Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 19.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на пети ноември през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражд.
дело № 8148 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 26.02.2019
г. на ищеца Н.В.Ш. против решението от 18.02.2019 г. по гр. дело № 38237/2018
г. на Софийския районен съд, 35 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу „Т.С.” ЕАД исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване
за установено, че не дължи на ответника следните
суми: 1 531,10 лв. – главница за потребена топлинна енергия през периода 01.01.2013
г. до 31.12.2014 г.; 478,19 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода от 28.02.2013
г. – 21.02.2017 г., както и сумата от 90,19 лв.- разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист по гр.д. № 12377/2017 г. по описа на СРС, 25 състав. С
решението жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по делото в
размер на 100,00 лв.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно
поради нарушение на материалния закон и практиката на ВКС, доколкото съдът неправилно
е приел, че тригодишния давностен срок, с изтичането на който се погасяват
процесните вземания, е започнал да тече на 05.09.2017 г. – датата на която е издаден
изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по гр.д. № 12377/2017 г. по описа на СРС, 25 състав. Поддържа
се, че давността за едно вземане започва да тече от датата на неговата
изискуемост съгласно чл.114 ЗЗД. Според въззивника за вземането за доставена
топлинна енергия за периода 01.01.2013 г. до 31.12.2014 г., давността е
започнала да тече от 31.12.2014 г. и е изтекла на 31.12.2017 г. Поддържа се, че
съгласно задължителните постановки на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, заявлението за издаване на заповед за изпълнение и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист не прекъсва давността, като
последната се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само
ако е спазен срока по чл.415, ал.1 ГПК. Ако този иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПКЩ давността не се счита
прекъсната със заявлението. Поддържа се, че в конкретния случай, давността е
изтекла след издаването на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен
лист, като нейното изтичане не е прекъснато от тези два акта. Въззивникът
поддържа твърденията си, изложени в исковата молба, че процесните вземания са
периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД, поради което с изтичането
на тригодишен давностен срок, считано от датата, на която задълженията са
станали изискуеми, същите се погасяват по давност, като в случая това е станало
след издаване на заповедта по чл.410 ГПК и издаването на изпълнителен лист след
влизането й в сила. С оглед изложеното в жалбата, моли решението на СРС да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените
отрицателни искове да бъдат уважени.
Въззиваемата страна –ответник „Т.С.” ЕАД не е
депозирала отговор на въззивната жалба и не взема становище по нея.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, но по различни от
изложените от СРС съображения.
С предявените от ищеца отрицателни
установителни искове се иска съдебно установяване на несъществуването в полза
на ответника на изпълняемо право, основано на твърдението на ищеца, че
вземанията на ответника са погасени по давност. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл.118 ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване недължимост
на вземания поради давност като правен резултат означава установяване, че е
погасена възможността за принудителното им изпълнение, а не че вземането не
съществува Предявените отрицателни установителни искове по чл.439, ал.1 ГПК се
основават на твърдението на ищеца, че след издаване на заповедта по чл.410 ГПК
и на изпълнителен лист въз основа на нея – 05.09.2017 г., процесните вземания
са се погасили по давност, а именно на 31.12.2017 г. Поддържа, че подаването на
заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК и издаването на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист не съставляват действия по принудително събиране
на вземането и не прекъсват давността, като се позовават на разясненията,
дадени в ТР № 2 по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.. Именно в рамките на
така заявеното основание, съдът дължи произнасяне.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил
исковете с възражение, че след издаване на изпълнителния лист по гр.д. №
12377/2017 г. по описа на СРС, 25 състав въз основа на влязлата в сила, поради неподаване
на възражение от длъжника в срока по чл.414 ГПК, заповед, е подадена молба за
образуване на изпълнителното дело и такова е образувано по описа на ЧСИ С.Я., с
което действие давността е прекъсната и новата тригодишна давност не е изтекла
към настоящия момент.
За да отхвърли предявените отрицателни
установителни искове, СРС е приел, че процесните вземания са установени с влязла
в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, поради
неподаване на възражение срещу нея в срока по чл.414 ГПК. Приел е също така, че
от след влизане в сила на заповедта за изпълнение и издаването на изпълнителен
лист въз основа на нея – 05.09.2017 г. е започнала да тече нова тригодишната
погасителна давност, която към датата на подаване на исковата молба –
11.06.2018 г. не е изтекла.
