РЕШЕНИЕ
№ 258
гр. Бургас , 28.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско
дело № 20212100500491 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на
К.И.К., ЕГН: ********** и Ц.М.К., с ЕГН: **********, двамата с постоянен и настоящ адрес
гр. ***, ул. “***” № *, депозирана чрез проц. представители – адв. Милена Тончева и адв.
Костан Тончев, двамата със съдебен адрес гр. Бургас, ул. “Охрид” № 5, ет.1, против Решение
№ 260022/19.01.2021г., постановено по гр.д. № 1246/2019г. по описа на РС – Несебър, по
силата на което е бил отхвърлен предявеният от жалбоподателите иск против Б. Н. Б.,
ЕГН********** и В. В. Б., ЕГН **********, за допускане на делба на самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 51500.501.225.2.1., с административен адрес: гр. ***, п.к. ****, ул.
“***” № *, ет.*, по кадастрална карта и кадастралните регистри, който самостоятелен обект
се намира в сграда с идентификатор 51500.501.225.2, със застроена площ 38 кв.м., която
сграда е разположена в поземлен имот с площ по скица 258 кв.м., с идентификатор
51500.501.225, с предназначение на самостоятелния обект: “за обществено хранене”, брой
нива на обекта: 1, с площ от 242,77 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: няма, над обекта: няма, под обекта: няма, заедно с прилежащия към обекта
подземен етаж, при квоти по ½ ид.ч. за всяка от страните.
С обжалваното решение жалбоподателите са били осъдени да заплатят поравно на
ответниците сумата от 1000 лв., представляващи разноски, а по сметка на РС – Несебър и
сумата от 100 лв. представляваща държавна такса.
С жалбата се застъпва становище, че постановеното решение е неправилно, поради
нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано.
Излагат се съображения за липса на извършен от първата инстанция обективен и
пълен анализ на всички събрани по делото доказателства, неправилна преценка на
свидетелските показания, в резултат на което се е стигнало до несъответстващи на
обективната истина фактически констатации.
1
Оспорва се извода на съда, че ответникът Б.Б. е упражнявал фактическа власт върху
целия ресторант, който държал като свой, както лично, така и чрез дъщеря си за времето,
през което е имала шивашко ателие. В тази връзка се прави анализ на показанията на св. Й.
която имала непосредствени лични впечатления относно ползването на помещенията от
страна на ищците и изложените от нея факти не били в противоречие с показанията на
свидетеля на ответниците -С.Б. и изцяло се подкрепяли от показанията на свидетеля А. К..
Оспорва се извода на съда, че целият ресторант се е ползвал от ответника Б. и от
дъщеря му, който съдът формирал само на база показанията на свидетелката С.Б.. Акцентира
се върху обстоятелството, че същата в о.с.з. на 28.09.2020г. заявила, че за времето през което
работила при дъщерята на ответника, а именно през 2010г. и за период от 1 месец през март
2008г. придобила лични впечатления за ползването само на две от помещенията в
ресторанта, като наличие на други помещения свидетелката дори не споменала.
Релевира се оплакване, че при изграждане на своите изводи, съдът не взел предвид
приетата по делото СТЕ, от която се установявало, че в обема на ресторанта се включват
освен помещения, разположени в контура на жилищната сграда: зала, топла кухня,
санитарни и складово помещение, така и помещения разположени извън контура на
жилищната сграда: студена кухня, склад сухи продукти и хладилен склад. Сочи се още, че
вещото лице е установило при огледа, че и към настоящия момент само част от ресторанта е
зает от складирани картини, а останалата част продължава да функционира като складове.
Следователно, според въззивниците, само от показанията на свидетелката Б. не би могло да
бъде направен извод, че всички помещения, които се включват в площта на ресторанта са се
ползвали от Б. лично или чрез дъщеря му.
Оспорват се като неправилни и изводите на РС – Несебър, според които ответникът
Б. е упражнявал фактическата власт върху целия ресторант, чрез дъщеря си, за времето, през
което същата е имала шивашко ателие. Прави се анализ на показанията на св. Б., Й. и К.
