./. По аналогичен
начин били определени дейностите със специфичен характер и в действащата
Наредба № 8121з-105 от 26.01.2023г. Ищецът обаче нито твърди, нито доказва
да е извършвал дейности, попадащи сред изброените в цитираните наредби.
На следващо място са развити съображения, че първоинстанционният съд не е
направил разграничение между правото на храна, респ. левовата й
равностойност по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, от една страна, и от
друга, правото на безплатна храна, респ. левовата й равностойност по чл. 181,
ал. 3 от ЗМВР. Излагат се доводи, че считано от 01.02.2017г. посочените в § 69,
ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР служители са извадени от приложното поле на
§ 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР и изцяло са преминали под регулацията на
ЗДСл., без възможност да се ползват от правомощията и привилегиите по
ЗМВР с изключение на посочените в закона, сред които не попада правото на
храна или левовата й равностойност по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Освен това
счита, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал § 69, ал. 6 от ПЗР
към ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ, бр. 81 от 2016г., в сила от 01.02.2017г./. Според
посочената разпоредба при назначаването на служителите по ал. 1 се определя
индивидуална основна заплата, не по-ниска от определената към датата на
влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и
включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за
прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна по
чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Въззивникът аргументира извод, че самият закон
определя начина, по който се формира основната заплата на служителите по
2
служебно правоотношение по ЗДСл. и в нея нормативно е включена левовата
равностойност на храната като компонент от основната заплата, а не като
отделно перо във ведомостите за заплата. В жалбата се излага още, че с
разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР служителите на МВР са разграничени
на три категории, които имат и съответния различен статут според това дали
изпълняват специфични за министерството функции. По тези съображения
въззивникът счита, че е неправилно различните категории служители да имат
еднакви права по отношение на заплата, право на храна или нейната левова
равностойност, облекло, социално осигуряване и др. Релевирани са подробни
съображения, че направеното в чл. 142, ал. 1 от ЗМВР разграничение на
категориите държавни служители на МВР обосновават извод за два специални
закона – ЗМВР и ЗДСл., които намират приложение по отношение на
различните категории държавни служители в рамките на системата на МВР. В
този смисъл въззивникът счита, че приложното поле на специалния закон
/ЗДСл./ във връзка със служебното правоотношение на категория служители в
системата на МВР, изключва приложението по отношение на същото
правоотношение на другия специален закон /ЗМВР/. По тези съображения е
направено искане за отмяна на обжалваното постановяване на друго, с което
предявеният иск да се отхвърли в цялост.
Насрещната страна П. В. Г. оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми. Сочи, че за исковия период бил
назначен за държавен служител, като в определената месечна заплата не е
била включена левовата равностойност на храната на основание чл. 181, ал. 1
от ЗМВР, която е била дължима за всички служители на МВР по чл. 142, ал. 1,
т. 1, т. 2 т. 3 от ЗМВР. Поддържа, че левовата равностойност на храната в
размер на 120 лева не влиза в брутното трудово възнаграждение, тъй като не
се облага с данък и върху нея не се правят удръжки. Аргументира становище,
че служебното правоотношение на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2
от ЗМВР се регламентира както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР,
както и че нормата на чл. 181 от ЗМВР не прави диференциация на отделните
категории служители, на които се осигурява храна или левовата й
равностойност. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
3
обжалваното решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Не е спорно между страните, че същите са били обвързани от валидно
възникнало служебно правоотношение, по силата на което и в периода от
10.02.2020г. до 10.02.2023г. ищецът е заемал длъжността “държавен
инспектор” в “Звено за материални проверки”. През посочения период П. Г. е
имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Не
се оспорва и, че същият е престирал работна сила по процесното
правоотношение през периода на исковата претенция.
Основните спорни по делото въпроси са 1. дали обстоятелството, че в
процесния период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1
ЗДСл означава, че статутът му се урежда единствено от ЗДСл или ЗДСл се
прилага единствено, доколкото в специалния ЗМВР не са предвидени
изключения, касаещи статута на лицето, заемащо служебно правоотношение и
2. кои са служителите на МВР, на които се следва храна или левовата
равностойност съобразно правната уредба на ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г./ и
подзаконовите нормативни актове относно прилагането на ЗМВР.
Съгласно нормата на чл. 169 ЗМВР /отм./, обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в
сила от 01.05.2006г., действал към момента на възникване на трудовото
правоотношение между страните, служителите на МВР са: държавни
служители и лица, работещи по трудово правоотношение. В ал. 3 на същия
текст е предвидено, че статутът на лицата, работещи по трудово
правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на ЗМВР.
Според разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР, служителите на МВР са
държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и
защита на населението /т. 1/; държавни служители /т. 2/ и лица, работещи на
трудово правоотношение /т. 3/. Съгласно регламентираното в чл. 142, ал. 4
4
ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл. и
с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл.
186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл. 1 ЗМВР е предвидено, че
този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и
устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на
служителите в него.
