№ 159
гр. Варна, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Галина Сл. С.
като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно гражданско
дело № 20223100502539 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на В. Д. Д. срещу Решение № 3085 от
14.10.2022г. по гр.д. № 16467/2021г. по описа на ВРС, 51-ви състав, с която на основание
чл. 213, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Национална
здравноосигурителна каса, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кричим“ №
1, представлявана от управителя осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 25 925 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане до
работа на длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“
при РЗОК-Варна през периода от 01.12.2017г. до 12.01.2021г., равняващо се на сбора от
дължимите за длъжността минимални брутни трудови възнаграждения за посочения период,
ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.01.2021г. до
окончателното плащане на обезщетението.
Жалбата е основана на оплаквания за неправилност на решението, като постановено
в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Оплакванията за съществени нарушения на процесуалните
правила са обосновани с доводи: че при доклада на делото първоинстанционният съд не е
изпълнил процесуалното си задължение да изключи от същия твърдяните в отговора на
исковата молба правноирелевантни факти; в същото време в доклада по делото, както и в
мотивите на решението, съдът не е приел като безспорен и ненуждаещ се от доказване факт
1
писменото приемане от негова страна на предложението на работодателя, с документ с вх.
№ 93-00-1350/1 от 17.11.2017г. на РЗОК – Варна, с който въззивникът писмено приема
направеното от работодателя писмено предложение да заеме длъжността „контрольор“ в
отдел ДКБП в РЗОК – Варна; доказателствената тежест за ответника е разпределена
бланкетно; съдът не е осигурил на ищеца равна възможност да упражни предоставените му
права във връзка с допускане на доказателства, като оставил исканията на ищеца без
уважение; на следващо място нарушение на съдопроизводствените правила е допуснато във
връзка с допускането и приемането на свидетелските показания, които следва да се
игнорират напълно, поради недопустимост, неотносимост и липса на необходимост от
събирането им. Трудов договор между страните е сключен на 17.11.2017г., като за
действителността му е предвидена форма по чл. 62, ал. 1 от КТ. Като е допуснал събиране на
гласни доказателства, ВРС е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по
чл. 164, ал. 1, т. 1 от ГПК, което е довело до необосновани правни изводи. Факта на
сключването на трудовия договор е доказан пълно и главно от съдържанията на разменените
между страните писмени, насрещни, съвпадащи волеизявления – писмено предложение от
работодателя изх. № 93-00-1350/14.11.2017г. на РЗОК – Варна и писменото приемане от
ищеца с писмо вх. № 93-00-1350/1/17.11.2017г. При обсъждането на свидетелските
показания на свидетелката Т.Ат. съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 172 от ГПК,
поради качеството й на директор дирекция в РЗОК – Варна, йерархично служебно подчинен
на директора на РЗОК – Варна, в служебна зависимост от него, както и поради лични
причини, както не е отчел, че показанията й са неясни, противоречиви, необосновани,
несигурни. Съществено процесуално нарушение е допуснато от съда и на разпоредбата на
чл. 236, ал. 2 от ГПК – не е обсъдил релевираното от ответника възражение за изтекъл
давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Същото е неоснователно, доколкото давностният
срок започва да тече от момента, в който работникът не е допуснат на работа, а
изискуемостта се смята настъпила в деня и за всеки следващ ден, като нов правопораждащ
факт, в който работникът не е бил допуснат. Освен това от 13.03.2020г. на основание чл. 3,
т. 2 от ЗМДВИП давностният срок е спрял да тече. На 17.11.2017г. между страните е
възникнало ТПО на длъжността „контрольор“, с начало на изпълнение 01.12.2017г., на
която дата ищецът се явил на работа и поискал да му се връчи екземпляр от трудов договор,
но такъв не му бил връчен. В същото време безспорно е установено, че до 30.11.2017г.
