Решение по дело №103/2021 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 36
Дата: 29 март 2021 г. (в сила от 29 март 2021 г.)
Съдия: Светла Йорданова Димитрова Ковачева
Дело: 20214400500103
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 февруари 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 36
гр. Плевен , 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на единадесети март, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Стефан А. Данчев
Членове:Татяна Г. Бетова

Светла Й. Димитрова Ковачева
при участието на секретаря Е.М.Р.
като разгледа докладваното от Светла Й. Димитрова Ковачева Въззивно
гражданско дело № 20214400500103 по описа за 2021 година
С решение №260235 от 29.09.2020 г. по гр.д. №7281/2019 г. Плевенски
Районен съд е:
ПРИЗНАЛ за установено, че В. Г. Б., с ЕГН: ********** дължи
на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София, с ЕИК: *** сумата 1 564.41 лв.,
от които: главница – 1 282.30 лв. от 07.02.2011 г. до 09.12.2018
г., възнаградителна лихва – 282.11 лв. от 07.02.2011 г. до 31.10.2018 г., ведно
със законната лихва от датата на постъпване на заявлението в съда –
17.12.2018 г. до изплащане на вземането, както и разноски за платена
държавна такса в размер на 31.29 лв. и адв. възнаграждение в размер на 360
лв.
ОСЪДИЛ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В. Г. Б., с ЕГН: **********
да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София, с ЕИК: ***
разноските в исковото производство в размер на общо 657.41 лв.
Недоволен от решението е останал В. Г. Б. и е подал въззивна жалба
срещу него, в която се твърди, че мотивите му вероятно касаят друг спор – по
друго дело и че изобщо не кореспондират с диспозитива, който съответства
на иска по гр.д. №7281/2019 г. Иначе казано – Плевенски Районен съд изобщо
не е разгледал съображенията на страните по допустимостта и
основателността, респ. недопустимостта и неоснователността на иска, което
1
се равнява на отказ от правосъдие.
Във въззивната жалба са приповторени възраженията, изложени още в
отговора на исковата молба, а именно:
В. Г. Б. счита, че процесното вземане е станало изискуемо на 08.04.2011
г., поради което към 14.12.2018 г. е погасено.
В. Г. Б. е възразил срещу действителността на договора за кредит,
твърдейки, че е сключен в писмена форма, но с шрифт по-малък от 12, което
противоречи на чл.22 от ЗПК.
В. Г. Б. твърди, че правото му на защита е нарушено, тъй като
Плевенски Районен съд е постановил решението си преди да изтече дадения
от него срок за представяне на писмени бележки по съществото на спора.
Въззивникът моли обжалваното решение „да бъде отменено като
незаконосъобразно и необосновано“ и делото да бъде върнато на друг състав
на Плевенски Районен съд за произнасяне по спора, с който в действителност
е сезиран.
Препис от въззивната жалба е връчен на 21.01.2021 г. на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София и на 03.02.2021 г. по пощата е подаден отговор, в
който се моли да бъде потвърдено обжалваното решение.
Банката счита за фактическа или техническа грешка споменаването в
решението на ирелевантния договор за потребителски кредит от 25.01.2017 г.
Въззиваемият излага становището си по възраженията на ответника,
както следва:
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД счита, че от правно значение в случая е не
кога е имала възможност да обяви предсрочната изискуемост на вземането, а
кога е упражнила тази си възможност. Сочи, че предсрочната изискуемост на
кредита е обавена на 31.10.2018 г., когато на В. Г. Б. е връчено съответното
изявление. Позовава се на ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, според
което предсрочната изискуемост не настъпва автоматично при наличието на
съответните предпоставки, а зависи от волята на кредитора да упражни
правната възможност за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо.
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД намира за неоснователно и другото
възражение по съществото на спора, защото разпоредбата на чл.10, ал.1 от
ЗПК относно шрифта на договора е в сила от 23.07.2014 г., а процесният
договор е сключен на 09.12.2009 г.
И двете страни претендират разноски по делото.
С определение №146 от 17.02.2021 г. Плевенски Окръжен съд е приел
2
въззивната жалба за допустима и редовна и тъй като е констатирал
несъответствия и непълноти в експертното заключение, прието в първата
инстанция, е указал на ВЛ Т. И. да отговори точно и пълно на поставените му
въпроси и да се яви за повторно изслушване пред въззивната инстанция.
