Определение по дело №11/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Предявени са искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ.

Ищците М. С. П. от Г. и Д. А. Д. от Г. сочат в исковата молба, че на 10.10.2006 г. първия ответник К. К. Д. неотменимо и безусловно се задължил, без предявяване за плащане и без протест, да заплати на втория ищец на падежа 30.12.2007 г., сумата от 30 000 евро, за което бил издаден запис на заповед, който бил авалиран от втория ответник. Неколкократно след падежа неформално канили ответниците да изпълнят задължението си, но същите не сторили това. Въз основа на подадено от втория ищец заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано ч.гр.д. № 2018/2010 по описа на РС – Кърджали, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 3990/30.11.2010 г. и изпълнителен лист от 30.11.2010 г. срещу ответниците за сумата от 30 000 евро, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение. Това вземане било прехвърлено ¯т втория ищец на първия с договор за цесия от 07.11.2011 г. По молба на първия ищец срещу ответниците било образувано изпълнително дело № 620/2011 г. по описа на ЧСИ С. Г., с район на действие ОС – Пловдив, с рег. № 825. Ответниците подали възражение по чл.414 от ГПК по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, като съдът указал възможността да предявят иск за установяване на вземането. До момента дължимите суми не били изплатени затова за ищците възниквал правен интерес от предявяване на настоящия иск на основание чл.415, ал.1 и сл. от ГПК, който предявявали в условията на чл.215 от ГПК с оглед противоречивата практика на ВКС за правния характер на правото на иск по чл.422, във вр. с чл.415 и сл. от ГПК. Молят съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че съществува вземане от тях за сумата от 30 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на 1 176. лв. за държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно заповед № 3990/2010 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 30.11.2010 г., постановени по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, прехвърлено с договор за цесия от 07.11.2011 г. от втория ищец на първия. Претендират разноски. В допълнителна искова молба се излагат съображения за допустимост на предявения иск като се сочи, че при неизпълнение и оспорване на задължението от страна на длъжника съобщаването за извършената цесия можело да се извърши с връчването на съдебните книжа. Правото на иск не зависело от съобщаването на извършеното прехвърляне, а от това дали ищецът е носител на материалното право. Твърди се също, че на длъжниците редовно било връчено съобщение по чл.99, ал.3 от ЗЗД, а записът на заповед притежавал необходимите реквизити, включително и подписи на издателя и авальора. Твърдението, че ищецът Д. Д. бил адвокат на ответниците и бил запознат с документацията на дружеството и разполагал с печат на същото било ирелевантно, тъй като исковата претенция не се основавала на отношения между адвокат и клиент. Оспорва се твърдението, че ответниците не били поемали задължението да заплатят сумата по записа на заповед за валидността на който не било необходимо да съществува основание. Представеното заявление образец А4 било изготвено по искане на ответника К. Д. като образец за нагледно помагало. Възражението за изтекла тригодишна давност било неоснователно, тъй като давността не била изтекла. Твърди се, че нито в исковата молба, нито в допълнителната искова молба или в заповедното производство, ищците не били направили твърдение, че претендираните суми произхождат от отношения адвокат-клиент. Основанието за претендиране на исковата сума било запис на заповед. В съдебно заседание ищците, представлявани от процесуалния си представител поддържат предявения иск. В представена писмена се излагат съображения аналогични на изложените в исковата молба и допълнителната искова молба. След приключване на съдебното заседание с писмо е постъпил списък на разноските вх. № 2957/16.07.2012 г.