като се аргументира тезата, че за този период дъщерята на ответника “М.” се е намирала в
имота по силата на овластяване от страна на ищците К., които са имали уговорка с нея да
им заплати наем, след като реализира печалба от дейността си. В тази връзка се застъпва
становище, че при наличието на уговорки за плащане на наем с ищците, дъщерята на Б. е
била просто държател на съсобствената на ищците идеална част от имота, а не владелец.
Изразява се и несъгласие с мотивите на РС – Несебър, според които владението на
имота от страна на ответника Б.Б. е започнало още от 1995г. и е продължило до 2003-2004
до 2008г., което според съда се установявало от показанията на свидетелите на ответника Т.
и Б.. Сочи се, че при разпита си, св. Т. единствено е заявила, че не е посещавала ресторанта,
респ. е нямало как да знае, дали само Б. е упражнявал фактическата власт върху целия
ресторант, респ. че жалбоподателите не са ползвали имота по никакъв начин. От
показанията й се установявало единствено,че ответникът пазарувал стоки за ресторанта от
магазина на своя братовчед, което по никакъв начин не обосновавало извод, че същият е
упражнявал владение върху него и то изцяло от 1995г. Още повече, че самият ответник в
отговора на исковата молба бил навел твърдения, че го владее от 1996г. Данни
опровергаващи извода на съда се извеждали и от показанията на св. Й., според която е
имало разпределение на отговорностите между страните в ресторанта като Б. се занимавал с
административните дейности и доставките, а леля му Ц. К. помагала в ресторанта с личен
труд. Фактът на владението според жалбоподателите не се установявал и от показанията на
св. Б., която единствено заявила, че е идвала да види дъщеря си през периода 2003-2004г.
пред лятото за по 5-6 дни на месец, като не се установява да е имала пряко наблюдение
върху цялостната дейност извършвана в ресторанта и достъп до всички помещения.
Навеждат се доводи, че изводите на първостепенния съд за придобиване на имота по
давност от ответника Б. са формирани при несъобразяване с установената в чл.154, ал.1 ГПК
доказателствена тежест. Застъпва се становище, че предвид изложените от ответника
твърдения, че е владял имота от 1996г. еднолично и непрекъснато, същият е следвало при
условията на пълно и главно доказване да докаже това обстоятелство. Жалбоподателите
релевират оплакване, че е неправилен извода на съда, че щом не са доказали наличие на
съвместен бизнес между ищците и ответниците, не са доказали по делото и съвместно
2
владеене на процесния имот, от което пък е бил направен извод, че имотът е придобит по
давност от ответника Б.. В тази връзка се позовават и на изричното указание на РС –
Несебър обективирано в определението му от 06.07.2020г., според което именно ответникът
е следвало да докаже, че е владял имота в процесния период. Считат, че неоснователно
съдът е игнорирал и показанията на св. Й., която заявила, че докато е работила в ресторанта
е дочула, че страните си делят печалбата от ресторанта, което не би имало смисъл, освен ако
същите са съдружници. Тези нейни показания кореспондирали на показанията на св. К.,
който също заявил в с.з. “след края на сезона Б.Б. идваше горе при майка и татко и си деляха
парите от сезона”, както и че за да стартират съвместния бизнес, страните са регистрирали
обща фирма “Гларус 8”, със собственици В. и Б. и Ц. и К.К.и. В допълнение на горното,
ответниците не представили каквито и да било счетоводни документи, трудови договори, от
които да е видно на името на коя фирма са съставяни фактури и кой точно е наемал
работници за заведението, има ли сключен трудов договор с ищцата К.. Очевидно било, че
се касае до семейна фирма, като всеки е допринасял с каквото може и макар, че Ц. К. е
помагала в кухнята и за труда си е получавала възнаграждение, то фактически същата е била
съдружник в общия бизнес и никога не е била наемана като работник, респ. не е сключвала
трудов договор с ЕТ Б..
Релевира се оплакване, че направените от РС – Несебър изводи не са съобразени и с
нормата на чл.175 ГПК, доколкото в мотивите си съдът приел, че в отговора на
нотариалната покана от 23.10.2018г. било обективирано извънсъдебно признание от ищеца,
че “12 години назад, считано от 2018, т.е. 2006 Б. е владеел еднолично сутеренния етаж”.
Излагат се аргументи, че това извънсъдебно признание не е било преценено, с оглед всички
обстоятелства по делото, в частност показанията на св. Й. и К..
