Определение по дело №2699/2024 на Административен съд - Пловдив

Основното производството е образувано по жалба на Н. А. Щ., [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат Г. М., срещу заповед № *** на началник на група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, с която спрямо оспорващия е приложена принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство, поради отнемане на всички контролни точки и неизпълнение на задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП.

Субсидиарното производство е по реда на чл. 166, ал. 4 от АПК, по повод формулирано в допълнително към жалбата искане съдът да спре допуснатото предварително изпълнение на обжалвания индивидуален административен акт. Искането е основано на твърдението за незаконосъобразност на приложената мярка и оспорване на установената от контролните органи фактическа обстановка.

Административният орган не е депозирал становище по допустимостта и основателността на искането.

Искането е направено от лице с надлежна процесуална легитимация - жалбоподател по настоящия правен спор и адресат на административния акт, чието изпълнение се иска да бъде спряно. Жалбата срещу процесната заповед е подадена в законоустановения срок и при наличието на правен интерес, поради което е допустима за разглеждане. Доколкото искането по чл. 166 от АПК - за спиране на предварителното изпълнение, е производно и обусловено от наличието на висящо съдебно производство по оспорване на административния акт, каквото в случая е налице, то същото е допустимо за разглеждане. По същество искането е неоснователно.

Процесната заповед е издадена на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП и съобразно правилото на чл.172, ал. 6 от същия закон оспорването не спира нейното изпълнение. Тоест в случая предварителното изпълнение е допуснато по силата на самия закон, без да е необходимо административният орган да обосновава наличието на някоя от материалноправните предпоставки на чл. 60, ал. 1 от АПК.

Правомощието по чл. 171, т. 4 от ЗДвП цели да обезпечи защитата на живота и здравето на участниците в движението. Иначе казано, в случая предварителното изпълнение на заповедта е нормативно обосновано с цел защита на особено важни държавни и обществени интереси.

Допускането на предварително изпълнение на посочената категория административни актове по силата на закона се явява изключителна мярка. За да не доведе тази намеса на държавната власт в правата и законните интереси на лицата до непропорционално накърняване, следва да е налице съразмерност на преследваната обществена цел спрямо личния интерес на адресата на акта. Именно поради това законодателят е предвидил - чл. 166, ал. 4 от АПК вр. чл.172, ал. 6 от ЗДвП, възможност съдът да прецени дали допуснатото по силата на закона предварително изпълнение няма да причини значителна или трудно поправима вреда на адресата на акта. В случай, че такава опасност е налице изпълнението може да бъде отложено да стабилизиране на административния акт. По аргумент от законовата разпоредба, съдът прави тази преценка само на базата на нови обстоятелства, които са възникнали след издаване на оспорения акт. Тежестта за доказването им пада изцяло върху засегнатото лице. По аргумент от чл. 166, ал. 2 от АПК, адресатът на изпълнението следва по несъмнен начин да докаже, че последното може да му причини значителна или трудно поправима вреда. На установяване подлежи реалният риск от настъпване на вредата и нейните количествени и качествени характеристики.

В случая жалбоподателят не представя никакви доказателства за наличието на опасност от настъпване на вреда, нито конкретизира нейните количествени и качествени характеристики. Същият изразява възражения по съществото на спора, които са ирелевантни за предмета на производството по чл. 166, ал. 4 от АПК.

Спирането на допуснатото по силата на чл.172, ал. 6 от ЗДвП предварително изпълнение, единствено на основание типичните за превантивната мярка последици, би означавало интересите на водача – уличен в противоправно поведение, самоцелно да бъдат поставени над обществените като се приеме, че нуждата му от полазване на лично превозно средство е над нуждата да бъде гарантиран животът и здравето на останалите участници в движението. Такъв подход несъмнено ще лиши от ефективност защитата на особено важните държавни и обществени интереси и ще прегради постигането на преследваната от закона цел.

По тези съображения съдът намира, че в случая не се доказва нито реалният риск за настъпване на вреда, нито значителният и непоправимият й характер като възможен обективен резултат от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Тоест не се доказва наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 4 от АПК, които да налагат превантивна защита на правната сфера на жалбоподателя.

Ето защо, Съдът

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. А. Щ., [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат Г. М., за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповед № *** на началник на група в сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния административен съд на Република България в седем дневен срок от съобщаването на страните за неговото постановяване.