На 08.03.2021 г. ВЛ Т. И. е депозирала писмено становище, прието в
о.с.з. на 11.03.2021 г. като уточнение и допълнение на писменото заключение.
На 09.03.2021 г. е постъпила писмена защита от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД и списък по чл.80 от ГПК.
Списък по чл.80 от ГПК е представен и от процесуалния представител
на въззивника – адв. Ц.. Тя е пледирала за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Не е спорно и е видно от приложеното ч.гр.д. №9106/2018 г. по описа на
Плевенски Районен съд, че по заявление подадено по пощата на 14.12.2018 г.
Плевенски Районен съд е издал в полза на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
заповед по чл.417 от ГПК с №5774 от 18.12.2018 г., по силата на която В. Г. Б.
следва да му заплати: 1 282.30 лв. – главница, ведно със законната лихва
върху нея за периода от 17.12.2018 г. до окончателното и заплащане, както и
282.11 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 07.02.2011 г. до
31.10.2018 г.
В заповедта е посочено, че вземанията произтичат от договор за кредит
№656-56/09.12.2009 г., сключен с „АЛФА БАНК – КЛОН БЪЛГАРИЯ“, чието
предприятие е купено от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с договор от
29.02.2016 г.
В. Г. Б. е възразил в срок по чл.414 от ГПК, че не дължи претендираните
суми.
На заявителя е указано да предяви иск по чл.422 от ГПК и това е сторено
в срок – по пощата на 07.11.2018 г. В ИМ е посочено, че размера на
главницата е формиран, като от всички усвоявания са приспаднати всички
погашения при спазване на чл.76, ал.2 от ЗЗД.
Ищецът се позовава на чл.14.1.1 от Общите условия и твърди, че има
забава в плащането на три поредни минимални месечни вноски по три
последователни месечни извлечения – от 07.02.2011 г., от 07.03.2011 г. и от
07.04.2011 г., която забава му дава право да прекрати договора и съгласно
чл.14.2.2 да обяви цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо.
Твърди, че е сторил това с нарочно уведомление, връчено на В. Г. Б. чрез сина
му на 31.10.2018 г. На същата дата е връчено и уведомление за прехвърлянето
3
на предприятието на „АЛФА БАНК – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ с договор от
29.02.2016 г.
В отговора ответникът е възразил, че цялото задължение по договора е
станало предсрочно изискуемо, считано от 08.04.2011 г. и е погасено след
08.04.2016 г.
Според В. Г. Б., процесният договор е за потребителски кредит, поради
което е следвало да бъде сключен писмено – с шрифт на текста не по-малък
от 12. Неспазването на това изискване го прави недействителен и налага
връщане само на чистата стойност на кредита, съгласно чл.23 от ЗПК и
разбира се ако вземането не беше погасено по давност.
Видно от бланково заявление-договор №656-56/2009 г. на ALPHA
BANK за издаване на кредитна карта, то е попълнено и подписано от В. Г.
Б. на 09.12.2009 г. Той е избрал кредитна карта – VISA CLASSIC, а над
съответното отбелязване на този избор е изписана сумата 1 600 лв., която се
тълкува като уговорен първоначален кредитен лимит по смисъла на т.9 от
Общите условия на „АЛФА БАНК – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ за издаване и
ползване на кредитни карти VISA и предоставяне на кредитен лимит. Тези
Общи условия също са подписани от В. Г. Б. на 09.12.2009 г., както и
приложението към тях, съставляващо тарифа на финансовите условия. В
последното е посочено, че размерът на минималната погасителна вноска е 3
%, но не по-малко от 15 лв.
Съгласно т.13 от Общите условия , картодържателят може да изплати
задължението си или изцяло и без начисляване на лихви – до датата посочена
в месечното извлечение, или на части, като заплаща минимална месечна
погасителна вноска, която се изчислява като процент от усвоения кредитен
лимит и се съобщава в месечното извлечение.
Съгласно т.14.1.1 от Общите условия , неизправност на
картодържателя е налице при забава в плащането на три поредни минимални
месечни вноски или части от тях. В чл.14.2.2 от Общите условия е
предвидено, че при неизправност на картодържателя банката има право да
обяви целия ползван кредитен лимит за предсрочно изискуем и да пристъпи
към събирането му.