Оспорва се като неправилно и некредитирането от страна на съда на свидетелските
показания на св. К., с мотив, че същият бил заинтересовано лице по см. на чл.172 ГПК.
Навеждат се доводи, че същите и в тази хипотеза отново се ползват с доказателствена
стойност, освен това са логични и последователни и не се намират в противоречие с
показания на другите свидетели по делото.
Намират за неправилен и извода на съда, че ответниците, чиято е била
доказателствената тежест са установили при условията на пълно и главно доказване всички
елементи от фактическия състав на твърдяното от тях придобивно основание и в частност
това, че ответникът е показал отричане владението на останалите собственици и е започнал
да свои имота, чрез спиране изплащането на дял на ищеца от ресторанта или наем за
неговата идеална част. В тази връзка навеждат довода, че ако между ищците и ответниците е
имало уговорки за дял от печалбата от ресторанта или наем по отношение съсобствения
имот, то ответниците Б.и се явяват държатели на идеалните части на ищците и само
обстоятелството, че са спрели да плащат уговорения наем или дял от печалбата не може да
ги направи владелци. Прави се анализ на свидетелските показания. Застъпва се становище,
че всички обстоятелства сочат, че ищците са овластили дъщерята на Б. да ползва тяхната
идеална част от имота за периода 2010-2011 срещу наем, поради което изводите на НРС, че
последният е упражнявал еднолично владението за целия процесен период са в
противоречие с чл.81 от ЗС.
Излагат се съображения, че районния съд не е отчел значението на вътрешните
отношения между ищците и ответниците, като в тази връзка отново се прави анализ на
събраните гласни доказателства. В заключение се твърди, че по делото не са били събрани
доказателства, че ответниците са извършили действия, с които са обективирали спрямо
останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си
съгласно ТР 1 от 6.08.2012г. по тълк. дело № 1/2012г. Навеждат се доводи, че
обстоятелството, че Б. е обявил за продан собствения си етаж от къщата, както и ½ от
процесния сутерен, доказвало по несъмнен начин, че ответникът признава правата на
ищците през процесния имот, а именно, че същите са собственици на ½ ид. част от сутерен и
при всички случаи представлява отказ от изтеклата придобивна давност преди позоваването
на ответника в настоящото делбено производство.
Претендира се отмяна на постановеното решение в неговата цялост и постановяване
3
на друго такова, с което предявения от жалбоподателите иск за делба да бъде уважен.
Претендират се направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Б. и В. Б.,
депозиран чрез адв. Калоян Кръстевич, с която въззивната жалба се оспорва като
неоснователна.
Сочат, че районния съд е провел цялостно и задълбочено изследване на фактическата
обстановка, а наведените от въззивниците възражения за необоснованост на изводите на
съда не почиват на конкретни аргументи. Намират за правилен и доказателствено обезпечен
извода на съда, че ответниците са владели самостоятелния обект, с функционално
предназначение за ресторант през период по-дълъг от 10 години, съгл. нормата на чл.92 от
ЗС. Намират това обстоятелство за безспорно установено чрез показанията на свидетелите Б.
и Т., които имали преки и непосредствени впечатления за това кой е владял недвижимия
имот за периода 1995-1996 до 2008г. Тези обстоятелства кореспондирали и на твърденията
на самия ищец, обективирани в изпратеното от него писмено волеизявление (нотариална
покана), в която изрично посочил, че ответникът владее еднолично целия сутеренен етаж
повече от 12 години и не му предоставя достъп нито до ресторанта, нито до гаража и задната
стая. Истинността на това писмено доказателство не била оспорена от въззивниците, поради
което същата съставлявало годно писмено доказателство, свидетелстващо за писмените
изявления направени от неговия автор съгл. чл.180 от ГПК. Излагат съображения, че именно
с така ангажираните от ответника писмени и гласни доказателства в хода на процеса,
ответникът изпълнил задължението си за установяване на правнорелевантния факт на
владението, включени в предмета на доказване. В мотивите си съдът не бил посочил, че
това обстоятелство е следвало да бъде доказано от въззивниците, а е заключил, че ищците не
са оборили успешно презумпцията по чл.69 от ЗС относно обстоятелството, че ответниците
са владели процесната вещ като своя, като тежестта за оборване на тази презумпция падала
върху лицето, което оспорва владението. Цитира се практика на ВКС в тази насока.
