Р Е Ш Е Н И Е №
26.07.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на седми юни две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ГЕОРГИ СТОЕВ
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
14818 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 521506 от 31.10.2018 г. по гр.д. № 29086/2018 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 85546 от 05.04.2019 г. Софийски районен съд, 41
състав признал за установено по предявените от „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******,
срещу К.Н.Х., ЕГН **********, обективно съединени установителни искове при
квалификацията на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 415 и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.Н.Х., ЕГН **********, дължи
на „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 540.55 лева, представляваща
падежирала главница по договор за студентски кредит от 31.01.2012 г. в периода
20.03.2017 г. – 20.06.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението на 03.08.2017 г. до окончателното плащане, както и договорна
лихва в размер на 219.06 лева за периода 20.02.2017 г. – 13.07.2017 г., и
наказателна лихва в размер на 63.70 лева за периода 20.03.2017 г. – 02.08.2017
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 09.08.2017 г. по ч.гр.д. № 53360/2017 г. по описа на СРС, 41 състав,
и отхвърлил иска за главница за разликата над сумата от 540.55 лева до пълния му
предявен размер от 9 590.99 лева, както и иска за договорна лихва - за
разликата над 219.06 лева до пълния му предявен размер от 261.30 лева. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 61.05
лева, представляваща разноски в исковото производство, и сумата 20.62 лева –
разноски в заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, който в хода на въззивното
производство е заличен като търговец и на негово място по реда на чл. 227 ГПК е
конституиран правоприемникът му „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *****. Решението се
обжалва в частите, с които установителните искове за главница и договорна лихва
са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно съдът приел, че в договора не е предвидено фингирано връчване –
такава уговорка била налице в чл. 9.3 от договора. Дори да се приемело, че
връчването на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост
не е надлежно, съгласно погасителния план продължавали да настъпват падежите на
вноски по него. Този нов факт следвало да бъде отчетен от съда при разрешаване
на спора относно дължимостта на вземанията на кредитора. За разлика от случаите
на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в хипотезата на
издадена заповед по чл. 410 ГПК не се налагало притезанието на кредитора да е
възникнало преди сезирането на съда. В случая не били приложими разрешенията,
наложени в съдебната практика относно отричането на факти, пораждащи
изискуемост след заявление по чл. 417 ГПК. Напротив, аргументацията по т. 9 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС била
указание за свързване на момента на установяване на правата на кредитора към
момента на изпълняемостта на заповедта и съответно необходимо било да се зачете
и настъпила след заявлението, но преди стабилизиране на заповедта редовна
изискуемост на целия дълг. Неправилен бил и изводът на съда, че разглеждането
на осъдителните искове, предявени в условията на евентуалност, предполага
отхвърляне на главните претенции в цялост. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните отхвърлителни части и вместо това
постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна К.Н.Х. не е депозирал отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с обективно кумулативно съединени установителни искове:
с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 от Закона
за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) за сумата 9 590.99 лв. – непогасена
главница по договор за студентски кредит от 31.01.2012 г., от които 540.55 лв.
– падежирала главница за периода 20.03.2017 г. – 20.06.2017 г., и 9 050.44
лв. – предсрочно изискуема главница;
с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 261.30 лв.
– изискуема договорна възнаградителна лихва за периода 20.02.2017 г. –
13.07.2017 г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 63.70 лв.
– договорна мораторна (наказателна) лихва за периода 20.03.2017 г. – 02.08.2017
г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК на 03.08.2017 г. до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 53360/2017 г. на СРС, 41 състав.
При условията на обективно
евентуално съединяване с исковата молба са предявени и осъдителни искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 ЗКСД, чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за същите суми, ведно със законната лихва от завеждане на исковата
молба в съда на 09.05.2018 г. до окончателното плащане.