Ответниците К. К. Д. и “Х.” Е. – Г. са представили отговор на основание чл.367 от ГПК, в който оспорват предявените искове. Излагат съображения за недопустимост на предявения от М. П. иск, тъй като не бил уведомен по надлежния ред съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД. Оспорват исковете по същество като се твърди, че К. Д. нито като физическо лице, нито като управител на дружеството подписвал запис на заповед и не бил поемал задължение лично или от името на дружеството да заплати на ищците сумата от 30 000 евро. В отговора се сочи, че с покана за доброволно изпълнение от ЧСИ С. Г. бил уведомен, че Д. А. Д. като кредитор по изп. дело прехвърлил вземанията си на М. С. П. с договор за цесия от 07.11.2011 г., със съдържанието, на който не бил запознат. Твърди, че за времето от 2006 г. до месец юни 2009 г. Д. Д. бил адвокат на “Х.” Е. – Г., като представлявал и първия ответник по дела в качеството му на физическо лице. Като адвокат същият бил запознат с документите и дейността на дружеството, както и разполагал с печат на фирмата. Твърди се, че ответниците не били поемали задължение да заплатят на Д. Д. солидарно претендираните от тях суми по записи на заповед, които били издадени на една и съща дата – 10.10.2006 г. Не били получавали в заем от Д. Д. претендираните суми, като отношенията им, произтичащи от обстоятелството, че А.Д. Д. п­едставлявал дружеството били уредени. Първият ответник не бил подписвал записи на заповед, като представеният запис на заповед не бил оригинал, а цветно ксеро-копие. Твърди се, че между ответниците и ищеца не е имало отношения, които да са породили издаването на процесния запис на заповед. Оспорва се подписът, положен срещу издател и авальор от ответника К. Д., като ищецът Д. Д. подписвал от името на ответника без да има пълномощно като представя заявление А4. Прави се възражение за изтекла давност, предвидена в ЗЗД и тригодишната давност, предвидена в чл.531 от ТЗ. В представени допълнителни отговори на основание чл.372 от ТЗ се прави възражение за нищожност на договора за цесия от 07.11.2011 г. поради липса на уговорена и конкретизирана цена, която цедентът е получил или следвало да получи от цесионера, като и поради привидност на договора на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД. Твърди се, че записът на заповед бил абстрактна сделка, но това не означавало пълно откъсване от повода, който послужил за издаването му. Записът на заповед не можел да установи факта на реалното предаване на паричната сума и не можел да се приравнява на писмена разписка за получена сума, тъй като бил частен свидетелстващ документ. Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендират разноски. В представен втори отговор от А. Л. В. – пълномощник на ответниците, се сочи, че ответникът К. Д. не разбирал значението на термина авал. Оспорва твърдяното наличие на поръчителство от страна на ответното дружество, ако се приеме, че ответникът е издател на записа на заповед, тъй като в записа на заповед бил записан термин, който не бил законов и не позволявал да се тълкува волята на страната по отношение на познаването на съдържанието му. Твърди се също, че е налице грешка или измама в гражданско-правния смисъл на това понятие. В съдебно заседание ответниците, представлявани от процесуалния си представител оспорват предявените искове по изложените в отговорите съображения и молят съда да отхвърли предявените искове като им присъди направените по делото разноски. Представят списък на разноските.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Със запис на заповед издаден на 10.10.2006 г. в Г. ответникът К. К. Д. се задължил да заплати на ищеца Д. А. Д., сумата от 30 000 евро на падежа 30.12.2007 г. Записът на заповед бил авалиран от “Х.” Е. – Г., представлявано от управителя К. К. Д..

Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК била издадена заповед № 3990 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК с дата 30.11.2010 г. по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС - Кърджали, съгласно която било разпоредено длъжниците К. К. Д. от Г. и “Х.-А.” Е. – Г. да заплатят солидарно на кредитора Д. А. Д. от Г. сумата в размер на 30 000 евро, ведно със законна лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. д.т. и 3 110.22 лв. адвокатски хонорар. В заповедта е посочено, че вземането произтича от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. за сумата от 30 000 евро и падеж 30.12.2012 г. Въз основа на заповедта бил издаден и изпълнителен лист с дата 30.11.2010 г. за същите суми.

Против издадената заповед № 3990 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК с дата 30.11.2011 г., постъпили възражения на основание чл.414 от ГПК от К. К. Д. и “Х.” Е. – Г.. Във връзка с постъпилите възражения на ищеца М. С. П. било изпратено съобщение като му е даден едномесечен срок за предявяване на иск по чл.422 от ГПК за установяване на вземането си. Съобщението е получено от този ищец на 16.01.2012 г., като исковата молба е заведена в деловодството на Кърджалийския окръжен съд на 07.02.2012 г. Съобщение във връзка с постъпилите възражения е било изпратено и на ищеца Д. А. Д., но същото било върнато в цялост с отбелязване от А.Б., че не може да получи съобщението поради прехвърляне на вземането.

С договор за цесия с дата 07.11.2011 г., ищецът Д. А. Д. прехвърлил на ищеца М. С. П. вземането си от длъжника К. К. Д. и солидарно отговорния длъжник “Х.” Е., в размер на 30 000 евро, ведно със законната ли§ва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане навземането, както и 1 176 лв. държавна такса и 3 110.22 лв. адвокатско възнаграждение съгласно изпълнителен лист от 30.11.2010 г. по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали. В т.5 от договора е посочено, че Цесионерът се съгласява да придобие вземането на Цедента към длъжниците за сума, платима на Цедента в срок, които ще бъдат договорени с анекс към настоящия договор.

По делото са представени копия и 3 бр. оригинали от обратни разписки за изпратени от ищеца Д. Д. съобщения по чл.99, ал.3 от ЗЗД, които са получени от ответника К. Д. на 21.12.2011 г., а от ответника Х.-А.” Е. на 26.11.2011 г.