Оспорва се като неоснователно и оплакването на въззивниците досежно
некредитирането на показанията на св. К., поради неговата заинтересованост. От мотивите
на районния съд било видно, че тези показания били анализирани, като дори било посочено,
че същите не противоречат на показанията на св. Б. и Т., с оглед на което били ценени като
годни в съответната част. Освен това съдът изрично посочил, че показанията на този
свидетел свидетелстват за обстоятелството, че ищцата К. е работила в ресторанта,
стопанисван от ответника Б., но срещу получаването на трудово възнаграждение.
Излагат съображения, че противно на наведените с жалбата оплаквания, районния
съд е взел предвид констатациите на вещото лице по изготвената СТЕ, което заключение по
никакъв начин не противоречи на показанията на св. Б., според която в един предходен
период всички помещения в сутеренния етаж са се ползвали от ответника Б. и неговата
дъщеря.
Намират за неоснователно оплакването на въззивниците за това, че съдът бил
игнорирал едно от най-важните доказателства, а именно показанията на свидетелите К. и Й.,
в частта, в която същите заявили, че през 2019г. били видели обяви, според които
ответникът Б. бил обявил за продан собствения си жилищен етаж от същата, изградена в
поземления имот, както и ½ ид.ч. от сутеренното помещение.Сочат, че по делото не са
налични доказателства потвърждаващи наличието на такива обяви на сочените от
свидетелите място, не било доказано дали авторът на тези предполагаеми обяви е бил
ответникът Б., като в разглеждания случай било ирелевантно обстоятелството, дали през
2019г. Б. е манифестирал пред всички останали лица обстоятелството, че той е единствения
собственик на сутеренния етаж, при положение че още през 2018г. ответникът Б. е придобил
правото на собственост върху целия сутеренен етаж в резултат на непрекъснато давностно
владеене започнало още през 1995-1996г. Последното се потвърждавало и от изявлението на
самия въззивник К., според който ответникът Б. още към 2018г. е бил владял целия
сутеренен етаж за повече от 10 години.
По изложените съображения, моли съдът да остави депозираната въззивна жалба без
уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и
4
законосъобразно. Претендира направените пред втората инстанция съдебно-деловодни
разноски.
Във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба не са направени
доказателствени искания.
В откритото съдебно заседание по делото, въззивниците, редовно призовани не се
явяват, представляват се от своите пълномощници адв. Тончен и адв. Чукарева – Тончева,
които поддържат въззивната жалба. Не правят нови доказателствени искания. По същество
молят съда да уважи жалбата по изложените в същата съображения и да отмени
първоинстанционното решение като предявеният иск бъде уважен така както е предявен.
Намират, че първоинстанционното решение не дава отговор на въпроса по какъв начин
въззиваемия Б. е превърнал държаните идеални части на К. във владение лично за себе си,
както и не ес установява да е изтекъл десетгодишен период за придобиване на имота по
давност.
От въззиваемите, редовно призовани се явява лично Б.Б., като и двамата се
представляват от пълномощника си – адв. К., който поддържа отговора на въззивната жалба
и не прави доказателствени искания. По същество намира, че по делото е безспорно доказан
периода, в който Б. е владял имота, който факт се подкрепя изцяло и от представената по
делото нотариална покана, в която К. ясно посочил, че Б. владее имота повече от дванадесет
години и не му дава да ползва имота. Намира, че първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен
субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е
процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т.
1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция
констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната му част е
допустимо.
С депозирата пред съда въззивна жалба не се оспорват изводите на съда, че освен
жилищните етажи, правата върху които били придобити по силата на взаимно учредени
суперфиции между страните по делото чрез подадени по реда на чл.56, ал.2, т.3 от ЗТСУ
/отм./ заявления с нотариална заверка на подписите, в съсобствения между страните
поземлен имот бил изграден и сутерен етаж. Не се спори между страните и че този
сутеренен етаж бил изграден извън обема на учредените права на строеж, поради което по
аргумент на чл.92 от ЗС е станал съсобствен между страните при равни квоти.