Съгласно § 5 ПЗР от ЗМВР, обн. ДВ бр. 53/27.06.2014г., служебните
правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратяват, а се
преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните
служители са назначени на длъжностите, които са заемали към момента на
преобразуване на правоотношенията. Съгласно ал. 2 от същата норма до
определяне заплатите на държавните служители по реда на чл. 177 на лицата
по ал. 1 се заплащат възнагражденията, определени по досегашния ред.
В § 69, ал. 1 ПЗР в сила от 01.02.2017г., е регламентирано, че служебните
правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от
ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 14 от 2015г./ и които към датата на влизане в сила на
този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и
притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския
институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т.
1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл., считано от датата на
влизане в сила на този закон.
С оглед на това служебното правоотношение на ищeца е преобразувано,
като е продължил да заема същата длъжност.
Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно ал. 2 от същата
разпоредба, на държавните служители се осигуряват работно и униформено
облекло. В ал. 3 /в приложимата редакция/ е предвидено, че на служителите
по чл. 142, ал. 1 и 3 ЗМВР, които извършват дейности, свързани със
специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се
осигурява левовата им равностойност, като размерът на сумите се определя
ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения,
дадени в тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024г. по тълкувателно дело №
1/2024г., ОСГК на ВКС, държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона
5
за Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона
за държавния служител, имат право да им се осигурява безплатна храна или
заплащане на левовата равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал.
1 от Закона за Министерството на вътрешните работи. В мотивите на
тълкувателното решение е посочено, че изричният текст на чл. 181, ал. 1 от
ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на
закона, предвижда, че същият урежда принципите, функциите, дейностите,
управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради
което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във
взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4
ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР статутът на държавните служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1
ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на
служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би
противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в
МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДСл, а не само в ЗМВР, не означава, че по
същността си те са някаква категория служители на държавата извън
останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл.
181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители
на МВР. На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл,
не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в
МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт.
Изложени са и съображеия, че този извод произтича и от цялостното
съдържание на разпоредбите, уреждащи статута на държавните служители в
МВР, от които е видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития
статут и произтичащите от него права и да уреди последиците от
възникването на правоотношенията по ЗДСл за попадащите в обхвата на
измененията държавни служители на МВР съобразно принципа на материална
справедливост като елемент на правовата държава.
Следователно, на служителите, чиито правоотношения по силата на
закона се преобразуват в служебни такива по ЗДСл., също се дължи левова
равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, или -
6
изрично ЗМВР урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на
правоотношенията със служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се
дължи левова равностойност за неосигурена храна. Такова следва да бъде
разрешението и при сключването на служебно правоотношение по чл. 142, ал.
1, т. 2 ЗМВР, предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и с оглед
справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата
на МВР.
Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че ищецът е имал
качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, поражда правото на
същия да получи от работодателя си храна или левовата равностойност,
предвидени в специалните разпоредби, уреждащи правния статут на лицата,
работещи в системата на МВР. Съгласно чл. 4 Наредба № 8121з-773 от
01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата и
равностойност на служителите на МВР, служителите на МВР, на които не се
осигурява храна, получават ежемесечно левовата и равностойност, която се
определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. В случая
не се спори между страните, че през исковия период ищецът е полагал труд.
Не се твърди и установява да му е била осигурена храна, с оглед на което
следва да се приеме, че в негова полза е възникнало вземане за левовата й
равностойност. Последната се определя ежегодно със заповед на министъра на
вътрешните работи, каквито в случая се явяват заповед № 8121з-
1464/31.12.2019 г., 8121з-211/20.02.2020 г., 8121з-1410/30.12.2020 г.,
8121з1723/31.12.2021 г., 8121з-742/10.06.2022 г. и 8121з-130/31.01.2023 г.,
издадени от министъра на вътрешните работи. В последните е посочено, че се
отнасят за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и, ал. 3 ЗМВР.
Доколкото обаче се достигна до извод, че ответникът дължи левовата
равностойност на неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2
ЗМВР, каквото качество несъмнено има и ищецът, и предвид липсата на
правна уредба относно нейния размер, то по аналогия съответно приложение
следва да намерят правилата именно на посочените подзаконови нормативни
актове.
Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на МВР
в това число и на ищеца, се определят ежегодно със заповед на министъра на
вътрешните работи. В случая от приетите по делото заповеди с №
8121з1464/31.12.2019 г., 8121з-211/20.02.2020 г., 8121з-1410/30.12.2020 г.,
7
8121з1723/31.12.2021 г., 8121з-742/10.06.2022 г. и 8121з-130/31.01.2023 г. се
установява, че размерът на полагащата се сума за непредоставената безплатна
храна за периода от 10.02.2020г. до 10.02.2023г. е по 120 лева месечно.
Дължимото обезщетение за неосигурена храна за целия исков период се
равнява на сумата от общо 4 320 лева. Ответникът не е доказал да е заплатил
това обезщетение, поради което претенцията правилно е била уважена за
пълния претендиран размер.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемия следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева съгласно представения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от
ГПК.
С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8088 от 01.05.2024г., постановено по гр.д.
№ 8371/2023г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, гр. София,
ул. “6-ти септември” № 29 да заплати на П. В. Г., ЕГН **********, гр. София,
жк “********* на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 350
/триста и петдесет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8