страните са били в служебно правоотношение, по което ищецът заемал длъжност „началник
сектор“ в сектор „Договаряне и последващ контрол“, като ПО е прекратено на 01.12.2017г. с
предизвестие поради съкращаване на длъжността, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл;
по силата на ново длъжностно разписание от 01.12.2017г. заеманата от ищеца длъжност е
трансформирана на длъжност „контрольор“ в същия отдел; с писмено уведомление от
14.11.2017г. ответникът уведомил ищеца за структурната промяна и писмено го поканил, с
предложение по смисъла на чл. 13, пр. 1 от ЗЗД да заеме длъжността „контрольор“ в отдел
„Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК – Варна; ищецът с писмо от
17.11.2017г. писмено приел отправеното до него предложение и на 01.12.2017г. се явил за
заемане на длъжността, за която е възникнало ТПО, като ответникът не го е допуснал до
2
работа. Една част от съдържанието на трудовия договор е нормативно определяемо, а друга
част – се съдържа в разменените между страните писмени изявления. При същите условия,
вид и момент предложение е отправено и до Веселина Парашкевова, която приела
предложението едновременно с ищеца. Въпреки това от м. 12.2017г. само последната била
допусната до работа на длъжност „контрольор“. Ето защо необоснован е изводът на ВРС, че
между страните не е сключен изричен трудов договор за заемане на длъжността
„контрольор“; че приемането на ищеца е съдържало насрещно предложение до
работодателя, както и следващият извод, че не е последвало приемане на насрещното
предложение. Приемането до работодателя е било безусловно и единствено включва
изявление, че сключването на ТД предшества прекратяването на служебното му
правоотношение. Безусловността на предложението и на приемането изключва наличието на
воден между страните преговорен процес след 17.11.2017г. Отправил искане в тази връзка
обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което
предявеният иск да се уважи, като по отношение размера на претенция да се кредитира
Вариант 3 от заключението на вещото лице.
В отговор на жалбата НЗОК, представлявана от управителя П.С. оспорва доводите в
нея. Излага съображения за неоснователност на оплакванията за допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с доклада на делото, доколкото твърдението за
изложени в доклада повече факти от задължителните не обуславя извод за нарушение на
съдопроизводствените правила. Освен това ищецът не е направил възражения по приемане
на доклада. Останалите оплаквания, които са изложени в подробен порядък счита за
ирелевантни за спора, а тези за непроизнасяне по възражения на ответника – за лишени от
правен интерес. По същество обосновава правилност и законосъобразност на решението,
което моли да се потвърди.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените
позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от В. Д. Д. срещу
Национална здравноосигурителна каса, гр. София осъдителен иск с правно основание чл.
213, ал. 1 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25 925 лева,
представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжността
„контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК-Варна през
периода от 01.12.2017г. до 12.01.2021г., равняващо се на сбора от дължимите за длъжността
минимални брутни трудови възнаграждения за посочения период, ведно със законната лихва,
считано от датата на исковата молба – 12.01.2021г. до окончателното плащане на
обезщетението.
Фактическите твърдения, на които са били основавани исковете са в следния смисъл:
по силата на съществувало между страните служебно правоотношение до 30.11.2017г.,
3
ищецът заемал длъжност „началник сектор“ на сектор „Договаряне и последващ контрол“ в
отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК-Варна, като с влязла в сила
заповед № 9/17.11.2017г. правоотношението било прекратено едностранно от органа по
назначаването поради съкращаване на длъжността, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл.
С писмено уведомление с изх. № 93-00-1350/14.11.2017г. на РЗОК-Варна, получено от него
на 14.11.2017г., работодателят НЗОК отправил писмено предложение до ищеца за заемане
на длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК-
Варна, съобразно новото длъжностно разписание от 01.12.2017г., в което били посочени
необходимите документи за заемане на длъжността и бил определен тридневен срок за
приемането му. В този срок ищецът подал заявление с вх. № 93-00-1350/1/17.11.2017г., с
което приел отправеното му предложение и внесъл в РЗОК-Варна изискуемите документи.
