Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти
декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 790 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение № 274279 от 13.11.2019 г.,
постановено по гр. д. № 36636/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 27 състав, е признато за установено по иска с правно основание чл.439,
ал.2 ГПК, че Светослав С.З. не дължи на „Б.Е.“ ООД сумите по изпълнителен лист,
издаден на 14.02.2011 г. по ч. гр. д. № 50652/2010 г. по описа на СРС, 38
състав, а именно: главница в размер на 327, 59 лв., законна лихва от 19.10.2010
г. до изплащане на вземането, както и съдебно – деловодни разноски в размер на
65 лв., въз основа на който е образувано изп. д. № 20198600400655 по описа на
ЧСИ В.М., рег. № 860 на КЧСИ поради погасяване на сумите по давност. Ответникът
е осъден за заплати на ищеца сумата от 350 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното решение е депозирана
въззивна жалба от ответника „Б.Е.“ ООД, с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и практиката на ВКС. Неправилно решаващият съд е приел, че
вземането е погасено по давност за периода 14.02.2011 г., когато е издаден
изпълнителния лист до 29.03.2019 г., поради неизвършването на изпълнителни
действия от страна на взискателя. Счита, че ТР № 2/26.06.2015 г., с което е
разяснено, че погасителна давност тече в хода на изпълнителния процес, има
действие занапред, доколкото отменя предходно задължително постановление на ВС
– ППВС № 3/18.11.1980. С последното е разяснено, че давност не тече докато трае
изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. С
формираната съдебна практика на ВКС е прието, че ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, с
което е прогласено, че ППВС№ 3/1980 г. на ВС е изгубило сила, поражда действие
от датата на обявяване на тълкувателното решение. Действието на тълкувателното
решение е занапред, а не с обратна сила, тъй като с него са отменени предходни
задължителни разяснения по прилагането на закона. Противното би довело до
погасяване с обратна сила на множество вземания. Същевременно за периода от
постановяване на тълкувателното решение на 26.06.2015 г. до приключване на
съдебното дирене пред първоинстанционния съд не е изтекла погасителната
давност, което води до неоснователност на предявения иск. Моли съда да отмени обжалваното
решение, като отхвърли предявения иск и му присъди сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца С.С.З., с който я оспорва.
Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Твърди, че от датата на издаване на изпълнителния лист до 29.03.2019 г.
жалбоподателят не е образувал изпълнително дело. Такова е образувано едва на
29.03.2019 г., към който момент вземането е било погасено по давност. Счита, че
давността е започнала да тече от момента на издаване на изпълнителния лист –
14.02.2011 г. и е изтекла на 14.02.2014 г., тъй като вземането е периодично по
смисъла на чл.11, б. „в“ ЗЗД. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като
му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че срещу
него е образувано изп. д. № 20198600400655 по описа на ЧСИ В.М. по инициатива
на ответника, въз основа на издаден на 14.02.2011 г. изпълнителен лист по гр.
д. № 50652/2010 г. по описа на СРС, ГО, 38 състав, за сумата от 327, 59 лв. –
главница за неизпълнение на договорно задължение за периодично заплащане на
ползвани далекосъобщителни услуги за периода 14.03.2008 г. – 14.04.2008
г., въз основа на договор № 30256997,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда –
19.10.2010 г., до изплащане на вземането, както и съдебно – деловодни разноски
в размер на 65 лв. Това вземане е възникнало в полза на „Мобилтел“ ЕАД, който
го е прехвърлил с договор за цесия на „С. Г. Г.“ ООД на 21.12.2017 г. С договор
за цесия от 13.12.2018 г. новият кредитор е прехвърлил на ответника
горепосочените вземания. Счита, че приложимият в случая давностен срок е 3
години, тъй като вземането за главницата има периодичен характер. Началният
момент, от който е започнала да тече давността е моментът на издаване на
изпълнителния лист – 14.02.2011 г., като същата е изтекла на 14.02.2014 г. На
основание чл.119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се погасяват и
акцесорните такива. Изпълнителното производство е образувано 5 години по –
късно. С оглед на това счита, че не дължи на ответника сумите по изпълнителния
лист, издаден на 14.02.2011 г., поради погасяването им по давност. Моли съда да
постанови решение, с което за признае по отношение на ответника, че не му дължи
горепосочените суми, които са погасени по давност. Претендира сторените по
делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Поддържа,
че за периода 2010 г. – 2015 г. давност не е текла за процесните вземания. До
приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, с което е прието, че ППВС №
3/1980 г. е загубило сила, последното е действало и е било задължително. С
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение про чл.410 ГПК е
поставено началото на изпълнителния процес. Едва след приемане на цитираното
тълкувателно решение може да тече погасителната давност. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по
делото разноски.
На 14.02.2011 г. е издаден
изпълнителен лист в полза „Мобилтел“ ЕАД срещу С.С.З. за сумата от 327, 59 лв.