Въззивният съд намира, че има правомощие да прецени допустимостта
на евентуално предявените осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 430, ал. 2 ТЗ само в случай, че настъпи вътрешнопроцесуалното условие
за разглеждането им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в
обжалваните части. Настоящият въззивен състав го намира обаче за неправилно в същите
части по следните съображения:
От фактическа страна: По
делото не е било спорно, а и с влизане в сила на първоинстанционното решение в
необжалваните части е установено със сила на пресъдено нещо, че на 31.01.2012
г. между „Р.(България)“ ЕАД, като кредитор, и К.Н.Х., като кредитополучател, е
сключен договор за студентски кредит, по силата на който банката се задължила
да предостави на ответника кредит в размер на 8 400 лв. с цел заплащане на 7
броя такси за обучение на кредитополучателя, като окончателният размер на
кредита се определя от усвоената сума до изтичане на срока по чл. 4.2 (гратисния
период от 61 месеца по договора, фиксиран до 20.02.2017 г.). Съгласно чл. 1.3
от договора, максималният размер на кредита за заплащане на такси за обучение
не може да надхвърля дължимите такси за срок, равен на оставащия срок на обучение,
съгласно учебния план на съответната специалност и образователно –
квалификационна степен. С чл. 2.2 и 2.3 е предвидено право на кредитополучателя
да усвоява суми по кредита два пъти в рамките на учебна година от всяка година
на обучение, след отправяне на писмено искане и предоставяне на необходимите за
съответния превод документи, удостоверяващи качеството на кредитополучателя на
студент или докторант с право да се запише за следващия семестър, в срок не по–късно
от датата, на която следва да се плати таксата за обучение. Кредитът се усвоява
по посочена в чл. 2.5.1 банкова сметка *** „Нов български университет“.
Съгласно чл. 3.1, за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката
фиксирана годишна лихва в размер на 7 %. По време на гратисния период банката
начислява лихва върху усвоената част от кредита; Начислената лихва се
капитализира годишно – чл. 4.4; След изтичане на гратисния период
кредитополучателят изплаща кредита на 60 равни анюитетни месечни вноски, всяка
в размер на 211.51 лв., дължими до 20-то число на съответния месец, считано от
20.03.2017 г. до 20.02.2022 г., съгласно погасителен план – неразделна част от
договора - чл. 4.7 и чл. 4.8.
Не е било спорно, и от
приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ се установява, че
към датата на подаване на заявлението на 03.08.2017 г. няма постъпили суми за
погасяване на дълга. Дължимата главница за вноски с настъпил към този момент
падеж е 540.55 лв. за периода 20.03.2017 г. – 20.06.2017 г.; предсрочно
изискуемата главница е в размер на 9 050.44 лв.; От главницата в общ
размер 9 590.99 лв. 7 500 лв. са усвоената сума по кредита и
2 090.99 лв. – капитализирана лихва върху усвоената сума, начислена през
гратисния период. Просрочената редовна лихва за периода 21.06.2017 г. –
13.07.2017 г. вкл. е в размер на 261.30 лв.
Съгласно приетото във
въззивното производство заключение на ССЕ, ако се приеме, че предсрочната
изискуемост е настъпила с връчване на исковата молба на ответника,
незаплатената главница възлиза на 9 590.99 лв., от които 2 386.81 лв.
– падежирали, и 7 204.18 лв. – непадежирали главници; Неплатената
договорна лихва с падеж от 20.03.2017 г. до 23.07.2018 г. е в размер на 845.83
лв.
От правна страна: Независимо
от силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение в необжалваната част,
въззивният съд намира за необходимо да посочи, предвид служебно възложената му
проверка с чл. 7, ал. 3 ГПК, и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, че заявеното
с отговора на исковата молба възражение на ответника за нищожност на клаузата
на чл. 4.4 от договора (предвиждаща капитализиране на начислената през
гратисния период лихва), тъй като бил налице анатоцизъм, е неоснователно.
Действително, съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД анатоцизмът в гражданскоправните
отношения е забранен, уговаряне на лихва върху лихва е допустимо само в
отношенията между търговци (чл. 294, ал. 2 ТЗ). Анатоцизъм обаче е налице при
уговорка за определяне на лихва върху изтекла (изискуема) лихва.