Така между него и ответника НЗОК възникнало трудово правоотношение за заемане на
длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК-
Варна въз основа на писмен трудов договор по смисъла на чл. 62, ал. 1 от КТ, състоящ се от
двете насрещни писмени съвпадащи волеизявления, обективирани в предложението и
неговото приемане по смисъла на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД. Посочва, че договорът се счита
сключен на 17.11.2017г., когато приемането е достигнало до предложителя, както и че
същият има изискуемото в чл. 66, ал. 1 от КТ минимално необходимо задължително
съдържание /място, характер на работата и трудово възнаграждение/, а допълнителното
такова било определено или определяемо в нормативен акт. В предложението било
посочено мястото на работа /РЗОК-Варна/, наименованието на длъжността и характера на
работа /длъжност „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“/, че
за датата на сключване на договора е приложима разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗД, за
начало на неговото изпълнение – чл. 63, ал. 3 от КТ, а за времетраенето му /като безсрочен
договор/ – чл. 67, ал. 2 от КТ. Годишните отпуски са определяеми, като в случая са
приложими техните минимални размери съгласно чл. 155 и сл. от КТ, Наредбата за
работното време, почивките и отпуските и Правилника за вътрешния трудов ред в НЗОК;
приложим е минималният 30-дневен срок по чл. 326, ал. 2 от КТ на предизвестието за
прекратяване на трудовия договор, както и че основното и допълнителни трудови
възнаграждения са в минимален размер за длъжността „контрольор“ в РЗОК съгласно
Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с ПМС № 129 от
26.06.2012г., обн., ДВ, бр. 49 от 29.06.2012г., в сила от 01.07.2012г. и приетите Вътрешни
правила за работната заплата на служителите в администрацията на Националната
здравноосигурителна каса. Въз основа на така учреденото трудово правоотношение, на
01.12.2017г. се явил в РЗОК-Варна и поискал да му бъде връчен екземпляр от сключения на
17.11.2017г. трудов договор, както и да бъде допуснат до работа, но това не било сторено.
Излага, че ответникът не изпълнил задълженията си по трудовото правоотношение дори
след отправените му в периода 15.12.2017г. – 06.01.2021г. многобройни писмени покани.
Недопускането му до работа е незаконно, поради което ответникът, като негов работодател
дължи исковото обезщетение. Отправил съобразно всичко изложено искане за положително
произнасяне по предявения иск.
4
В отговор на исковата молба, ответникът НЗОК оспорил исковете с твърдения, че не
е пасивно материално правно легитимиран да отговаря по иска, тъй като няма качеството на
работодател по отношение на ищеца. Признал, че във връзка с промяна на щатното
разписание на РЗОК-Варна по заповед № РД-09- 1824/13.11.2017г. на управителя на НЗОК
заеманата от ищеца длъжност „началник сектор“ в отдел „Договаряне и контрол на
болничната помощ“ при РЗОК-Варна била съкратена и създадена нова длъжност
„контрольор“, както и че служебното правоотношение на ищеца било прекратено със
заповед № 9/17.11.2017г., считано от 01.12.2017г., на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл.
Признал също, че с уведомление от 14.11.2017г. ищецът бил уведомен за структурната
промяна и поканен да заеме новата длъжност „контрольор“. Връчването на уведомлението е
извършено лично, в кабинета на директора на РЗОК-Варна, като на срещата ищецът се
държал грубо и неуважително, вкл. отправил упреци към ръководството, поради което още
тогава станала ясна липсата на съгласие между страните и всякакви последващи договорки
били прекратени, респ. трудов договор изобщо не бил сключен. Оспорил в тази връзка
твърдението за възникнало и съществуващо между страните ново трудово правоотношение,
факта на започване на престиране на труд по него от служителя със съгласието на
работодателя, като принципно условие за саниране на евентуални празноти в сключен
трудов договор. Отделно, изявлението на ищеца за приемане на предложението от
17.11.2017г. било под условие, че бъде освободен от предишната длъжност след сключване
на трудов договор за новата и уволнението му е на основание чл. 103, ал. 1, т. 4 вр. чл. 7, ал.
2, т. 6 от ЗДСл – поради несъвместимост. Поставените в този смисъл условия били
неосъществими и незаконосъобразни, поради което поканата е счетена за неприета. Посочил
в същото време, че липсва писмен акт на работодателя, с който да са приети така
поставените условия, дори напротив – в кореспонденцията му с ищеца, директорът на
РЗОК-Варна изразявал явно нежелание за приемането му на работа. Посочил, че
отношенията между ищеца и ръководството на РЗОК-Варна са влошени, което изключва
твърдяното съвпадение на волите им за възникване на ново трудово правоотношение, за
което не са спазени и нормативните изисквания за форма и съдържание на трудовия
договор. Във водените между страните преговори не било постигнало съгласие в писмена
форма нито относно задължителните елементи на договора, вкл. място, характер на работа и
трудово възнаграждение, нито по допълнителните такива. Писмото до ищеца от 14.11.2017г.