Пред настоящата инстанция се спори, дали наведеното от ответниците възражение за
придобиване на процесния ресторант по давност се явява основателно с оглед ангажираните
от тяхна страна гласни и писмени доказателства.
При извършеният анализ на събраните по делото гласни доказателства и с оглед
представения по делото отговор на нотариална покана, изхождащ от ищеца К.К. от
23.10.2018г. съдът е обосновал извод за основателност на така наведеното възражение.
Приел е, че представеното писмено доказателство материализира извънсъдебно признание,
5
че за периода от поне 12 години назад считано от 2018г., т.е. от 2006г., Б. е владеел
еднолично сутеренния етаж, който впоследствие бил преустроен в ресторант. Изложил
съображения, че от показанията на св. Т. се установявало, че владението било започнало и
на по-ранен етап, а именно още от 1995г., продължило според св. Б. пред 2003-2004г. до
2008г. когато Б. имал ателие в част от ресторанта. Същевременно показанията на св. К.
съдът ценил през призмата на чл.172 от ГПК, предвид близката му родствена връзка на
ищците, като посочил, че същите не противоречат на тези на св. Б. и Т., тъй като
твърденията му за развиване на съвместен бизнес между баща му и Б.Б. касаели началните
години на откриване на ресторанта - 1991г., за която не се твърди от ответника, че обхваща
периода на придобиване на имота по давност. Приел за доказано обстоятелството, че ищцата
К. работела в ресторанта, но същата получавала заплата за това, поради което нейното
присъствие в заведението не можело да опровергае извода за своене. В заключение изложил
съображения, че презумпцията на чл.69 от ЗС не била оборена от страна на ищеца, а чрез
спиране на заплащането на наем за идеалната част на ищеца, ответникът е показал отричане
владението на останалите съсобственици и започнал да свои имота.
Релевираните в жалбата оплаквания следва да бъдат споделени. След запознаване със
събраните по делото доказателства, настоящия състав намира, че установените от тях факти
в съвкупност не обуславят наличието на предпоставките на чл.79 от ЗС. В нарушение на
съдопроизводствените правила решаващия съд не е обсъдил показанията на св. К. в
съвкупност с показанията на св. Й. и Т., при извършване на преценката за наличие на
осъществявана фактическата власт върху процесния ресторант от позоваващия се на изтекла
придобивна давност и периода, за който същият твърди, че е била осъществявана, а е
основал фактическите си изводи на превратно тълкуване показанията на св. Б. /свидетелка
на ответника/ и представената по делото нотариална покана.
Относимо към разглежданата казуистика е Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012г.
по тълк.дело № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Презумпцията на чл.69 от ЗС в отношенията
между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието на
което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на
останалите съсобственици. Това основание го прави държател на техните идеални части и е
достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. В тази хипотеза, за да придобие
по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не
е бил техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във
владение.
Отнесено към разглежданата казуистика, предвид обстоятелството, че
съсобствеността върху ресторанта е възникнала въз основа на взаимно учредени
суперфиции, за да се позове успешно на придобивна давност спрямо дела на ищците, в
тежест на ответника е да докаже не само, че е упражнявал фактическа власт върху
процесния ресторант в срока по чл. 79 от ЗС, но и че е извършил такива действия, с които е
превърнал държането си върху идеалната част на ищците във владение. Неправилен е извода
на НРС, че ответникът Б. е упражнявал фактическа власт върху целия ресторант, който е
държал като свой, както лично, така и чрез дъщеря си за времето, през което същата е имала
6
шивашко ателие. Неправилен е и извода на съда, че презумпцията на чл.69 от ЗС, че
ответникът е държал ресторанта като свой не е била оборена от страна ищеца.
По делото е безспорно, че жилищната сграда, в която се намира и процесния
сутеренен етаж е била построена общо от ищците и ответниците по делото, които със
заявление по реда на чл.56, ал.2, т.3 от ЗТСУ /отм./ с нотариална заверка на подписите
взаимно са си учредили право на строеж на по един жилищен етаж заедно с две избени
помещения. Въз основа на горното съдът е обосновал извод, че процесния сутеренен етаж е
придобит по приращение в съсобственост и всяка от страните е придобила ½ ид. част от
него. От представените по делото писмени и гласни доказателства и приетата по делото
СТЕ, се установява и не е спорно между страните, че първоначално в сутеренния етаж са
били обособени два гаража, два зимника, противоатомно убежище и домашно помещение
като всяка от страните е ползвала по един гараж и съвместно общите помещения.
