РЕШЕНИЕ
№ 203
30.09.2019 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, гражданско отделение, в публично
съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖЕЧКА МАРГЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Павлина
Пенева, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 441 по описа на Окръжен
съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по жалба с вх. № 11704/11.06.2019 г.,
подадена от Д.Р.Р.,
с ЕГН **********,***, чрез пълномощника му адв. Г.П..
Предмет на въззивна проверка е Решение № 610 от
23.05.2019 г. по гр. дело № 338/2019 г., с което Районен съд – Добрич е
отхвърлил предявения от Д.Р.Р. срещу „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Д., представлявано от изпълнителния директор Т.Г., иск за
отмяна като незаконосъобразна на Заповед № ВиК-6038#2 от 02.01.2019 г. на
изпълнителния директор на ответното дружество, с която на ищеца е наложено
дисциплинарното наказание „Забележка”.
Постъпила е въззивна жалба от Д.Р., в
която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение,
като се прави искане за неговата отмяна. Претендират се и направените по делото
разноски.
В жалбата се навеждат доводи за наличие
на противоречие между мотивите на първоинстанционния съд, в които е посочил, че
наложеното наказание не е адекватно на извършеното нарушение, и крайния му
извод за законосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание.
Въззивникът счита, че изпълнителният
директор на дружеството – ответник е знаел за призоваването му като свидетел по
конкретните дела. За да обоснове твърденията си за осведомеността на
изпълнителния директор, се позовава на две обстоятелства – получаването на
призовките на адреса на дружеството и присъствието на главния юрисконсулт на
дружеството на самите заседания.
Изразява несъгласие с приетото от съда,
че работникът следва да има разрешение от работодателя за явяването си като
свидетел пред съдебните органи. Счита, че на основание чл. 257 от КТ
работодателят е задължен да освободи работника в подобна хипотеза.
Въззивникът излага аргументи и за
неспазване на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. В тази връзка
сочи, че в искането за даване на обяснения не са посочени датите и часовете на
нарушенията. Допълва също, че нарушенията, за които е искано обяснение, и тези,
за които е издадена заповедта, не са идентични. Такова е отсъствието от работа
на 04.12.2018 г. между 10, 00 часа и 14, 00 часа, което му е вменено със
заповедта, но за което не са му искани обяснения. На тази плоскост заявява, че
в посочения времеви интервал не е длъжен да изпълнява задълженията си
непрекъснато, тъй като има право на обедна почивка.
Постъпил е отговор от въззиваемата
страна, чрез пълномощника - юрисконсулт адв. П.П., в който се прави искане
актът на първоинстанционния съд да бъде потвърден.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
От представения пред първата инстанция
трудов договор № ВиК – 4402#1/31.08.2017
г. (л. 59 от гр. дело № 338 по описа на Районен съд – Добрич за 2019 г.) се
установява, че между Д.Р. и „***“ АД е възникнало трудово правоотношение, по
силата на което първият бил назначен на длъжността Началник „ПТО“, като
следвало да изпълнява задълженията си в централното управление при осемчасов
работен ден.
В Заповед № РД-03-54#2/01.11.2018 г. (л. 63) е
обективирано волеизявлението на изпълнителния директор на „***“ АД, от което се
установява, че от дата 01.11.2018 г. за служителите на дружеството работния ден
започва в 08, 00 часа и приключва в 16, 30 часа, като е предвидено
половинчасово прекъсване от 12, 00 часа до 12, 30 часа.
От приложените призовки (л. 6 и 7) става
ясно, че въззивникът е бил призован от Районен съд – Добрич да се яви на
04.12.2018 г. като свидетел по три дела: по гр. дело № 3526/2018 г. в 11, 10
часа ; по гр. дело № 3527/2018 г. в 11, 20 часа; по гр. дело № 3427/2018 г. в
11, 00 часа. Страни по трите дела са Г.П., в качеството на ищец и „***“ АД,
като ответник. И трите документа са получени на адреса на ответното дружество,
където Д.Р. изпълнявал трудовите си задължения.
На посочената дата Д.Р. се е явил, за да
бъде разпитан като свидетел, изводимо от приложените протоколи от съдебните
заседания на Районен съд – Добрич, в които са разглеждани посочените дела (л.
51 - 54).
Видно от писмо с изх. № ВиК – 6038/19.12.2018
г. (л. 4), връчено на ищеца на същата дата, изпълнителният директор на
дружеството – работодател е поискал писмени обяснения от Д.Р. за това дали го е
уведомил, че ще се явява по горепосочените дела като свидетел и дали е получил
съгласие да се яви по тях. На 21.12.2018 г. последният е депозирал писмените си
обяснения пред работодателя (л. 5).
Със Заповед № ВиК-6038#2 от 02.01.2019
г., издадена от изпълнителния директор на ответното дружество (л. 9), на
основание чл. 195, ал. 1 във вр. с чл. 188, т. 1 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1
от КТ, на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „Забележка” за това, че
е отсъствал от работа от 10, 00 часа до 14, 00 часа на 04.12.2018 г., като не е
поискал писмено да му бъде разрешен такъв вид отпуск и не е представил копие от
призовката. Връчена му е на 02.01.2019 г.
Д.Р. е подал иск за отмяна на процесната
заповед в срока по чл. 358, ал. 1, т. 1 от КТ пред Районен съд – Добрич, който
се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив.
В мотивите си първостепенният съд е
приел, че ищецът не е уведомил работодателя, че е призован като свидетел и ще
му се наложи да отсъства от работното си място. В тази връзка не е поискал
разрешение за отсъствието си, поради което е нарушил трудовата дисциплина. На тази
основа е направил извод за законосъобразност на атакуваната заповед.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл.
357, ал. 1 от КТ, като се претендира отмяна на заповедта, с която на ищеца е
наложено дисциплинарно наказание „забележка“.
Законодателят е предвидил в полза на
работодателя право да налага дисциплинарни наказания на служителите си, когато
установи, че са извършили нарушения на трудовата дисциплина. Това право е израз
на дисциплинарната власт, която упражнява работодателят и е показател за съществуването
на йерархическа зависимост между страните по трудовото правоотношение. В
Кодекса на труда редът за налагане на дисциплинарни наказания е уреден
посредством императивни разпоредби с единствената цел да се гарантира правото
на защита на служителя.
Произнасянето
на съда относно съществуването на правото на работодателя да наложи на
служителя си дисциплинарно наказание се предпоставя от преценката за
законосъобразност на самата процедура по налагането му.
Именно поради тази причина, в началото
на изложението въззивният съд дължи произнасяне по възраженията на въззивника,
относими към процедурата за налагане на дисциплинарно наказание. При положение,
че производството е било опорочено, то не е необходимо и въпросът извършено ли
е процесното нарушение от служителя да бъде изследван от съда.
Обясненията на служителя в
дисциплинарното производство в най-пълна степен гарантират правото му на
защита, тъй като чрез тях може да представи своята гледна точка и да направи
възражения относно конкретното деяние, в момент предхождащ налагането на
наказание от работодателя. За да го упражни пълноценно, е необходимо в поканата
деянието да бъде индивидуализирано в достатъчна степен по време и място на
извършване, че служителят да може да го отграничи от други подобни прояви.
В тази връзка настоящият състав не
споделя твърдението на жалбоподателя за нарушение на разпоредбата на чл. 193 от КТ от страна на работодателя.
В поканата, обективирана в писмо с изх.
№ ВиК – 6038/19.12.2018 г. (л. 4) изпълнителният директор на въззиваемата
страна е поискал от ищеца да даде обяснения за два факта – уведомил ли е
работодателя, че ще се явява като свидетел по определени дела и получил ли е
разрешение. Посредством посочването на определените дела, както и качеството в
което се е явил по тях служителят, е конкретизирано деянието по време. Индивидуализирано
е в достатъчна степен в темпорално отношение, тъй като заседанията и по трите
дела са насрочени за разглеждане последователно едно след друго в един и същ
ден. От друга страна липсата на доказателства, от които да се установи
призоваването му за дата различна от 04.12.2018 г. по посочените три дела е
индиция за това, че приложените от въззивника призовки са единствените по тези
производства. Ето защо вероятността ищецът да не е разбрал кога е извършено
деянието, за което му са поискани обяснения, се явява изключена. На още
по-силно основание тази теза се подкрепя от обстоятелството, че Д.Р. сам е приложил
процесните призовки към обясненията си, което напълно опровергава твърдението му,
че не е разбрал за кои заседания му се искат обяснения с писмото.
За да бъде оборен евентуален
контрааргумент в тази насока следва да бъде посочено, че според съдебната
практика е допустимо заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да
препраща към други документи, известни на служителя. По аргумент от по-силното
основание това важи и за поканата за даване на обяснения.
Не е налице и твърдяната липса на
тъждественост между деянието, за което са искани обяснения от Д.Р., и
нарушението, за което е наказан с процесната заповед. С писмото е запитан дали
е уведомил изпълнителния директор на ответното дружество за явяването си като
свидетел по изброените дела и дали е получил съгласието му. А от
волеизявлението, материализирано в процесната заповед става ясно, че му е
наложено наказание, тъй като не е поискал разрешение да ползва отпуск за
явяването си като свидетел по същите дела и е отсъствал от работа за времето от
10, 00 часа до 14, 00 часа на 04.12.2018 г.
Въззивникът е обосновал възражението си
с обстоятелството, че с писмото не са му искани обяснения за отсъствие от
работа, а със заповедта му е наложено наказание именно за това, че е отсъствал
от работното си място.
Отсъствието от работа само по себе си не
представлява нарушение на трудовата дисциплина, ако не се дължи на самоволно
отклонение от работния процес, а е следствие на упражнено от служителя и
установено в закона негово субективно право. Каквото е и правото на отпуск по
чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ, за упражняването на което, съгласно чл. 172 от КТ, служителят
трябва да получи разрешение от работодателя.
Оттук следва, че е налице връзка между
нарушението на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ и разрешението
за ползване на отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ. Връзката е такава, че
разрешението изключва дисциплинарната отговорност, тъй като отсъствието от
работа в такива случаи е правомерно. Именно поради тази причина наличието или
липсата на съгласие на работодателя подлежи на установяване.
Ето защо, в конкретния случай съгласието
на работодателя за ползване на отпуск е релевантно и с писмото Д.Р. е запитан
дали е уведомил работодателя за явяването си като свидетел по делата и получил
ли е разрешение. Това са правнорелевантните факти, които обуславят
дисциплинарната отговорност на ищеца. Не е било необходимо да му се искат
обяснения защо е отсъствал от работа, тъй като присъствието му в съдебните
заседания е изяснило за работодателя каква е причината за липсата му от
работното място.
Следователно между деянието, описано в
писмото, и това, за което Д.Р. е наказан, е налице пълен идентитет.
Въз основа на изложеното може да бъде
направен обобщен извод, че възраженията на жалбоподателя относно неспазване на
процедурата по налагане на дисциплинарното наказание са неоснователни.
В действителност, както е посочил и
въззивникът, съдът е приел, че процесната заповед е законосъобразна, след като
в мотивите си е констатирал несъответствие между наложеното наказание и
извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Тази констатация не кореспондира
както с крайния извод на съда, така и с останалата част от мотивите.
Въпреки това настоящият състав счита, че
това противоречие не е опорочило съдебния акт, тъй като е незначително на фона
на цялостната дейност на съда, изразяваща се в анализ на доказателствените
материали и формулиране на съответни на тях правни изводи, които са правилни и
се възприемат и от въззивната инстанция.
Жалбоподателят е релевирал и възражения
относими към преценката за съществуването на правото на работодателя да накаже
дисциплинарно Д.Р.. Такова е възражението, че дисциплинарнонаказващият орган е
знаел за призоваването на ищеца за заседанията, както и възражението, че в
случаи на призоваване първият е длъжен да освободи служителя.
И двете следва да бъдат разгледани на
плоскостта на коментираната по-горе връзка между нарушението на трудовата
дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ и разрешението за ползване на отпуск
по чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ.
На тази плоскост страните не спорят, че
на 04.12.2018 г. от 10, 00 часа до 14, 00 часа Д.Р. е отсъствал от работа. Този
отрицателен факт се установява, както се приема и в съдебната практика, от
осъществяването на положителен такъв, какъвто в случая е явяването му в
съдебните заседания по процесните дела. Страните не спорят и че ищецът не е
уведомил работодателя за своето отсъствие поради призоваването си като свидетел,
както и за това, че не е получил разрешение.
Спорен е въпросът дали работодателят е
знаел, че Д.Р. ще отсъства по посочената причина и какво е значението на
знанието му за дисциплинарната отговорност на служителя.
Настоящата инстанция споделя приетото от
районния съд, че правото на отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ следва да бъде
упражнено по същия ред, предвиден и за ползването на платен годишен отпуск. А
този ред предполага подаването на молба от служителя до работодателя и
разрешение от последния.
Молбата има значението на уведомяване на
работодателя за желанието на служителя да ползва правото си на отпуск през
определен период от работното си време. Становището на първостепенния съд за
значението на това уведомяване за работодателя е правилно. Последният
организира работния процес като използва работната сила, с която разполага.
Поради тази причина е необходимо, във всеки един момент от този процес, да е
наясно с какъв персонален състав разполага, за да изпълнява навременно
задълженията към контрахентите си.
Но релевантно е не знанието на
работодателя за определено бъдещо
събитие, в което негов служител е правно задължен да вземе участие, а
желанието на последния, изразено ясно и недвусмислено, да участва. В молбата се
материализира волеизявлението му да ползва правото си на отпуск. Именно чрез
този документ работодателят се осведомява за решението на служителя да отсъства
от работа, а не чрез официалния документ (призовката), който може да стане
причина за отсъствие на служителя, но може и да не стане, защото само от
последния зависи дали ще се съобрази със задължението си и ще се яви в съдебно
заседание.
Ето защо настоящият състав счита, че в
конкретния случай знанието на дисциплинарнонаказващия орган за призоваването на
ищеца е неотносимо към предмета на делото. Относимо е само знанието на
работодателя за волята на служителя да ползва правото си на отпуск. А както бе
посочено и по-горе, от доказателствата не се установява до знанието на
изпълнителния директор на ответното дружество да е довеждана молба с подобно
съдържание. Оттук по необходимост и закономерно следва, че Д.Р. не е получил и
изискуемото разрешение, с което си бездействие е нарушил реда за ползване на
отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ.
Жалбоподателят правилно е посочил, че в
конкретния казус работодателят е бил длъжен да позволи на Д.Р. да отсъства от
работа, но този въпрос и значението му за наличието на дисциплинарна
отговорност щеше да бъде разгледан само в случай на надлежно подадена молба от
ищеца, какъвто настоящият не е.
С оглед изложеното въззивният съд
възприема извода на първата инстанция, че тъй като ищецът не е отправил до
работодателя писмена молба за ползване на отпуск по чл. 157, ал. 1, т. 4 от КТ
на датите, посочени в заповедта, и не е получил разрешение за ползването му от
страна на последния, то отсъствието му от работа за времето, в което е бил
ангажиран по делата, съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1
от КТ.
Тази позиция е застъпена и в Решение №
914 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. дело № 4336/2008 г., IV г. о., ГК.
В жалбата е релевирано и още едно
възражение за правомерност на отсъствието от работа на ищеца, което се
обосновава с ползване на обедна почивка от страна на последния за времето от
10, 00 часа до 14, 00 часа на 04.12.2018 г. Това твърдение се опровергава от
волизявлението на изпълнителния директор на ответното дружество,
материализирано в Заповед № РД-03-54#2/01.11.2018 г. (л. 63), в която е
посочено, че от дата 01.11.2018 г. за служителите на дружеството в рамките на
работния ден е предвидено само едно половинчасово прекъсване от 12, 00 часа до
12, 30 часа. През останалата част от деня за времето от 8, 30 часа до 12, 00
часа и от 12, 30 часа до 16, 30 часа същите следва да изпълняват трудовите си
функции.
Изложеното налага извода, че Решение № 610 от
23.05.2019 г. по гр. дело № 338/2019 г., с което Районен съд – Добрич е
отхвърлил предявения, от Д.Р. срещу „***”, иск за отмяна като незаконосъобразна
на Заповед № ВиК-6038#2 от 02.01.2019 г. на изпълнителния директор на ответното
дружество, с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание „Забележка”, е
правилно и законосъобразно и съдебният акт следва да бъде потвърден.
Въззиваемата страна не е направила
искане за присъждане на разноски, поради което настоящата инстанция не дължи
произнасяне в този смисъл.
С оглед на горното, Въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 610 от 23.05.2019 г., постановено по
гр. дело № 338/2019 г., по описа на Районен съд – Добрич.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.