№ 325
гр. Асеновград, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ат. Терзиева
при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева
като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело №
20215310102260 по описа за 2021 година
Обективно съединени искове с правно основание чл.22 от ЗПК, чл. 26 от ЗЗД, чл. 143
от ЗЗП и чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищцата С. В. И. твърди, че на 10.10.2017 г. между нея и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
е сключен договор за кредит, по силата на който й е предоставена сумата от 3 000 лева, а тя
се е задължила да върне същата, при фиксиран лихвен процент по заема 40 % годишно,
годишен процент на разходите – 48.48 % и срок на погасяване на заема: 27 седмици, на
погасителната вноска в размер на 123.47 лева всяка. Освен това ищцата се задължила да
представи посоченото в договора обезпечение, а при неизпълнение на това задължение – да
заплати неустойка в размер на 2007.99 лева, която се дължи разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира сумата от 74.37 лева (вноска по неустойката).
Твърди, че така посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения, доколкото уговорената неустойка съставлява добавък към договорната лихва.
Вследствие на това нараства и ГПР, но той не е обявен на потребителя. По този начин
кредиторът се обогатява допълнително и се нарушават добрите нрави като се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга. Отделно от горното уговорената договорна лихва надхвърля трикратния размер на
законната лихва, което съставлява нарушение на добрите нрави и води до нищожност на
уговорката за заплащане на такава. Нищожна е и клаузата за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, тъй като тя също
противоречи на добрите нрави. Освен това няма присъщата на неустойката обезщетителна и
1
обезпечителна функция, а води до скрито оскъпяване на кредита, като в същото време
изискванията за обезпечение са неизпълними. С уговорката за заплащане на неустойка в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита, се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди
също така, че в договора е записано, че общо дължимата сума е 3333.69 лева, което е
подвеждащо, тъй като в нея не е включена уговорената неустойка. От друга страна размерът
на същата е необосновано висок. Ето защо тази разпоредба е в пряко противоречие на
добрите нрави и е нищожна. Ищецът твърди, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК, поради което договорът, сключен между страните е недействителен. Ето
защо моли да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за кредит от
10.10.2017 г., предвиждаща заплащане на неустойка, както и да се осъди ответника да
заплати сумата от 297.48 лева, представляваща получена без основание неустойка по
договора за периода от 10.10.2017 г. до 10.10.2018г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ангажира
доказателства, претендира за разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД счита, че така предявените искове са допустими, но неоснователни.
Оспорва твърденията, че уговорената неустойка е добавък към възнаградителната лихва.
Твърди, че уговореният лихвен процент не се свежда само до възнаграждение за ползване на
опредЕ. сума, поради което не би могло да се преценява съответствието на размера й с
добрите нрави, тъй като не съставлява само възнаградителна лихва, а цена. Оспорва също
така доводите за нищожност на уговорената неустойка, като твърди, че тя не излиза извън
обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция. Оспорва и твърденията, че
клаузата за неустойка накърнява добрите нрави и е прекомерна. Твърди също така, че
договорът отговаря на изискванията на ЗПК, както и че не съдържа неравноправни клаузи.
Ето защо моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото
разноски.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното:
Възражението, че липсва правен интерес от предявения иск е неоснователно, тъй като
всяка страна по един договор, има интерес да установи нищожността на негова клауза, без
ограничение във времето. Надлежните страни в производството се определят от изложените
в исковата молба твърдения, относно това между кои страни съществува спор. Дали тези
твърдения отговорят на действителността е въпрос, отговорът но който има значение за
основателността на претенциите.
Не се спори между страните, а и от приетите писмени доказателства е видно, че на
10.10.2017 г. между “Изи Асет Мениджмънт” АД и С. В. И. е сключен договор за паричен
заем № 3055261, по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 3000 лева, а тя се е
задължила да я върне в срок до 20.04.2018 г. на 27 седмични вноски, ведно с лихва от 40 %
годишно и ГПР 47.28 %. Общо дължимата сума е 3 333.69 лева. Освен това
2
кредитополучателят е поел задължение в тридневен срок от подписване на договора да
предостави обезпечение, като липсват доказателства, че е направил това. В този случай е
предвидено, че се дължи неустойка в размер на 2007.99 лева, като страните са постигнали
съгласие същата да бъде заплатена разсрочено, заедно с погасителните вноски, като към
размера на всяка от тях се добави сумата от 74.37 лева.
Първоначално ответника е депозирал отговор, в които е заявил че предявения иск е
допустим, а с молба от 12.07.2022 г. твърди, че предявените искове са процесуални
недопустими, тъй като задълженията по процесиняи договор са били прехвърлени на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за цесия. В тежест на ответника е да
докаже, че е прехвърлил вземанията си по така сключения договор на трето лице. Такива
доказателства не са представени, поради което направеното възражение, че именно това
трето лице следва да отговаря по предявените искове е неоснователно.
Сключеният между страните договор е потребителски и следва да отговаря на
изискванията на ЗПК. За извършване на преценката дали договорената между страните
лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството
и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е
обезпечено с други правни способи: поръчителство, залог, ипотека и други, съотношението
между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от
предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените
на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период
от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай заемът не е
обезпечен, поради което съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд
/решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на
законната лихва е +10 пункта или 10 %, а уговореният – 40 %. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. В този смисъл клаузата за
договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е уговорен този
размер, е нищожна. Доводите за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение също е основателно. В чл. 4,
ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция. В първата хипотеза
вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице,
което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на
договор за банкова гаранция по принцип зависи от волята на ответника, но той не
3
съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VІІ от
ЗЗД. По така изложените съображения се налага изводът, че в същност уговорената
неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със
цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че е предвидено
заплащането на същата да се извърши заедно с погасителните вноски по заема. Тук следва
да се добави и аналогичната поредност, която се различава от обичайната практика, при
която обезпечението се представя най-късно към момента на сключване на договора.
Уговорката това да стане на по-късен етап противоречи на целта на обезпечението. В
същото време условията, на които трябва да отговаря обезпечението са обективно
неизпълними. За пълнота следва да се отбележи и че същата е прекомерна – размерът й
надвишава половината от заетата сума. С оглед на горното съдът намира, че уговорката за
заплащане на неустойка е нищожна.
От заключението на вещото лице М. Р., което съдът окредитира като компетентно
изготвено и неоспорено от страните се установява, че в ГПР посочен в чл.2, т.8 от договора
за паричен заем № 3055261/11.10.2017 г. като разходи е включен само фиксирания лихвен
процент в размер на 40 %. С уговорената в чл.4 от договора неустойка, кредита се оскъпява
със 66.9333 % спрямо главницата. Платената неустойка по договора за кредит за периода от
10.10.2017 г. до 10.10.2018 г. е в размер на 297.48 лева. Това от своя страна означава, че ГПР
е по-голям от предвидения размер на ГПР в чл.19, ал.4 от ЗПК. След като посочените клаузи
на договора са нищожни, то следва, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това и съгласно разпоредбата на чл.
22 от ЗПК той е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК в този случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Отделно от горното разпоредбата на чл.26, ал. 4 от ЗЗД предвижда, че нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В настоящия случай липсват повелителни норми
на закона, които уреждат размера на възнаградителната лихва, като същевременно сделката
не би била сключена без недействителните й части – клаузата за заплащане на
възнаградителна лихва. Ето защо и по аргумент за противното договорът, сключен между
страните е нищожен. По изложените съображения всички доводи, на които се основават
предявените искове са основателни.
Предвид диспозитивното начало следва да се уважи предявеният иск за обявяване на
нищожност на клаузата на чл. 4, ал.2 от договора за паричен заем, сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение. От горното следва основателността и на предявения иск за връщане на
сумата от 297.48 лева, съставляваща неустойка. От заключението по съдебносчетоводната
експертиза е видно, че за периода от 10.10.2017 г. до 10.10.2018 г. ищцата С. И. е заплатила
на ответника сумата от 297.48 лева за неустойка. Поради нищожността на клаузата,
4
предвиждаща заплащане на неустойка, същата е заплатена без правно основание и на
основание чл.55 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да върне на ищцата тази сума.
Като акцесорна е основателна и претенцията с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане
на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане.
На основание чл. 78, ал.1 ответникът дължи на ищцата направените по делото разноски
общо в размер на 250 лева, от които: 100 лева заплатена държавна такса и 150 лева внесен
депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е видно, че е
уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В случаите,
когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА
и има основание за присъждане на деловодни разноски в полза на безплатно
представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се
определя от съда съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя минималния
размер за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията. Уважените претенции са с цена от 2007.99 лева и 297.48 лева, съответно
минималният размер на адвокатското възнаграждение е 300 лева по първия иск и 300 лева
по втория. Ето защо ответникът дължи общо сумата от 600 лева.
Поради мотивите, изложени по-горе, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА нищожността на чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № 3055261 от
11.10.2017 г., сключен в гр. Асеновград между С. В. И., ЕГН ********** от ***, и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Г.Т., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2007.99 лева (две
хиляди и седем лева и деветдесет и девет стотинки).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Г.Т., да заплати на С. В. И., ЕГН ********** от ***,
сумата от 297.48 лева (двеста деветдесет и седем лева и четиридесет и осем стотинки),
представляваща получена без правно основание неустойка по чл.4, ал.2 от договор за
паричен заем № № 3055261 от 11.10.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба 22.10.2021 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 250 лева
(двеста и петдесет) направени по производството разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
5
управление ***, представлявано от Г.Т., да заплати на адвокат Е. Г. И., личен №**********
с адрес ***, сумата от 600 лева (шестотин лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на С. В. И., ЕГН ********** от ***,
по гр.д. № 2260/2021 г. по описа на Асеновградския РС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
6