Впоследствие на основание разрешение за строеж № 52/05.05.1994г., издадено на името на
двамата съсобственици К.К. и Б.Б. сутеренът е преустроен в заведение на обществено
хранене /ресторант/ като бизнесът с него е бил общ на ищците и на ответниците и същите са
си делили печалбата в края на сезона, а след затварянето на ресторанта, помещението се е
ползвало за складиране на хранителни продукти, картини и др. Сведения в тази насока се
черпят от показанията на св. К., който заявява, че след 1991г. до 2006г. фирмата, с която се
работило в ресторант била съвместна между ищците и ответниците по делото, както и че
след края на всеки сезон ответникът Б. идвал при майка му и татко му и делели натрупаната
печалба. Предвид роднинската връзка на свидетеля с ищците, показанията му действително
следва да бъдат ценени през призмата на чл.172 ГПК, но доколкото същите не се
опровергават от останалите събрани по делото гласни доказателства, то
първоинстанционния съд е допуснал процесуално нарушение като не ги е кредитирал в тази
им част. Тези изнесени от свидетеля факти не само не са изолирани, но изцяло
кореспондират на изявленията на св. Й. /без родство със страните/, която потвърждава
факта, че извършваната през лятото на 1994 – 1995г. дейност в ресторанта е била съвместна,
както и че впоследствие между страните е имало уговорка за плащане на наем. Показателно
за достоверността на тези свидетелски показания е и обстоятелството, че свидетелката
заявява категорично, че след затварянето на ресторанта през 2010г. в периода 2010-2013г.
ищците са продължавали да имат достъп до помещенията в сутеренния етаж, част от които
са ползвали като изба – “всяка година К. са си ползвали помещенията, след като спря да
функционира ресторанта”. Така изнесените от свидетелката факти корелират изцяло на
заявеното от св. К., че след затварянето на ресторанта същият се е ползвал като склад. От
така събраните по делото доказателства, не се установява за периода до 2011г., ответниците
да са манифестирали пред ищците К. , че владеят имота за себе си. Показанията на
доведените от тях свидетели касаят единствено обстоятелства във връзка с упражняване на
фактическа власт върху имота, но не и действия, от които би могло да се направи извод, че
са демонстрирали на ищците по ясен и недвусмислен начин, че владеят имота за себе си.
Според горецитираното ТР 1/2012г. на ОСГК на ВКС, при изначално възникналото
съвладение, дори впоследствие само един от приобретателите да е останал в имота, то
7
следва да се приеме, че съвладението е продължило, като последният владее своята идеална
част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Следователно, дори
хипотетично да се приеме, че за периода 1996г. – 2011г. фактическата власт върху
ресторанта се е упражнявала еднолично от ответниците, то доколкото последните не са
манифестирали намерението си за своене пред ищците, то следва да се приеме, че
презумпцията на чл.69 от ЗС е оборена.
Нещо повече, в с.з. на 28.09.2020г. св. Т. изрично заявява, “не съм посещавала
ресторанта”, поради което същата очевидно няма непосредствени и преки впечатления кой е
как е упражнявал фактическата власт върху имота. От своя страна и показанията на св. Б. и
на св. Т., според които ответникът Б. е управлявал ресторанта като е наемал работници и е
купувал стока отново не доказват такова еднолично владение, както погрешно е приел НРС,
а само че страните са предоставили управлението на ресторанта на един от съсобствениците,
каквато възможност предвижда чл.32 от ЗС. В тази връзка, съдът не е съобразил и
показанията на св. Й. и св. К., според които ищците и ответниците са си поделили
отговорностите в ресторанта – Б.Б. се е занимавал с всички административни дейности и с
доставките, а леля му Ц. К. е помагала в ресторанта с личен труд, там където е необходимо.