Налице е декларация от 13.01.2010 г. на В. Г. Б., че е получил
кредитната карта, заедно с ПИН-кода, което обстоятелство се явява
изпълнение на задължението на банката по договора и предпоставка за
възникване задълженията на картодържателя по същия.
Видно от договор от 29.02.2016 г. , „АЛФА БАНК – КЛОН
БЪЛГАРИЯ“ е прехвърлила на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД търговското си
предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношение.
4
За това прехвърляне В. Г. Б. е уведомен с уведомление, връчено му на
31.10.2018 г.
На 31.10.2018 г. на В. Г. Б. е връчено и уведомление, че считано от
получаването на последното банката обявява на основание чл.14.2.2 от
Общите условия за предсрочно изискуемо цялото задължение по договор за
издаване на кредитна карта №656-56/2009 г. – в размер към 22.08.2018 г. –
1 564.41 лв., в т.ч. 1 282.30 лв. – главница и 282.11 лв. – лихви.
Видно от писменото заключение на ВЛ Т. И. , прието в първата
инстанция, В. Г. Б. е усвоил от кредитния лимит 1 802.25 лв., във връзка с
което усвояване са начислени възнаградителна лихва – 517.74 лв.,
обезщетение за забава – 31.68 лв. и такси – 76.63 лв. Така размерът на общия
дълг е станал 2 428.30 лв. В. Г. Б. е извършил погашения в общ размер на
1 146 лв., след приспадането на които са останали дължими 1 282.30 лв. –
главница.
В заключението ВЛ е заключило без аргументация, че лихвата /10 %/ за
периода от 07.02.2011 г. до 31.10.2018 г. възлиза на 282.11 лв.
При така установената от доказателствата по делото фактическа
обстановка, Плевенски Районен съд е постановил обжалваното решение, в
чиито мотиви е обсъждан договор за потребителски кредит №FL838083 от
25.01.2017 г., сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и ГЕОРГИ
ПЕТРОВ НАСКОВСКИ. Със същия договор е свързан и направеният в о.с.з.
на 29.06.2020 г. доклад по делото. Диспозитива на обжалваното решение
обаче съдържа произнасяне по иска, с който съдът е сезиран: от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД срещу В. Г. Б. относно вземания в общ размер на 1 564.41
лв., произтичащи от договор за кредит №656-56/09.12.2009 г., за които е била
издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №9106/2018 г. по описа на
Плевенски Районен съд.
Според въззивната инстанция, наличието на мотиви в обжалваното
решение, нямащи нищо общо с процесния спор, се равнява на липса на
мотиви, което не прави решението нищожно, но налага преценка на неговата
правилност като краен резултат през призмата на всички аргументи и
възражения на страните.
Като се имат предвид твърденията на банката, В. Г. Б. е избрал да
издължава усвоения кредитен лимит на части, като първата неплатена от
него минимална месечна вноска е била с падеж 07.02.2011 г. До този момент
извършените от В. Г. Б. са били в общ размер на 1 146 лв. и след
приспадането им – към 07.02.2011 г. дължими са останали 1 282.30 лв. –
главница. Съобразно т.13 от Общите условия и приложението-тарифа към
тях, размерът на минималната месечна вноска, изчислен на база 1 282.30 лв.,
би бил 38.47 лв. /3% от 1 282.30 лв./ и за издължаването на тези общо 1 282.30
5
лв. биха били необходими 32 вноски от по 38.47 лв. всяка и една вноска от
51.26 лв. /38.47 лв. +12.79 лв. остатък/. Първата от така посочените вноски е с
падеж 07.02.2011 г., а последната – с падеж 07.10.2013 г., което означава, че
след повече от 5 години – към 31.10.2018 г. не само няма вноски с ненастъпил
падеж, ами и по отношение на всички вноски е изтекла 5-годишната
погасителна давност. В тази смисъл е основателно възражението, че
вземането за общо 1 282.30 лв. е погасено по давност и поради това е
недължимо. Погасяването на главното задължение влече погасяване и на
акцесорното задължение за лихва.
