№ 253
гр. Враца, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка П. Петрова
Калин Тр. Тодоров
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500315 по описа за 2022 година
Производство е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 6570/09.05.2022 г. на "***"
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, чрез
пълномощника адв.Р. Т., против Решение № 130/09.03.2022 г. по гр.д.№
2310/2021 г. на Районен съд-Враца, с което е признато за установено, че
дружеството-жалбоподател дължи на М. К. А., ЕГН **********, с адрес:
гр.***, следните суми: на основание чл.422 ГПК вр. чл.8, ал.1 ЗАЗ сумата от 1
024,20 лв. – главница, представляваща дължими арендни плащания по
Договор за аренда на земеделска земя от 12.03.2012 г. за нива с площ 14,227
дка в землището на с.***, общ.Вълчедръм, имот № 102120, сключен между В.
Д. П. и "***" ЕООД, от които за стопанската 2016/2017 г. – 341,40 лв., за
стопанската 2017/2018 г. – 341,40 лв. и за стопанската 2018/2019 г. – 341,40
лв., както и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 69,99
лв. – лихва за забава върху главницата за стопанската 2016/2017 г. за периода
от 06.03.2018 г. до 12.03.2020 г.; сумата от 35,37 лв. – лихва за забава върху
главницата за стопанската 2017/2018 г. за периода от 06.03.2019 г. до
12.03.2020 г. и сумата от 0,66 лв. – лихва за забава върху главницата за
стопанската 2018/2019 г. за периода от 06.03.2020 г. до 12.03.2020 г., за които
суми е издадена Заповед от 02.10.2020 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 14416/2020 г.
по описа на СРС.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради
противоречие с материалния закон и е необосновано. Изразява се несъгласие
1
с изводите на районния съд, че задължението на арендатора не зависи от това
дали реално е ползвал арендуваната земя. Навеждат се доводи, че
арендодателят има задължение да предостави за ползване земята на
арендатора и ако не го изпълни, арендаторът има право да не изпълни
насрещното си задължение.
Жалбоподателят твърди, че не е ползвал имота за стопанските години,
за които ищецът претендира плащане, поради което не е налице задължение
за плащане на арендната сума. Счита, че след като цедентите не са изпълнили
задължението си да предоставят ползването му на арендодателя, то и за него
не е налице задължение за плащане на цената. Твърди, че ползването на имота
е осъществявано от "АГРОЗОН" ЕООД, видно от публичния електронен сайт
на заявени кадастрални имоти. Сочи, че след като вземането на цедентите не
съществува, то същото не може да бъде прехвърляно и цесионерът не може да
претендира плащане. Изтъква, че възражението в тази насока е отправено
своевременно – в първото по делото съдебно заседание съобразно проекта за
доклад по делото. Счита, че насрещната страна не е ангажирала доказателства
във връзка с това оспорване.
Въззивникът моли обжалваното съдебно решение да бъде отменено и
да бъдат отхвърлени предявените искове. Прави искане за присъждане на
направените съдебни разноски в заповедното и исковото производство. Прави
възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна
адвокатски хонорар.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 9113/20.06.2022
г. от М. К. А., чрез пълномощника му адв.Т. Л., в който се оспорва
основателността на въззивната жалба и се изразява становище за правилност
и обоснованост на обжалваното решение.
Въззиваемият счита, че районният съд правилно е приел, че
възражението за реално ползване на имота от страна на "***" ЕООД е
ирелевантно, тъй като задължението за плащане на уговорените арендни
вноски произтича пряко от ЗАЗ. Навеждат се доводи, че в исковата молба е
посочено и това обстоятелство не е оспорено от ответника, че плащания за
съответните стопански години са извършвани от въззивника на цедентите,
съобразно притежаваните от наследодателя им идеални части, а не съобразно
пълния размер по договора, т.е. възникването на вземането е признато от
арендатора.