Първоинстанционния съд не е взел предвид и факта, че по делото липсват каквито и да е
било доказателства – трудови договори и счетоводни документи, от които да се направи
извод, че работодател на ищцата К. е бил именно ЕТ "Б. Богданов", че ищцата е получавала
заплата от фирмата на ответника, в резултат на което погрешно е заключил, че присъствието
й в заведението не може да опровергае извода за своене. В тази връзка настоящата
инстанция цени показанията на св. Й., която изнася данни, че докато е работела в ресторанта
е разбрала, че страните си делят печалбата от ресторанта, което не би имало смисъл, ако
същите не са съдружници. Това обстоятелство се подкрепя от изнесеното от св. К., който
заявява, че след края на сезона, ответникът Б. е делял печалбата с ищците, както и че по
повод стартирането на общия бизнес страните са регистрирали обща фирма – “Гларус 8”.
Представената от ответната страна нотариална покана също не доказва тезата на
ответниците, тъй като съдържащите в нея извънсъдебни признания на факти касаят само
фактическото владение върху имота, но не и от кой точно момент последните са довели до
знанието на въззивниците К., че превръщат държането на техните идеални части във
владение лично за себе си. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателствени
източници се установява, че между страните винаги е имало обещания да се подели печалба,
да се даде наем за ползване на притежаваната от ищците ид.част, което опровергава
намерението за своене. Такива обещания според св. К. е имало дори и след 2011г., а именно
през 2017г., когато помещението е било дадено за пицария и ответникът Б. отново е
предложил наем 1700 лв., който според свидетеля отчасти е бил платен. Обстоятелството, че
плащането е било отлагано във времето е закономерно и логично предвид близките
роднински отношения между страните и не обосновава извода на районния съд, че
ответникът спирайки да плаща дял на ищеца от ресторанта или наем за неговата идеална
част е демонстрирал отричане владението на останалите съсобственици и е започнал да свои
имота. Изводът на районния съд е несъстоятелен и предвид липсата на доказателства за това
8
кога е следвало да се платят наемите, респ. от кой точно момент възиваемите Б. са
манифестирали отричане владението на въззивниците, от който момент съгласно ТР 1/2012г.
на ОСГК на ВКС следва да се счита, че започна да тече придобивна давност.
В допълнение на изложеното, следва да се спомене, че съгласно трайната съдебна
практика, извънсъдебното признание на факти следва да бъде преценявано от съда с оглед
всички обстоятелства и доказателства по делото и съответно съдът следва да приеме, че
тези факти са се осъществили, само ако това признание се установява чрез пълно доказване
/така Решение № 182/13.12.2018г. по дело № 657/2018г. на ВКС/. В тази връзка, районния
съд не е съобразил, че направеното извънсъдебно признание не се подкрепя от останалите
доказателствени източници. Не е взел предвид обстоятелството, че по отношение на
процесния сутерен винаги е имало уговорки за плащане на дял от печалбата, плащане на
наем, че ищците са леля и чичо на ответника Б. като предвид липсата на данни влошени
отношения между тях към този момент, очевидно са се съгласили да изчакат племенника си
с плащане на наемните вноски, че до 2011г. са имали абсолютен достъп до ресторанта и
дори са ползвали част от помещенията за складиране на лични вещи. При формиране на
фактическите си изводи по спора, районния съд е следвало да кредитира показанията на
свидетелите Й. и К., които са подробни, последователни и не будят никакво съмнение за
това, че процесния имот – ресторант е бил ползван съвместно от ищците и ответниците от
откриването му до затварянето му през 2006г., както и че ищците са имали достъп до
ресторанта и след спиране на дейността му, през който период са го ползвали като склад. От
показанията на св. К. се установява, че през едва след 2011г. ответникът Б. е заключил
сутерена и е ограничил достъпа на ищците до него, но дори и тогава между него и ищците е
бил проведен разговор този имот реално да се подели, както и че през 2017г. отново е имало
уговорки за плащане на наем от 1700 лв., който частично е бил заплатен. Свидетелят изнася
данни, че едва през 2018г. ответникът Б. за пръв път е заявил претенции върху собствените
на ищците идеални части като е заявил пред св. К., че няма намерение повече да плаща
какъвто и да е наем. Гореизложената фактическа обстановка обуславя извода, че към 2018г.,
когато е била отправена въпросната нотариална покана от ищеца К. до ответника Б. за
предоставяне на достъп до имота, категорично не са изтекли сроковете по чл.79 от ЗС за
придобиване имота по давност. В заключение, настоящия съдебен състав намира, че не са
налице материалноправните предпоставки за уважаване на направеното с отговора на
исковата молба възражение за придобиване процесния имот по давност.
