№ 2534
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Д. К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Д. К. Демирев Въззивно гражданско дело №
20241100508968 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 7538/24.04.2024г., постановено по гр. д. № 60365/23 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 174 състав, са уважени предявените от А. Г. А. срещу „Фератум
България“ ЕООД искове за обявяване нищожността на клауза по чл.5 от договор за
предоставяне на потребителски кредит № 12555542/20.04.2023г. и за осъждане ответника да
плати сумата от 104лв., представляваща платена без основание сума, ведно със законната
лихва, вкл. са присъдени разноски.
Недоволен от решението е останал ответникът, който е подал въззивна жалба, с която
се обжалва постановеното решение в цялост като неправилно и необосновано с твърдения,
че изводите на съда не били аргументирани. Възнаграждението било дължимо към
поръчителя, а не към кредитора, отделно от това двата договора не следвало да се
разглеждат като едно цяло, защото потребителят имал възможност да избере вида на
обезпечението, следователно сключване на договора с предложеното от ответника
юридическо лице не било задължително условие. Оспорва изводите за неравноправност на
клаузата по чл.5 от договора по подробни съображения.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Конкретно сочи, че
гарантиращото дружество е свързано лице с кредитодателя (единият от акционерите в
1
гарантиращото дружество бил едноличният собственик на капитала на кредитиращото
дружество).
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
От събрания доказателствен материал се установява, че между страните е сключен по
реда на ЗПФУР договор № 1255542/20.04.2023г. за потребителски кредит с предмет отпуснат
заем в размер на 500лв. за срок от 22 дни с падежна дата 12.05.2023г. при лихва от 2.47% с
посочен ГПР по кредита – 49.9%, като с процесната клауза по чл.5; така и по процесния
договор за кредит ищецът е платил сума в общ размер на 625лв. на 28.04.2023г., с която е
погасена 500лв. главница, 12.35лв. лихва, както и сума от 112.65лв. (допълнително избрана
незадължителна услуга), които обстоятелства не са спорни между страните.
С цитираната клауза по чл.5 е договорено, че заемът се обезпечава с Поръчителство
предоставено от Multitude Bank в полза на Дружеството. Договорът за поръчителство се
сключвал не по-късно от края на Работния ден, в който е сключен Заемът. С одобряването от
Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с
обезпечението не можело да се отменя, нито от Заемателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на Заема.
В приетата и неоспорена преддоговорна информация (по изискуемия СЕФ) в параметрите на
кредита е посочено изискване, приложимо за съответния вид кредит: т.8 договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от Кредитополучателя; В частта
„свързани с договора разходи“ в т.4.3 е описано, че при кандидатстване, кредитополучателят
може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител) предложен от
Кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита. Сключването не било задължително
условие и не увеличавала възможностите за отпускане на кредита, а била допълнителна
възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора. Ако потребителят избира да
сключи договор за гаранция с гарант, предложен от Кредитора, очакваните разходи щели да
бъдат в размер на 112.65лв, които не се включвало в ГПР, защото не влизали в общия разход
по §1.1 ЗПК. В приетите и приложими Общи условия, в т.5 в прието, че преди сключване на
договора кредиторът оценявал кредитоспособността на кандидата, вкл. при оценката вземал
предвид и предложеното от кандидата обезпечение. За да повиши кредитоспособността си и
с това да повиши вероятността да бъде одобрен по заема, кандидатът можел да предложи
едно от следните обезпечения: обезпечение, предоставено от Гарант, във формата на
договор за поръчителство и одобрено от Дружеството; обезпечение, предоставено въз
основа на договор за поръчителство, от Поръчител – предложено от кандидат Заемателя и
одобрено от Дружеството физическо лице; Посочено е, че кандидатът самостоятелно и
свободно избирал вида на предпочитаното обезпечение, като предложеното от кандидата
обезпечение не задължавало дружеството да одобри обезпечението, както и да предостави
на кандидата поискания заем.
Първоинстанционният съд е приел, че възнаграждението в полза на поръчителя е
2
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора, като макар договорите формално да са
самостоятелни, следва да се разглеждат като едно цяло. Доколкото получаване на кредита
предполага предоставяне на обезпечение, независимо възможността на потребителя да
избере предложения от кредитора поръчител, не променя факта, че дължимото
възнаграждение е разход по кредита, който следва да се включи при изчисление на ГПР, вкл.
е в противоречие с чл.143, ал.2, т.19 ЗПК, поради което клаузата е неравноправна и искът по
чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.22, ал.1 ЗПК е основателен. С оглед уважаване на обуславящия
иск, то обусловения иск (по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД) също е приет за основателен (вкл. с оглед
липсата на спор, че ищецът е платил сума от 112.65лв. отнесена като възнаграждение за
поръчителя).
Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато
са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд,
водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно
изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма,
2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно,
допустимо и ПРАВИЛНО по следните съображения:
С решение от 13.03.2025г. по С-337/2023г. СЕС е дал насоки за тълкуване, според
които системата за защита на потребителите, въведена с Директива 93/13 се основава на
идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача от
гл.точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента му на информираност. С
оглед на това положение Директивата възлага задължения по контрол на евентуалния
неравноправен характер на договорните клаузи, които не са индивидуално договорени, който
включва преценка дали клаузата отговаря на изискванията за добросъвестност,
равнопоставеност и прозрачност. В случай на свързани договори, т.е. договор с основен
предмет и отделен допълнителен договор, предвиждащ клаузи, които потребителят би
сключил по искане на продавача с избрано от него лице, двата договора следва да се
анализират като едно цяло и следователно да се прецени евентуални неравноправен
характер на съдържащите се в отделния договор клаузи, стига да не спадат към основния
предмет на договорното отношение. В този смисъл възраженията на въззивника, че двата
договора не следвало да се разглеждат като едно цяло, са неоснователни.
По-нататък в С-337/2023г. е дадено тълкуване, че в случаите, в които потребител е
сключил едновременно със сключването на договор за кредит и договор за поръчителство с
избрано от кредитодателя лице, по начин, че сключване на втория договор е условие за
получаване на кредита, било за по-бързо отпускане на средствата, и разходите за
поръчителството се дължат едновременно с вноските по заема, фактът, че задълженията на
3
поръчителя и на главния длъжник са уредени в договор за поръчителство, отделен от
договора за кредит, не може да включи клаузите на договора за поръчителя като основен
предмет на договора. Клауза от договор, с която потребителят се задължава да сключи
договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента, в който поема
това задължение, да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите от договора
за поръчителя, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията на страните, поради което такава клауза се квалифицира като
„неравноправна“ и следва да се приложат произтичащите от тази квалификация последици
за действителността на клаузата и евентуално на договора. Разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него
договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата
на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „ГПР“. Когато посочването на ГПР не отразява точно всички тези разходи,
съответно лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение
по същия начин, както непосочването на този процент, то санкцията, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не
включва всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер, то когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени разходи, такъв договор е нищожен, което води единствено до
връщане на потребителя само на предоставената главница.
В този смисъл, настоящият въззивен състав, анализирайки съвкупно приетите по
делото писмени доказателства, приема, че атакуваната клауза от договора е нищожна като
неравноправна именно по съображения, че в конкретния случай се установява, че
потребителят е сключил едновременно със сключването на договор за кредит и договор за
поръчителство с избрано от кредитодателя лице, по начин, че сключване на втория договор е
условие за по-бързо отпускане на средствата, без към момента, в който поема това
задължение, потребителят да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите от
договора за поръчителя, с което се създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, поради което такава клауза
е „неравноправна“ и следователно като такава – нищожна. В този смисъл целта на
„гаранцията“ съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен, а
обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-ФЛ, а се е съгласил на
поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора от
задължението да отрази възнаграждението на гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по см. на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при
които се сключва договорът за кредит. Разходите за „възнаграждение“ по договора за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания договор
за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„ГПР“. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
4
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора за кредит (в
който смисъл е и Решение № 196/13.01.2025г. по в.гр.д. № 248/2024г. по описа на СГС, IV-Б
състав). Доколкото се установява в конкретния случай, че в процесния договор за кредит при
посочване на ГПР не са посочени всички разходи („възнаграждение“ по договора за
поръчителство), то договорът за кредит е недействителен по чл.23 вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.
10 ЗПК.
С оглед основателността на обуславящия иск, доколкото не е и спорно, че ищецът е
платил сума в общ размер на 625лв. на 28.04.2023г., с която е погасена 500лв. главница,
12.35лв. лихва, както и сума от 112.65лв. във вр. с процесната клауза, то обусловения иск по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 104лв. също се явява основателен.
Достигайки до същите изводи СРС е постановил правилно и законосъобразно
решение.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се
постави в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на адвоката
представлявал въззиваемия безплатно възнаграждение от 480лв. с вкл. ДДС, определен от
съда при съобразяване на сложността на делото.
Така мотивиран, Софийският градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 7538/24.04.2024г., постановено по гр. д. №
60365/23 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 174 състав, изменено по реда на чл. 248
от ГПК с Определение № 24137/11.06.2024г.
ОСЪЖДА „Фератум България”ЕООД, ЕИК *********, да заплати на ЕАД „Д. М.“,
БУЛСТАТ: *********, гр.София, бул. „А. Стамболийски“ № 125-2, ет.5, оф.5.3, на основание
на чл. 273 вр. чл.78, ал.1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. сумата от 480лв. с включен ДДС,
представляващи възнаграждение за процесуално представителство по делото пред СГС.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5