– главница, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в
съда – 19.10.2010 г., до изплащане на вземането, произтичащи от неизпълнение на
договорно задължение за заплащане в 15 – дневен срок от издаването на
съответната данъчна фактура на ползвани далекосъобщителни услуги за периода
14.03.2008 г. – 14.04.2008 г., въз основа на договор № 30256997/14.04.2007 г.,
както и съдебно -деловодни разноски в размер на 65 лв., от които: 25 лв. –
платена държавна такса и 40 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На 13.12.2018 г. между „С. Г. Г.“
ООД - цедент и „БАД ЕНЕРДЖИ“ ООД – цесионер, е сключен договор за цесия, по
силата на който цедентът прехвърля на цесионера свои вземания спрямо 5 410 лица
в общ размер на 2 392 785, 23 лв., които вземания са придобити от цедента по
силата на договор за прехвърляне на вземания с „А 1 България“ ЕАД, изменен и
допълнен с анекс към договор за прехвърляне на вземания от юни 2018 г. и които
вземания произтичат от предоставени далекосъобщителни услуги на трети лица от
„А 1 България“ ЕАД. Третите лица, спрямо които се прехвърлят вземанията, са
индивидуализирани с три имена/фирма и правно-организационна форма, ЕГН/ЕИК в
Приложение № 1, неразделна част от договора. Страните са се съгласили, че
прехвърлените вземания преминават в патримониума на цесионера ведно с всички
привилегии, обезпечения и други акцесорни вземания, включително с изтеклите
лихви, такси и разноски, считано от датата на договора.
По делото е представено уведомление
от „ С. Г. Г.“ до ищеца, с което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, в качеството си
на пълномощник на „А 1 България“ ЕАД, го уведомява за сключения на 21.12.2017
г. договор за цесия, с който са прехвърлени вземанията, за които е издаден
изпълнителен лист по гр. д. № 50652/2010 г. по описа на СРС, както и го
уведомява за сключения на 13.12.2018 г. договор за цесия с ответника за същото
вземане.
До ищеца е изпратено съобщение от
07.04.2019 г., с което е уведомен за образуваното изпълнително дело №
20198600400655 по описа на ЧСИ В.М., образувано въз основа на издадения на
14.02.2011 г. по гр. д. № 50652/2010 г. по описа на СРС изпълнителен лист.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото се включва
отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство
за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на иска по
чл.439 ГПК се дава право на същия да установи, че изпълняемото право е
отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към
спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
Ответникът по жалбата поддържа, че
срокът на погасителната давност е 3 – годишен, доколкото се касае за периодично
вземане, за което е постановена заповедта за изпълнение.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по
реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия
исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е
налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането
в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в
нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в
сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива задължителна съдебна
практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на
ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК). Извън искът по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове
- чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК отм.), които не се
преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок
за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и
заповедното производство, уредено в
Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за
изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм).
При постановена заповед за
изпълнение неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция,
че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и
въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че
нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на
вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение, влязла в сила
поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Страните не спорят, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 14.02.2011 г., когато е издаден изпълнителният
лист. Също така следва да се съобрази, че липсва спор и относно обстоятелството,
че заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК.
От този момент е започнала да тече давностният срок.
Въз основа на издадения на
14.02.2011 г. изпълнителен лист е образувано на 29.03.2019 г. изп. д. №
20198600400655 по описа на ЧСИ В.М.. Други изпълнителни производства не са
образувани. Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнително
дело установеният в нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД 5 – годишен давностен срок е
изтекъл. Началният момент на давността е датата на издаване на изпълнителния
лист - 14.02.2011 г., а краният момент е 14.02.2016 г.
Жалбоподателят поддържа, че в случая
приложение следва да намерят разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г. на ВС,
съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането. Предвид обстоятелството, че
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането е
иницииран след изтичане на 5-годишния давностен срок – на 29.03.2019 г., то без
значение е обстоятелството дали тези разяснения са приложими до приемане на ТР
№ 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, с което е възприето, че посоченото ППВС следва
да се счита загубило сила. Правно релевантно е обстоятелството, че в
продължение на повече от 5 години от издаване на изпълнителния лист кредиторът
не е инициирал производство за принудително събиране на вземането. Доколкото
изложените във въззивната жалба съображения от жалбоподателя за действието във
времето на горепосоченото тълкувателно решение нямат значение за спорното
право, тъй като не е налице висящ изпълнителен процес за принудително събиране
на вземането, за което кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист преди
приемане на тълкувателното решение, същите се явяват неотносими към спорния
предмет и като такива не следва да се обсъждат по същество. Отделен е въпросът,
че дори 5 – годишният давностен срок да се изчислява от момента на
постановяване на цитираното тълкувателно решение – 26.06.2015 г., което не се
подкрепя от данните по делото, то към момента на приключване на устните
състезания във въззивното производство – 04.12.2020 г., давностният срок също е
изтекъл.
По изложените съображения въззивинят
съд счита, че процесните вземания са погасени по давност, поради което
предявеният иск е основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъди
сумата от 300 лв. - заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване
на процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 274279/13.11.2019
г., постановено по гр. д. № 36636/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА „Б.Е.“ ООД, ЕИК *******, с адрес ***, да заплати на С.С.З.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „*******и съдебен адрес ***, офис 1 – адв. М.И.П.,
сумата от 300 (триста) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение
за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната
във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.