Така формулираните фактически и правни изводи, които не съвпадат с изложените от
първата инстанция, налагат обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а
предявената искова претенция за допускане до делба на процесния недвижим имот да бъде
уважена като доказана по своето основание, като делбата бъде допусната при установените
от първоинстанционния съд квоти – по ½ ид.ч. за всяка една от страните.
При този изход на спора, право на разноски възниква за въззивниците. Представен е
договор за правна защита и съдействие сключен между тях и адв. Тончева, от което е видно,
че на последната е било заплатено авансово адв. възнаграждение в размер на 2000 лв. В
тази си част документът удостоверява извършеното плащане и има характера на разписка,
9
като предвид липсата на направено възражение за прекомерност на адв. хонорар, същият
следва да бъде присъден в цялост и възложен в тежест на въззивниците на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК. Съгласно представения списък на разноски по чл.80 от ГПК въззивниците претендират
и заплатена д.т. за въззивното обжалване в размер на 50 лв., както и заплатения депозит за
изготвената пред първата инстанция СТЕ в размер на 570 лв., които разноски са доказани и
също следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260022/19.01.2021г., постановено по гр.д. №
1246/2019г. по описа на Районен съд – Несебър, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА извършването на съдебна делба на следния недвижим имот –
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.225.2.1 (петдесет и една хиляди и
петстотин, точка, петстотин и едно, точка, двеста двадесет и пет, точка, две, точка, едно) с
административен адрес: гр. *** п.к.**** ул.*** * ет.* по кадастрална карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед РД-18-46/18.08.2006г. на изп. директор на АК, който
самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор 51500.501.225.2 (петдесет и една
хиляди и петстотин, точка, петстотин и едно, точка, двеста двадесет и пет, точка, две) със
застроена площ 38 км.м., която сграда е разположена в поземлен имот с площ по скица 258
км.м., с идентификатор 51500.501.225 (петдесет и една хиляди и петстотин, точка, петстотин
и едно, точка, двеста двадесет и пет) по кадастрална карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед РД-18-46/18.08.2006г. на изп. директор на АК, с предназначение на
самостоятелния обект: “за обществено хранене”, брой нива на обекта: 1 /едно/, с площ от
242, 77 кв.м. /двеста четиридесет и два и седемдесет и седем кв.м./, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, над обекта: няма, под обекта: няма,
заедно с прилежащия към обекта подземен етаж, между К.И.К., ЕГН: **********, , Ц.М.К.,
ЕГН: **********, и Б. Н. Б., ЕГН **********, В. В. Б., ЕГН **********, четиримата с адрес
гр. *** ул. "***" № *, при следните квоти в съсобствеността: ½ идеална част за К.И.К., ЕГН:
********** и Ц.М.К., ЕГН: **********, и ½ идеална част за Б. Н. Б., ЕГН ********** и В.
В. Б., ЕГН **********, четиримата с адрес гр. *** ул. "***" № *.
ОСЪЖДА Б. Н. Б., ЕГН ********** и В. В. Б., ЕГН **********, двамата с адрес гр.
*** ул. "***" № *, да заплатят поравно на К.И.К., ЕГН: ********** и Ц.М.К., ЕГН:
**********, двамата с адрес гр. *** ул. "***" № *, сумата от 570 лв. /петстотин и седемдесет
лева/, представляваща направените в първоинстанционното производство по гр.д. №
1246/2019г. по описа на РС – Несебър съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА Б. Н. Б., ЕГН ********** и В. В. Б., ЕГН **********, двамата с адрес гр.
*** ул. "***" № *, да заплатят поравно на К.И.К., ЕГН: ********** и Ц.М.К., ЕГН:
**********, двамата с адрес гр. *** ул. "***" № *, сумата от 2050 лв. /две хиляди и петдесет
лева/, представляваща направените във въззивното производство по в.гр.д. № 491/2021г. по
описа на ОС - Бургас съдебно-деловодни разноски.
10
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11