Във връзка с изложените твърдения, че ползването на имота е
осъществено от неучастващо в процеса юридическо лице, се изразява
становище на първо място за настъпила преклузия по смисъла на чл.266, ал.1
ГПК, а на второ място и за неоснователност. Навеждат се доводи, че за да
бъде извършено разпределение на ползването, съответният имот се заявява за
участие в процедура по комасация по чл.37в ЗСПЗЗ. Видно от публичните
регистри по чл.75а, ал.1, т.1 ППЗСПЗЗ вр. чл. 37в ЗСПЗЗ, обявени на
страницата на ОД "Земеделие"-Монтана за землището на с.*** за процесните
стопански години именно "***" ЕООД е заявило имота за участие в
процедурата с валидно правно основание – договор за аренда, а ползването на
имота е разпределено на посоченото в жалбата трето лице.
Въззиваемият моли да бъде потвърдено обжалваното решение и да му
бъдат присъдени направените разноски пред въззивната инстанция. Прави се
и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
2
насрещната страна.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК,
въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Съдебното производство е образувано по заявление вх.№
2017517/13.03.2020 г. по описа на СРС на М. К. А., ЕГН **********, с адрес:
гр.***, за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против "***"
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, за следните
парични вземания: сумата от 1 024,20 лева - главница, представляваща
дължимо арендно плащане по Договор за аренда на земеделска земя с
нотариална заверка на подписите за стопанските 2016/2017 г., 2017/2018 г. и
2018/2019 г., сумата от 69,99 лв. - лихва за забава върху главницата за
стопанската 2016/2017 г. за периода от 06.03.2018 г. до 12.03.2020 г.; 35,37 лв.
– лихва за забава върху главницата за стопанската 2017/2018 г. за периода от
06.03.2019 г. до 12.03.2020 г., и 0,66 лв. – лихва за забава върху главницата за
стопанската 2018/2019 г. за периода от 06.03.2020 г. до 12.03.2020 г., ведно
със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на
задължението.
В заявлението се посочва, че „***“ ЕООД, в качеството на арендатор, е
сключило с В. Д. П., като арендодател, Договор за аренда на земеделска земя,
вписан в Служба по вписванията - гр. Лом под дв. вх. peг. № 2548/11.04.2012
г., акт № 297, том 6, за ПИ с идентификатор 16184.102.120, представляващ
нива с площ 14 227 кв. м. по КККР на с. ***, обл. Монтана. С Договор за
цесия с нотариална заверка на подписите с рег.№ 10100/06.11.2019 г. на
нотариус В.М. Д. П. П., Д. В. С. и Р. В. Д., в качеството им на наследници на
арендодателя, са прехвърлили на заявителя М. К. А. изискуемите си вземания
от "***"ЕООД в общ размер от 1024,20 лв. по посочения договор за аренда и
обезщетенията за забавено плащане. Посочва се още, че на 08.11.2019 г.
пълномощникът на длъжника е уведомен по електронната поща за
прехвърленото вземане с уведомление, подписано от цедента. В заявлението е
изложена и информация, че съгласно т.1 от Раздел ІV от договора страните са
определили арендно плащане в размер на 30,00 лв./дка, което е дължимо до
31.12. на изтеклата стопанска година, но не по-късно от 45 работни дни от
крайния срок, т.е. забавата настъпва на 06.03. на всяка следваща календарна
година. Твърди се, че за последните четири стопански години, цедентът е
получавал годишно сума в размер на 85,62 лв., вместо договореното арендно
плащане от 426,81 лв., като му е било обяснено, че му плащат за 1/5 ид.ч.,
колкото е неговата собственост и че е без значение, че само те са страна по
договора за аренда.
Въз основа на подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 14416/2020
г. по описа на СРС и на 02.10.2020 г. заявлението е уважено изцяло и е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, като на основание чл.418, ал.1 ГПК е допуснато
незабавно изпълнение.