Следва да се отбележи, че В. Г. Б. неправилно счита, че цялата сума от
1 282.30 лв. е станала дължима, считано от 08.04.2011 г., т.е. от деня, следващ
падежа на третата поредна неизплатена минимална месечна вноска. За да
настъпи предсрочната изискуемост, не е достатъчно да се е осъществил
обективният факт на неплащането на три поредни минимални месечни
вноски. Така е, защото предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните, т.е. необходимо е кредиторът да
упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и съответното
негово волеизявление да достигне до знанието на длъжника. В конкретния
случай – до 31.10.2018 г. В. Г. Б. е имал задължението да върне сумата от
1 282.30 лв. – главница, но не наведнъж, а на части при договорените условия.
В заключение – Плевенски Окръжен съд намира за несъстоятелно
банката – кредитор да обявява, считано от 31.10.2018 г. за предсрочно
изискуемо вземане, от което и последната дължима вноска е падежирала
преди 31.10.2013 г. и да счита, че погасителната давност започва да тече от
31.10.22018 г. нататък. Подобен подход противоречи на разбирането, че
предсрочната изискуемост касае единствено вземания, които към датата на
обявяването й са с ненастъпил падеж. Съдебната практика последователно
приема, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60,
ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и
за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са
били изискуеми.
Гореизложеното прави обжалваното решение неправилно като краен
резултат, а предявения иск – неоснователен.
За пълнота на изложението трябва да се каже, че другото възражение на
В. Г. Б. е неоснователно, доколкото Съгласно § 5 от ПЗР на ЗПК (обн. в ДВ,
бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) разпоредбите на закона не се прилагат
за договори за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му
в сила, с изключение на чл. 14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни
договори за кредит, сключени преди тази дата. В случая – процесният договор
6
е сключен на 09.12.2009 г. Освен това, разпоредбите в ЗПК, касаещи шрифта,
са влезли в сила по-късно и от 12.05.2010 г. /чл.5, ал.4 – след изм.,
обнародвано в ДВ бр. 59 от 2016 г. и чл.10 – след изм. обнародвано в ДВ, бр.
35 от 2014 г./.
При този изход на спора по същество, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
следва да заплати в полза на В. Г. Б. сумата от 150 лв., явяваща се разноски за
адв. възнаграждение, направени в заповедното производство, както и сумата
от 900 лв., явяваща се разноски за адв. възнаграждение, направени в
първоинстанционното исково производство. Пред Плевенски Районен съд
банката не е заявявала възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД следва да заплати в полза на В. Г. Б. и
сумата от 374.51 лв., явяваща се разноски за ДТ – 35 лв. и за редуцирано до
минимума адв. възнаграждение – 339.51 лв., направени във въззивното
производство. Възражението на банката по чл.78, ал.5 от ГПК се съдържа в
писмената защита от 09.03.2021 г.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№260235 от 29.09.2020 г. по гр.д. №7281/2019 г. по описа на Плевенски
Районен съд и вместо него ПОСТАНОВИ СЛЕДНОТО:
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявения
от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД-гр. София, с ЕИК: *** срещу В. Г. Б. от
гр. Плевен, с ЕГН: ********** иск по чл.422, ал.1 от ГПК с петитум: да бъде
признато за установено, че ответникът има задължение към ищеца,
произтичащо от договор от 09.12.2009 г. за издаване на кредитна карта VISA
CLASSIC, в размер на общо 1 564.41 лв., от които: главница – 1 282.30 лв.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.12.2018 г. до
окончателното изплащане и договорна възнаградителна лихва – 282.11 лв.,
начислена от 07.02.2011 г. до 31.10.2018 г., за които вземания е била издадена
заповед по чл.417 от ГПК с №5774 от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. №9106/2018 г. по
описа на Плевенски Районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД-гр. София, с ЕИК: *** да заплати в полза на В. Г. Б., с ЕГН: **********
сумата от 150 лв., явяваща се разноски за адв. възнаграждение, направени в
заповедното производство, сумата от 900 лв., явяваща се разноски за адв.
възнаграждение, направени в първоинстанционното исково производство и
сумата от 374.51 лв., явяваща се разноски за ДТ – 35 лв. и за редуцирано до
минимума адв. възнаграждение – 339.51 лв., направени във въззивното
7
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8