От писменото заключение на вещото лице Д. М. П., както и от разпита на същия в съдебно заседание, които съдът приема, се установява, че запис за заповед от 10.10.2006 г. по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали е оригинален документ; саморъчните подписи срещу “Подпис на издателя” и “Подпис на авальора” в запис за заповед от 10.10.2006 г. по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали са положени от К. К. Д.; саморъчните подписи срещу “Цедент” в договор за цесия от 07.11.2011 г. и срещу текста “С уважение” в съобщение по чл.99, ал.3 от ЗЗД, са положени от Д. А. Д.; саморъчният подпис срещу “Цесионер” в договор за цесия от 07.11.2011 г. е положен от М. С. П..

По делото са приети като доказателства преписка с вх. № ЗМ-182/2011 г. по описа на ОД на М. – Кръджали, както и постановление за отказ да се образува досъдебно производство с дата 03.04.2012 г. на РП – Кърджали. Представени са също договор с дата 15.06.2006 г. и запис на заповед с дата 15.06.2006 г., които са неотносими към делото и съдът не ги обсъжда.

При тези данни съдът намира, че предявеният от Д. А. Д. иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ е допустим и следва да бъде разгледан. Ищецът Д. Д. е легитимиран да предяви иск по чл.422 от ГПК, тъй като договорът за цесия с дата 07.11.2011 г. е нищожен поради липса съгласие относно съществен елемент на договора, а именно неговата цена. Така, в т.5 от договора е посочено, че Цесионерът се съгласява да придобие вземането на Цедента към длъжниците за сума, платима на Цедента в срок, които ще бъдат договорени с анекс към настоящия договор. В допълнителен отговор към исковата молба вх. № 1973/07.05.2012 г. ищците са направили възражение за нищожност на договора за цесия поради липса на цена, но въпреки това ответниците не са представили доказателства за сключен помежду им анекс относно цената на прехвърленото вземане. Поради тази причина следва да се приеме, че страните по договора за цесия не са уговорили цена за прехвърляне на вземането и договорът е нищожен поради липса на съгласие – чл.26, ал.2 от ЗЗД. След като договорът за цесия е нищожен и не е породил желаните от страните правни последици, то в случая легитимиран да предяви иска по чл.422, ал.1 от ГПК е Д. А. Д. и този иск е допустим. Разгледан по същество, същият е недоказан и като такъв е неоснователен.

Установи се по делото е, че ответникът К. К. Д. е издал запис на заповед в полза на ищеца Д. А. Д. за сумата от 30 000 евро, като записът на заповед е авалиран от ответника “Х.” – Г.. Този извод се подкрепя от заключението на вещото лице Д. М. П., видно от което ищецът К. Д. е подписал записа на заповед като издател и авальор. В тази връзка оспорването автентичността на записа на заповед не е проведено успешно и следва да бъде признато за недоказано. С отговорите си на исковата молба ответниците са направили възражения, че за времето от 2006 г. до месец юни 2009 г. ищецът Д. А. Д. е бил адвокат на ответниците, като отношенията, свързани с това качество на ищеца били уредени и не дължали парични средства. Възразява се също, че между ищеца Д. Д. и ответниците не е имало отношения, които да са породили издаването на записа на заповед. В този случай и във връзка с възраженията на ответниците, че не съществува каузално правоотношение, съдът е разпределил доказателствената тежест като е указал на ищците да докажат съществуването на каузалната сделка, въз основа на която е издаден записът на заповед. Доказателствената тежест е разпределена съгласно задължителната съдебна практика на ВКС, постановена на основание чл.290 от ГПК – решение № 102 от 25.07.2011 г. по т.д. № 672/2010 г. на ВКС ІІ т.о., решение № 149 от 05.11.2010 г. по т.д. № 49/2010 г. на ВКС, І т.о. Неоснователни са в тази връзка доводите, изложени в писýената защита на ищците, за неправилно разпределена доказателствена тежест. След като е налице възражение за съществуването или несъществуването на каузална сделка, то в тежест на ищеца е да докаже пораждането на правоотношението по каузалното правоотношение. Обстоятелството, че ищците не се позовават в исковата молба или в допълнителната искова молба на каузалното правоотношение, съвсем не означава, че нямат задължението да докажат съществуването му, при направено възражение от ответниците.