Капитализацията на лихвите е явление, различно от анатоцизма. При нея към
неизискуемата главница се прибавят лихви, които не са просрочени. Уговорката за
капитализация, за разлика от уговорката за анатоцизъм, има новативен характер.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени с т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 422 ГПК по общото правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след
предявяване на иска - от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по
иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
Така и в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на
ВКС се посочва, че решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе
предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение
за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват; Преценката
на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция (първа или въззивна), а не в деня на предявяване на иска.
Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на вземането,
заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по
предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента
на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК.
Колебания в практиката е
имало само в случаите на исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК след
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист,
какъвто не е настоящият случай – заповедта за изпълнение е по чл. 410 ГПК.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г., II ТО на ВКС, решение № 193 от 10.04.2020 г.
по т. д. № 3092/2018 г., II ТО на ВКС и др.), ако в исковото производство по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен
или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да
направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на
заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като
приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен
от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.
В случая районният съд в нарушение
на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 3 ГПК, и несъобразявайки
задължителните указания, дадени с т. 9 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, е признал за дължими само падежиралите до
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК вноски, и не е взел предвид настъпилия
в хода на първоинстанционното производство факт на достигане до
кредитополучателя - ответник на изявлението на банката за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, което е станало на 23.07.2018 г., с връчване на
исковата молба и приложеното към нея писмо от 21.06.2017 г. Налице са и
обективните предпоставки, предвидени в договора за кредит за възникване правото
на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем – съгласно чл. 6.2 от
договора, той има това право в случай на неплащане от кредитополучателя на три
последователни погасителни вноски. Ответникът не твърди да е извършвал
погашения по кредита, а това се установява и от приетите заключения на ССЕ.
По изложените съображения
въззивният съд намира, че предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 и чл. 430, ал. 2 ТЗ са изцяло основателни. Предвид
несъвпадението на изводите на двете инстанции, решението следва да бъде
отменено в частите, с които тези искове са отхвърлени за разликите до пълните им
предявени размери и вместо това въззивният съд ги уважи за тези разлики.
Предвид изхода на спора по
главните искове, съдът не дължи произнасяне по предявените в условията на
евентуалност осъдителни искове.
Съобразно изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното производство в
размер на още 227.70 лв., и за исковото производство – в размер на още 674.27 лв.
Разноски за въззивното производство се следват на въззивника, който съгласно
списъка по чл. 80 ГПК претендира само депозит за ССЕ в размер на 200 лв., както
и юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки
извършената от юрисконсулт на въззивника дейност в настоящата инстанция, съдът
определя възнаграждение в размер на 200 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 521506 от 31.10.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение
№ 85546 от 05.04.2019 г., постановено по гр.д. № 29086/2018 г. на Софийски
районен съд, 41 състав в частите, с
които са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.(БЪЛГАРИЯ)“
ЕАД, ЕИК ****** (сега заличен търговец и на негово място по реда на чл.
227 ГПК конституиран правоприемникът му „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *****), установителни
искове при квалификацията на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр чл. 60, ал. 2 ЗКИ за разликата над
сумата от 540.55 лева до 9 590.99 лева - главница, и за разликата над 219.06
лева до 261.30 лева - договорна лихва, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *****,
конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на заличения търговец Р.(БЪЛГАРИЯ)“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.Н.Х.,
ЕГН **********,***, че К.Н.Х., ЕГН **********, дължи на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *****, конституирана по реда на
чл. 227 ГПК на мястото на заличения търговец „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 ЗКСД разликата над 540.55 лв. до 9 590.99
лв. (равняваща се на 9 050.44 лв.),
представляваща главница по договор за студентски кредит от 31.01.2012 г., както и дължи на основание чл. 430, ал.
2 ТЗ разликата над 219.06 лв. до 261.30 лв. (равняваща се на 42.24 лв.), представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 20.02.2017 г. – 13.07.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 03.08.2017 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.08.2017 г. по ч.гр.д. № 53360/2017 г.
по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА К.Н.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК *****, конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на заличения търговец „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
още 227.70 лв., представляваща разноски за заповедното производство, сумата от
още 674.27 лв., представляваща
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 400 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 29086/2018 г. на Софийски
районен съд, 41 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.