Изложените във въззивната жалба доводи за
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, са
неоснователни по следните съображения:
Според
чл.114, ал.1 ЗЗД, давността тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, а в случая за задължения за плащане на цена на потребена топлинна
енергия, това е последното число на месеца, следващ отчетния период. Съгласно даденото
задължително тълкуване на закона в диспозитива по т.14 от ТР № 2/2013 г. по
тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист по реда на ГПК /отм./ не прекъсва течащата давност на
основание чл.116, б.“в“ ЗЗД. В конкретния случай няма спор, че изпълнителния
лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
поради неподадено от длъжника в срока по чл.414 ГПК възражение. В новия ГПК
заповедното производство е уредено като част от изпълнителното производство,
като то представлява факултативна възможност за кредитора да се сдобие с
изпълнително основание, без да води съдебен процес. Безспорно връзката на заповедното
производство с изпълнителното е видна, но не и определяща, като по-същественото
е, че заповедното производство е съдебно производство, макар и формално, едностранно
и безспорно. Макар и формална, преценката която съдът извършва в това
производство е значима и определя правните последици на влязлата в сила заповед
за изпълнение, като те далеч надхвърлят изпълнителната сила. Смисълът на
заповедното производство е да се провери дали едно твърдяно субективно
изискуемо право е спорно като, ако се установи, че то е безспорно, да се
пристъпи директно към изпълнение на това вземане чрез издаване на изпълнителен
лист. Преценката, която съдът извършва е дали има твърдение за
индивидуализирано, изискуемо вземане, което не е отречено от правния ред и не
противоречи на добрите нрави. След издаване на заповедта, съдът изпраща
съобщение до длъжника, като му дава възможност да възрази срещу така заявеното
вземане, като му указва какви са правните последици от неговото бездействие, а
именно, че заявеното вземане ще стане ликвидно и годно за принудително
изпълнение. Ако се издаде заповед за изпълнение и срещу нея не се подаде
възражение в срока по чл.414 ГПК, то тя
влиза в сила и от този момент насетне установеното в нея вземане става
ликвидно, а именно безспорно установено по основание и размер. Този ефект
настъпва по силата на една презумпция, че липсата на оспорване от страна на
длъжника по заявеното вземане от кредитора е признание на вземането, поради
което същото се приема за безспорно установено, както е заявено. Влязлата в
сила заповед за изпълнение е изпълнителното основание и има за последица и
преклудиране на възраженията на ответника, свързани със съществуване на
вземането на кредитора.Влязлата в сила заповед се ползва със стабилитет и
повече спор между същите страни за същото основание е недопустим. Изброените
правни последици приравняват тази сила на силата на пресъдено нещо, с
изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна
последица, характерна за влязлото в сила решение и е изрично предвидена в
разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Тезата, че влизането в сила на заповедта за
изпълнение прекъсва течащите давностни срокове е застъпена и в практиката на
ВКС, обективирана в определение №214 от 15.05.2018 г. по ч. гр.д. №1528/2018 г.
В посоченото определение е прието, че влязлата в сила заповед формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува
към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Така поддържаното
и от настоящия състав становище следва от специалният ред за защита на длъжника
в заповедното производство преди влизането на заповедта за изпълнение в сила /
възражение по чл.414 ГПК/ или след влизането й в сила /възражение по реда на
чл.423 ГПК или иск по чл.424 ГПК/ изключват правния интерес на ищцовата страна
от предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за
несъществуване на вземането – предмет на заявлението и издадената заповед. Извън
уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на
друг иск за защита, както преди, така и след влизането в сила на вече издадена
заповед за изпълнение. С влизането в сила на заповедта за изпълнение доводите
на ищцовата страна за недължимост на сумите по издадената заповед, които се
основават на факти и обстоятелства, предхождащи срока за възражение по чл.414 ГПК, са преклудирани и ищцовата страна не може да се позовава на тях. Предвидените
в ГПК преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на
вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение
ефект, близък до силата на пресъдено нещо.Неподаването на възражение по чл.414,
ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по
иска по чл.422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са
налице специалните хипотези на чл.424 ГПК / при новооткрити обстоятелства и
доказателства/ или чл.439 ГПК / при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта
за изпълнение.
В действителност по сега действащата уредба,
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно
основание за прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД, като това
е и тезата, застъпена в мотивите на т.14 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която
се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част
от изпълнителния процес. Това становище в мотивите обаче е извън поставения
въпрос, на който е отговорило тълкувателното решение и е извън диспозитива на
същото, поради което не формира задължителна практика нито относно правила за
тълкуване на нормите, уреждащи заповедното производство, нито за влизането в
сила на заповедта за изпълнение и последиците от това. Дори и да се приеме застъпеното
становище, че подаването на заявление за издаване на заповед не прекъсва
давността, то влязлата в сила заповед, поради неподаване на възражение в срока
по чл.414 ГПК, е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното
вземане по силата на чл.116, б.“а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно
признаване на вземането по издадената заповед. Ето защо, въззивният съд приема,
че влязлата в сила заповед за изпълнение е прекъснала давността и следователно
новата давност за вземанията е започнала да тече отначало най-рано от датата на
влизане в сила на заповедта и най-късно от 05.09.2017 г./датата на издаване на
изпълнителния лист/, която не е изтекла нито към датата на устните състезания
пред СРС, нито към датата на устните състезания пред въззивната инстанция-05.11.2019
г.
С оглед изложеното предявените отрицателни
установителни искове се явяват неоснователни и доколкото крайните изводи на
въззивната инстанция съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, жалбоподателят няма
право на разноски. На въззиваемата страна също не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като нито е подаден отговор на
въззивната жалба, нито е осъществено процесуално представителство в открито
съдебно заседание.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.02.2019
г. по гр. дело № 38237/2018 г. на Софийския районен съд, 35 състав.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2..