Между страните не се спори, че въз основа на издадената заповед за
3
изпълнение е образувано изп.д.№ 99/2021 г. по описа на ЧСИ Ц.Д., с район на
действие ОС-Враца, в рамките на което на 18.02.2021 г. на длъжника "***"
ЕООД е връчена покана за доброволно изпълнение. В срока по чл.414, ал.2
ГПК – на 05.03.2021 г. длъжникът е подал възражение против издадената
заповед за изпълнение. С Разпореждане № 20096425/15.04.2021 г.
заповедният съд указал на заявителя, че е подадено възражение и може да
предяви положителен установителен иск срещу длъжника за установяване
дължимостта на посочените суми. Препис от този съдебен акт е връчен на М.
К. А. на 17.05.2021 г. и в срока по чл.415, ал.4 ГПК същият е предявил иск с
правно основание чл.422 ГПК, въз основа на който е образувано гр.д.№
2310/2021 г. по описа на Районен съд-Враца.
В исковата молба се твърди, че ответното дружество „***“ ЕООД, в
качеството на арендатор, е сключило с В. Д. П., като арендодател, договор за
аренда на земеделска земя, вписан в Служба по вписванията - гр. Лом под дв.
вх. peг. № 2548/11.04.2012 г., акт № 297, том 6, за ПИ с идентификатор
16184.102.120, представляващ нива с площ 14 227 кв. м. по КККР на с. ***,
обл. Монтана, със срок на действие 7 стопански години и уговорено арендно
плащане в размер 30 лв./дка, дължимо до 31-ви декември на изтеклата
стопанска година, но не по-късно от 45 работни дни от крайния срок, съгл.
Раздел IV, т. 1 от Договора. Поддържа, че на 04.10.2019 г. наследниците на
арендодателя - Д. П. П., Д. В. С. и Р. В. Д., са упълномощили с нотариално
заверено пълномощно Б. Г. В. - А. да извършва всякакви правни и фактически
действия във връзка с подготовката и разпореждането на описания по-горе
имот, наред с други, като включително сключва договори по чл. 99 ЗЗД.
Посочва, че на 06.11.2019 г. между него и Б. В. - А., като пълномощник на Д.
П., Д. С. и Р. Д., е сключен договор за цесия, с който му е прехвърлено
вземане в общ размер 1 024,20 лева към ответното дружество, произтичащо
от неплатено годишно арендно плащане по горецитирания договор за аренда,
разпределени както следва: за стопанската 2016/2017 г. в размер 341,40 лв., за
2017/2018 г. в размер 341,40 лв. и за 2018/2019 г. - 341,40 лв., ведно със
законната лихва до окончателното изплащане на сумата. Изтъква, че
вземането произтича от обстоятелството, че упълномощителите, като
заместваща страна на своя наследодател по смисъла на чл. 17, ал. 1 ЗАЗ, са
получавали плащане не в уговорения размер по договора, а само съобразно
притежаваните от починалия В. П. 1/5 ид. ч. от отдадения под аренда имот.
Твърди, че за осъществената цесия е изпратено изходящо от цедента
уведомление, получено по имейл от служител на ответното дружество,
пасивно легитимиран да получава кореспонденция с нотариално заверено
пълномощно. Въпреки така описаните факти, плащане на дължимите суми не
е осъществено до подаване на исковата молба, което обуславя интереса му от
предявяване на иск за признаване за установено, че ответникът „***“ ЕООД
дължи на ищеца М. К. А. сумите, присъдени със заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 14416/2020 г. по описа на СРС.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника "***" ЕООД. Преди първото съдебно заседание е депозирано
писмено становище, в което ответникът оспорва предявения иск, заявява, че
не е ползвал имота през стопанските години, за които се претендира плащане,
както и че след като вземането на цедентите не съществува, то същото не
може да бъде прехвърлено на ищеца.