За да докаже иска си, ищецът Д. Д. следва да установи каузалната сделка, която е послужила за издаването на записа на заповед. Това е така защото записът на заповед е едностранна абстрактна сделка, която възниква и съществува самостоятелно, но въпреки това, абстрактната сделка винаги е свързана с друга каузална сделка – заем, продажба и т.н., и в този смисъл тя има относителна самостоятелност. Тези особености на записа на заповед произтичат от същността му на ценна книга и предназначението му да влезе в търговския оборот посредством едностранното волеизявление на поемателя – джиро. На нашето право, обаче не са познати абсолютните едностранни сделки, каквито неоснователни доводи се излагат от процесуалния представител на ищците. В случая ищецът Д. Д. не е доказал съществуването на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед, поради което този иск е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Що се отнася до направеното възражение за изтекла погасителна давност, то същото е неоснователно. Записът на заповед е издаден на 10.10.2006 г., с падеж 30.12.2007 г., от която датата тече тригодишната погасителната давност, предвидена в разпоредбата на чл.531, ал.1, във вр. с чл.537 от ТЗ. Видно от издадената заповед № 3990 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, то същата е издадена на 30.11.2010 г., т.е. преди изтичане на тригодишния давностен срок.

Предявеният от М. С. П. иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ е недопустим и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане, а производството в тази му част прекратено. Както бе посочено, договорът за цесия с дата 07.11.2011 г. е нищожен поради липса съгласие относно съществен елемент на договора, а именно неговата цена. В този случай легитимиран да предяви иска по чл.422, ал.1 от ГПК е Д. А. Д., а не М. С. П., поради което този иск е недопустим.

В хода на делото е открито производство по оспорване истинността на известия за доставяне от 21.12.2011 г., 26.11.2011 г. и без дата, съобщение с правно основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, договор за цесия с дата 07.11.2011 г. и запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г., като по делото не са събрани доказателства, установяващи неистинността на документите, поради което оспорването следва да бъде признато за недоказано.

Имайки предвид изложеното, следва да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявеният от Д. А. Д. против К. К. Д. и “Х.” Е. – Г. иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. К. Д. и авалиран от “Х.” Е. – Г., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3990/30.11.2010 г. и изпълнителен лист с дата 30.11.2010 г., издадени по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. за държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение, като недоказан. Предявеният от М. С. П. против К. К. Д. и “Х.” Е. – Г. иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. К. Д. и авалиран от “Х.” Е. – Г., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3990/30.11.2010 г. и изпълнителен лист с дата 30.11.2010 г., издадени по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. за държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение, следва да бъде остÓвен без разглеждане като недопустим, а производството по делото в тази му част прекратено. При този изход на делото в полза на ответника К. К. Д. следва да бъдат присъдени разноски за един адвокат в размер на 1200 лв., а полза на ответника “Х.” Е. – Г. следва да бъдат присъдени разноски за един адвокат в размер на 300 лв.

Ето защо и на основание чл.422, ал.1 от ГПК, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО оспорването истинността на известия за доставяне от 21.12.2011 г., 26.11.2011 г. и без дата, съобщение с правно основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, договор за цесия с дата 07.11.2011 г. и запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г.

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д. А. Д. от Г., У.П. д.” № *, с ЕГН * против К. К. Д. от Г., бУ.Б. № *, вх.”*”, .*, ап.*, с ЕГН * и “Х.” Е. – Г., бУ.Х. Б.”, С. П. Ц. на “Х., с ЕИК *, иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. К. Д. и авалиран от “Х.” Е. – Г., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3990/30.11.2010 г. и изпълнителен лист с дата 30.11.2010 г., издадени по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. за държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение, като недоказан.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от М. С. П. от Г., У.Б. № *, .*, ап.*, с ЕГН * против К. К. Д. от Г., бУ.Б. № *, вх.”*”, .*, ап.*, с ЕГН * и “Х.” Е. – Г., бУ.Х. Б.”, С. П. Ц. на “Х., с ЕИК *, иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. К. Д. и авалиран от “Х.” Е. – Г., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 3990/30.11.2010 г. и изпълнителен лист с дата 30.11.2010 г., издадени по ч.гр.д. № 2018/2010 г. по описа на РС – Кърджали, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 1 176 лв. за държавна такса и 3 110.22 лв. за адвокатско възнаграждение, като недопустим и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 45 по описа за 2012 г. на Кърджалийския окръжен съд в тази му част.

ОСЪЖДА от Д. А. Д. от Г., У.П. д.” № *, с ЕГН * и М. С. П. от Г., У.Б. № *, .*, ап.6, с ЕГН * да заплатят на К. К. Д. от Г., бУ.Б. № *, вх.”*”, .*, ап.* с ЕГН * направените по делото разноски за един адвокат в размер на 1200 лв. и на “Х.” Е. – Г., бУ.Х. Б.”, С. П. Ц. на “Х., с ЕИК * направените по делото разноски за един адвокат в размер на 300 лв.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Председател: