Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16.08.2021 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесети май през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 3757 по описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 302744 от 16.12.2019
г., постановено по гр.дело № 27756/2019 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с
адрес: ***, срещу З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, че З.Д.З. дължи на „Т.С.“-ЕАД,
на основание чл.59 ЗЗД, сумата в размер на 92,12 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
11.03.2019 г. до погасяването, представляваща
стойността на топлинна
енергия за периода от м.10.2017 г. до м.04.2018 г. и за дялово разпределение за
периода м.06.2016 г. до м.04.2018 г. за имот, намиращ се в гр.София, ул.“ *******, магазин
1, аб.№ 431400, като е отхвърлен иска
за главница с правно основание чл.59 ЗЗД до пълния предявен размер от 115,81
лв. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
в размер на 11,17 лв., представляваща лихва за забава за периода от 30.07.2016
г. до 28.02.2019 г.
С решението на съда е осъден З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
471,55 лв., представляваща разноски в исковото и в заповедното производство
съобразно уважената част от исковете. С решението на съда е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с
адрес: ***, да заплати на адв.Н.И.И., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2
ЗА сумата в размер на 300 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от З.Д.З., подадена чрез пълномощника адв.М.Л., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59 от ЗЗД. В жалбата са
изложени оплаквания за недопустимост,
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, в
обжалваната от ответника част. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция
да отмени решението на СРС в обжалваната част, и да постанови друго, с което предявения
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59 от ЗЗД да бъде отхвърлен.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.А.Т.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата, като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение – потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ
в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание. Противно на изложеното във въззивната жалба, обжалваното
първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните
изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата
на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното
решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Решението е и правилно в обжалваната част, като постановено
при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при
обоснованост на правните изводи, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от ищеца срещу ответника установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59 от ЗЗД, в частта, с
която същия е уважен. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във
връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт
са изложени конкретни и ясни мотиви
по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Предмет на
разглеждане в настоящето производство е предявения установителен иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК, във
вр. чл. 59 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав счита,
че направените изводи от първоинстанционният съд относно основателност на
предявения
установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59 от
ЗЗД, за признаване
за установено, че ищеца З.Д.З. дължи на ответника „Т.С.“ЕАД, ***, сумата в
размер на 92,12 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 11.03.2019 г. до
погасяването, представляваща
стойността на топлинна енергия
за периода от м.10.2017 г. до м.04.2018 г. и за дялово разпределение за периода
м.06.2016 г. до м.04.2018 г. за имот, намиращ се в гр.София, ул.“ *******, магазин
1, аб.№ 431400, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
В случая претенцията на ищеца се основава на твърденията в исковата молба за липса на сключен писмен
договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответника,
каквито са наведени и в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването, и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта,
което в конкретния случай се свежда до установяване от страна на ищеца при
пълно и главно доказване на обедняването на ищеца до размера и количеството на
доставената през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника
чрез консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното
овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването –
че енергията е доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за
това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
Не се спори по делото, че между страните не
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за исковия период. Безспорно е по делото обстоятелството,
че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот- магазин, както и че
е ползвал същия през исковия период от време.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че за исковия период
от време, ищецът е доставил в имота на ответника, топлинна енергия на обща стойност 72,02 лв. Безспорно е обстоятелството, че общия размер на главницата е 92,12 лв./
от тази стойност за топлинна енергия- 72,02 лв. и за дялово разпределение на
топлинна енергия- 20,10 лв./ Ответникът не оспорва обстоятелството, че е
ползвал процесния топлоснабден имот през исковия период от време. При това положение, доколкото ответникът е
бил фактическия ползвател на процесния топлоснабден имот
през периода от от м.10.2017 г. до м.04.2018 г., респективно на доставената в него
топлинна енергия, той се е обогатил, чрез спестяване на имуществени разходи,
които е следвало да направи за доставената от
ищеца топлинна
енергия, а ищецът е обеднял, неполучавайки цената на доставената топлинна енергия, т.е. налице е обогатяване без основание и
то за чужда сметка, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца
произтичат от един и същи факт. Ето защо, предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.59, ал.1 от ЗЗД е
основателен и
доказан за сумата 92,12 лв. и за исковия период от време,
и като такъв
правилно е бил уважен за този размер от първоинстанционният съд.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за възивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец, съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на
настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК
/ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата
въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът
на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
въззивника-ответник в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнаграждение следва да се определи
от съда в размер на сумата от 100 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302744 от 16.12.2019 г.,
постановено по гр.дело № 27756/2019 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140 състав,
в обжалваната част.
ОСЪЖДА З.Д.З.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78, ал.8, вр. с ал.1 от ГПК, сумата от 100 лв./ сто лева/, представляваща
направени разноки по делото/юрисконсултско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.