4
Пред двете съдебни инстанции са събрани писмени доказателства,
които обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на
настоящия съдебен състав да приеме за установена следната фактическа
обстановка:
Между страните не се спори, а и от приложеното по делото заверено
копие от договор /л.5 от първоинстанционното дело/ се установява, че на
12.03.2012 г. между В. Д. П., като арендодател, и „***“ ЕООД, като арендатор,
е сключен Договор за аренда на земеделска земя, вписан в Служба по
вписванията – гр. Лом дв. вх. peг. № 2548/11.04.2012 г., акт № 297, том VI, по
силата на който е предоставен за временно възмездно ползване следният
имот: ПИ с идентификатор № 16184.102.120, представляващ нива с площ
14.227 дка по КККР на с. ***, обл. Монтана. Договорът е сключен за срок от 7
стопански години, който започва да тече от 01.10.2012 г. В раздел IV, чл. 1 от
договора е уговорено арендно плащане в размер на 30 лева/дка, дължима от
01.10 до 31.12. на изтеклата стопанска година, но не по-късно от 45 работни
дни от крайния срок.
По делото е приложено удостоверение за наследници изх. № У-
140/22.08.2019 г., издадено от Община Вълчедръм, от което е видно, че В. Д.
П. е починал на 17.11.2012 г. и негови законни наследници са Д. П. П. –
съпруга, Д. В. С. – дъщеря и Р. В. Д. – син.
С пълномощно с нотариална заверка на подписите рег. №
8121/04.10.2019 г. и на съдържанието рег. № 8122/04.10.2019 г. на нотариус А.
П., тримата наследници Д. П. П., Д. В. С. и Р. В. Д. са упълномощили Б. В. - А.
с различни права, свързани с правото на собственост върху арендувания имот,
вкл. и да сключва договор по чл. 99 ЗЗД.
Между Б. В. - А., като пълномощник на Д. П. П., Д. В. С. и Р. В. Д., от
една страна като цеденти и от друга - ищеца М. А., като цесионер, е сключен
Договор за цесия с нотариална заверка на подписите рег. № 10100/06.11.2019
г., съгласно който цедентите прехвърлят на цесионера вземанията си против
„***“ ЕООД в размер на 1 024,20 лева, представляващо неплатено годишно
арендно плащане по Договор за аренда на земеделска земя, вписан в СВ – Лом
с дв. вх. peг. № 2548/11.04.2012 г., акт № 297, том VI. В чл. 2 е посочено, че
вземането от 1 024,20 лева е формирано от дължимите арендни плащания за
стопанските 2016/2017 г., 2017/2018 г. и 2018/2019 г. всяко в размер на 341,40
лева.
Представено е уведомление за цесията, адресирано от Б. В. - А., като
пълномощник на Д. П. П., Д. В. С. и Р. В. Д., до „***“ ЕООД, както и
извлечение от електронната поща на ищеца, от което е видно, че на посочен в
същата електронен адрес са изпратени 10 прикачени файла. По делото
липсват доказателства, че електронният адрес, до който са адресирани тези
файлове, е на ответника, и не е изяснено съдържанието на прикачените
файлове.
Пред въззивната инстанция са приети писмени доказателства, от които
се установява, че в рамките на изп.д.№ 99/2021 г. по описа на ЧСИ Ц.Д.,
образувано въз основа на изпълнителния лист от 02.10.2020 г., издаден въз
основа на заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 14416/2020 г. по
описа на СРС, на 20.04.2021 г. е извършен паричен превод от длъжника "***"
ЕООД по сметка на съдебния изпълнител в размер на 2 286,95 лв., с който са
погасени задълженията към взискателя М. К. А. и са заплатени дължимите
5
такси в полза на ЧСИ. С постановление от 23.04.2021 г. изпълнителното
производство е прекратено по молба на взискателя на основание чл.433, ал.1,
т.2 ГПК
При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.8, ал.1
ЗАЗ и чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД.
За да бъде уважен първия от тези искове ищецът следва да докаже
изложените в исковата молба твърдения, че между наследодателя на неговите
праводатели и ответното дружество е било налице валидно облигационно
правоотношение по договор за аренда, съгласно който за ответника е
възникнало задължение за арендно плащане за процесния период и в
претендирания размер; че е налице валидно сключен договор за цесия между
наследниците на арендодателя и ищеца, по силата на който вземанията към
ответника са прехвърлени в полза на ищеца; че ответникът е уведомен за
извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД; размерът на вземането си.
От събраните по делото доказателства се установи по безспорен начин,
че между В. Д. П., от една страна, и ответникът „***“ ЕООД, от друга страна,
е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на сключен
помежду им договор за аренда на земеделски земи от 12.03.2012 г. за ПИ с
идентификатор № 16184.102.120, представляващ нива с площ 14.227 дка по
КККР на с. ***, обл. Монтана, със срок на действие седем стопански години и
договорено арендно плащане в размер на 30 лева/дка.
Установи се и наличието на валидно сключен договор за цесия между
законните наследници на сключилия договора за аренда В. Д. П. и ищеца М.
К. А., по силата на който вземанията спрямо ответника по договор за аренда
за дължимите арендни плащания за стопанските 2016/2017 г., 2017/2018 г. и
2018/2019 г. всяко в размер на 341,40 лева са надлежно прехвърлени на М. А..
Съдът намира, че не са доказани твърденията на ищеца за уведомяване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания, което да предхожда
съдебното производство, но съгласно константната съдебна практика следва
да се приеме, че такова уведомяване е извършено с връчването на исковата
молба и приложеното към нея уведомление за цесията.
Пред настоящата съдебна инстанция основният спорен въпрос, по
който се дължи произнасяне, съгласно чл.269, изр.2 ГПК, е дали в процесния
период арендаторът е ползвал реално имота като необходимо условие за
възникване на задължения за арендни плащания за посочените стопански
години, които могат да бъдат валидно цедирани. Това е и единственото
възражение, което е било направено от ответника в първоинстанционното
производство.
По своята правна същност договорът за аренда е консенсуален договор
и за валидното възникване на арендното правоотношение е необходимо
между страните, да бъде постигнато съгласие за отдавания под аренда имот и
за възнаграждението, което арендаторът ще заплаща за предоставеното му
ползване. При постигането на такова съгласие договорът се счита за сключен,
независимо от това дали имотът, предмет на същия, реално е бил предаден на
арендатора. Предаването на имота е от значение за дължимостта на арендната
цена, доколкото вземането на арендатора за същата е обусловено от
изпълнението на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта,
6
предмет на арендния договор.
В подкрепа на твърденията се, че ползването на имота не му е
предадено и имотът не е ползван от него, а от трето за спора лице –
"АГРОЗОН" ЕООД, ответникът се позовава на публичен електронен сайт.
При справка в публичните регистри в официалния сайт на МЗХ, ОД
"Земеделие" Монтана е видно, че за стопанската 2016/2017 г. като ползвател
на имота по чл.69 и чл.70 ППЗСПЗЗ е записан ответника "***" ЕООД на
основание: договор за аренда, а трето лице "МАДАН АГРО" ЕООД е
записано като ползвател по чл.37в, ал.2 ЗСПЗЗ; за стопанската 2017/2018 г.
като ползвател на имота по чл.69 и чл.70 ППЗСПЗЗ е записан ответника "***"
ЕООД, а посоченото трето лице "АГРОЗОН" ЕООД е записано като ползвател
по чл.37в, ал.2 ЗСПЗЗ, а за стопанската 2018/2019 г. ответникът е записан като
декларатор по чл.70 ППЗСПЗЗ. Настоящият съдебен състав намира, че
релевантен за спора е фактът на заявяване на имота по чл. 70, ал. 1 ППЗСПЗЗ,
тъй като това определя ползвателя на имота, а не дали същият реално е
обработван от заявителя. Със заявяването на имота по този ред, ответникът, в
качеството си на ползвател, е изразил съгласие този имот да участва в
споразумението за ползване по чл. 37в, ал.2 от ЗСПЗЗ и като последица от
това участие да се разпредели за ползване между всички участници в
споразумението. От факта, че този имот е обработван от друго лице в
разпределените масиви за ползване на земеделска земя, не следва извода, че
ответникът, в отношенията си с арендатора, респ. с неговите законни
наследници–цеденти и с ищеца-цесионер, е загубил качеството на арендатор
и ползвател на имота, респ. че не дължи заплащане на договореното арендно
плащане. Тъкмо напротив, с подаването на декларации по чл.70 ППСЗПЗЗ е
манифестирано качеството на "***" ЕООД на ползвател на земеделската земя.
При тези съображения, настоящият съдебен състав приема за
неоснователни наведените от ответника доводи, че не му е било предадено
ползването на имота от арендатора, респ. неговите наследници, а имотът е
ползван от трето за спора лице, поради което не дължи плащане на арендната
цена.
Пред настоящата съдебна инстанция е направено и възражение за
неоснователност на предявения иск, поради пълното погасяване чрез плащане
на задълженията по издадената заповед за изпълнение, при чието обсъждане
настоящият съдебен състав приема следното:
В т.9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в
производството по чл.422, респ. чл.415 ал.1 ГПК, съществуването на
вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение
на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен
лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес. В мотивите на ТР са изложени съображения, че в
хипотезата по чл.418 ал.1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е
влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в
изпълнителното производство са на основание на издадения съдебен акт -
разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в
7
исковия процес. Извършено е пояснение, че правото на обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3 ГПК възниква за длъжника при събрани суми в
изпълнителното производство за погасяване на вземане, което не съществува
към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство,
но не е съществувало и към момента на осъщественото принудително
изпълнение. Обективните предели на силата на пресъдено нещо, когато
правото е отречено, обхваща установяване, че правото никога не е
съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но
се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното
дирене. При съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство
искът за установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но
длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като
вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото
принудително изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл.
422, ал. 3 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на
иска, то съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. В този смисъл е и съдебната практика:
Решение № 63 от 11.07.2016г. ВКС – т.о. по т.д.№3798/14г., Решение № 141
от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2245/2018 г., I т. о., ТК и др.
При тези задължителни указания на ВКС, настоящият съдебен състав
намира, че установеното по делото плащане на задълженията по издадената
на 02.10.2020 г. по ч.гр.д. № 14416/2020 г. по описа на СРС заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК не следва да бъде
съобразявано при разрешаване на спора по същество, тъй като е извършено в
рамките на образуван изпълнителен процес за принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение. Ето защо следва да бъде признато за установено
съществуването на вземанията за главница и мораторни лихви, предмет на
издадената заповед за изпълнение.
В обобщение на изложеното, въззивният съд намира, че предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.8, ал.1 ЗАЗ
и чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86 ЗЗД са основателни и доказани, поради което
обжалваното решение, с което същите са уважени, следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора и съгласно чл.78, ал.1 ГПК, право на разноски
за настоящата съдебна инстанция има въззиваемия-ищец М. К. А., поради
което следва да му бъдат присъдени направените такива за адвокатско
възнаграждение в размер на 350,00 лв., съгласно представеното пълномощно
и списък на разноските по чл.80 ГПК. С въззивната жалба е направено
възражение на прекомерност на така уговореното и изплатено адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, тъй като това
възнаграждение се приближава до минималния размер, предвиден в
действалата към момента на уговарянето му редакция на чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 130/09.03.2022 г. по гр.д.№ 2310/2021 г.
на Районен съд-Враца, изменено в частта за разноските с постановено по
същото дело Определение № 958/27.06.2022 г.
ОСЪЖДА "***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на М. К. А., ЕГН **********, с адрес:
гр.***, сумата 350,00 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща направени
пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280,
ал.3, т.1 ГПК, и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9