не съдържа задължителните реквизити на договора по чл. 66 от КТ, поради което има само
уведомителен характер по предстоящото преструктуриране на администрацията в
РЗОК[1]Варна и обективира покана за започване на преддоговорни отношения, а не е
същинско предложение за сключване на трудов договор. В този смисъл оспорил, че в негова
тежест е възникнало задължение да допуска ищеца до работа, съответно и отговорността
при неизпълнението му по чл. 213, ал. 1 от КТ. Така обосновал неоснователност на иска,
който отправил искане да се отхвърли.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема, че
въз основа на правилно и коректно възприета фактическа страна по правния спор, в
5
обжалваното решение са формирани правилни и обосновани правни изводи, които
настоящият съдебен състав споделя в цялост. На основание чл. 272 от ГПК препраща
към мотивите от фактическа и правна страна на първоинстанционния съд.
В продължение на същите, в рамките на предметния обхват на въззивното
производство очертан с въззивната жалба съгласно чл. 269, пр. II от ГПК, добавя следното
от правна страна:
Съгласно чл. 213, ал. 1 от ГПК при незаконно недопускане на работник или служител,
с когото е създадено трудово правоотношение по реда на глава пета, да постъпи на работа
работодателят и виновните длъжностни лица дължат солидарно на работника или служителя
брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да
постъпи на работа, до неговото действително допускане на работа.
Спорен по делото е въпроса доколко между страните е създадено трудово
правоотношение по реда на глава пета, предвиждащ за възникване на трудовото
правоотношение сключване на трудов договор в писмена форма /чл. 62, ал. 1 от КТ/ и
спазено ли е изискването за писмена форма на трудовия договор, когато волеизявления на
насрещните страни са обективирани в съставени за това повече, различни документа и по
същество обективират ли същите постигнато съгласие между работодател и служител.
Съгласно приетото в съдебната практика, изискването на чл. 62, ал. 1 от КТ за
писмена форма на трудовия договор, като форма за валидност е удовлетворено, както когато
е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните,
така и когато работникът е подал писмена молба за приемане на работа и предложението му
е прието от работодателя, удостоверено в писмена форма /чрез заповед, акт или с друго
название документ за назначение, който отразява насрещното волеизявление на
предприятието да приеме кандидата на исканата работа и обективира постигнатото
съгласие/, за което предложителят е уведомен. В хипотеза когато работникът е бил
добросъвестен и твърди, че е подал молба или заявление за кандидатстване за работа или е
подписал договор, дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено законът
урежда отношенията между страните като при действителен трудов договор /арг. чл. 75, ал.
1 от КТ/. А работникът е добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба, когато
конкретните условия за полагане на наемен труд са му известни, той ги е приел и е
изпълнявал, респ. започнал да изпълнява към датата на настъпване на релевантния
юридически факт добросъвестно своята престация, изразяваща се в предоставяне на работна
сила. Работодателят, който е допуснал работник да престира наемен труд, респ. приел е без
възражение изпълнението на работата му, отговаря насрещно за задълженията си, както при
действителен трудов договор /Р № 467/31.01.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. на ВКС, IV ГО; Р
№ 251/25.05.2011г. по гр.д. № 255/2009г. на ВКС, IV ГО и др./.
В разглеждания случай, при съществуващо между страните служебно
правоотношение, с уведомление от 14.11.2017г. Директорът на РЗОК – Варна поканил
въззивника д-р В. Д. да заеме длъжността контрольор в отдел „Договаряне и контрол на
6
болничната помощ“, като в 3 дневен срок подаде писмено заявление по образец заедно с
описаните приложения. Към този момент страните по делото са били обвързани от служебно
правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжност „началник сектор“ в същия
отдел на РЗОК - Варна. На 17.11.2017г. въззивникът депозирал до директора на РЗОК –
Варна писмено изявление в отговор на уведомлението – покана от 14.11.2017г., съдържащо
изразено съгласие с отправената до него покана и насрещно предложение до работодателя за
сключване на трудов договор за заемане на длъжността „контрольор“ в отдел „ДКБП“. В
писменото си приемане предложил също след сключване на трудовия договор,
едновременно органът по назначението да прекрати съществуващото му служебно
правоотношение на длъжността „началник сектор“, поради несъвместимост, произтичаща от
възникнало ТПО. Съществуващото между страните служебно правоотношение е прекратено
със заповед от 17.11.2017г., считано от 01.12.2017г. поради съкращаване на длъжността.
При така разменените между страните писмени, насрещни, несъвпадащи
волеизявления не може да се обоснове категоричен и безпротиворечив правен извод за
възникнало между тях трудово правоотношение на основание трудов договор и за
постигнато съгласие между работодател и служител за заемане на трансформираната
длъжност „контрольор“ от 17.11.2017г.
Съгласно чл. 14 от ЗЗД всеки договор се смята за сключен в момента, в който
приемането достигне до предложителя. Когато се касае за договор, за който законът изисква
форма за действителност /като трудовия договор, за който съгласно чл. 62, ал. 1 от
КТ законът изисква писмена форма/, сключването на договора настъпва в момента, когато се
спази тази форма, т.е., когато се състави и подпише от страните договор в съответната
форма. По делото не се твърди и не се установява страните да са съставили и подписали
трудов договор, нито да е съставен друг документ, съдържащ двете насрещни волеизявления
и да е подписан от страните. От друга страна, писмената молба за приемане на работа на
работника – ищец, за приемане на предложена му работа при условие на едновременно
сключване на трудов договор и прекратяване на служебното му правоотношение на друга
длъжност, поради несъвместимост, произтичаща от възникването на ТПО, не е установено
да е прието от работодателя и това приемане да е удостоверено в писмена форма – чрез
заповед, акт или с друго название документ за назначение, който отразява насрещното
волеизявление на предприятието да приеме кандидата на исканата работа и обективира
постигнатото между страните съгласие. Не е доказано също приемането от работодателя да е
достигнало до знанието на работника. С оглед правната същност на предявения иск /начално
недопускане на работа/ е изключена и хипотезата на добросъвестност на работника,
започнал да престира работната си сила, за да се счете преодоляна неспазената форма и
отношенията между страните да се считат уредени като при действителен трудов договор.
Следователно през исковия период между В. Д. и НЗОК не е имало създадена
трудово правна връзка. Липсва съответно елемент от фактическия състав на отговорността
по чл. 213, ал. 1 от КТ – съществуващо трудово правоотношение, поради което предявеният
иск за присъждане на обезщетение за незаконно недопускане до работа се явява недоказан
7
по основание. Като неоснователен искът следва да се отхвърли.
Обжалваното решение е правилно и обосновано. Оплакванията във въззивната жалба
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са обосновани с
доводи, от поддържането на които въззивникът е лишен от правен интерес, поради което не
следва да се разглеждат.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК въззиваемата
страна има право на поискани разноски за юрисконсултско възнаграждение. Определени в
размер на 100 лв. разноските следва да се възложат в тежест на въззивника. Спорът е трудов
по смисъла на чл. 357 от КТ, като на основание чл. 359 от КТ ищците по тези дела не дължат
заплащане на държавна такса и в случай на отхвърляне на предявения иск.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3085 от 14.10.2022г. по гр.д. № 16467/2021г. по описа
на ВРС, 51-ви състав, с което на основание чл. 213, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от
В. Д. Д. с ЕГН ********** срещу Национална здравноосигурителна каса, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Кричим“ № 1, представлявана от управителя иск за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25 925 лева, представляваща
обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжността „контрольор“ в отдел
„Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК-Варна през периода от 01.12.2017г.
до 12.01.2021г., равняващо се на сбора от дължимите за длъжността минимални брутни
трудови възнаграждения за посочения период, ведно със законната лихва, считано от датата
на исковата молба – 12.01.2021г. до окончателното плащане на обезщетението
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. ал. 3 и ал. 8 от ГПК В. Д. Д. с ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на Национална здравноосигурителна каса, гр. София сумата от 100 лева,
представляваща съдебни разноски за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване на
съобщението за постановяването му, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Преписи от решението да се връчат на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9