№ 565
гр. София , 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и девети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20211000500412 по описа за 2021 година
при участието на секретаря Красимира Георгиева, за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от
държавата чрез министъра на финансите, ответник в първоинстанционното производство
срещу осъдителната част на решение 261381 от 25.11.2020 г. на Софийски градски съд по
гр.д. 1249/2019 г., I гражданско отделение, 15 състав, с което държавата е осъдена да заплати
на:
1. На „ДОБРОСЕЛЕЦ ЕНЕРДЖИ“ ООД:
- на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата от 185409,86 лева, представляваща
удържана 20% такса за производство на електрическа енергия от издадените от ищеца
фактури в периода 31.01.2014 г. - 31.08.2014 г. (фактура № 37/31.01.2014 г., фактура №
38/28.02.2014 г., фактура № 39/31.03.2014 г., фактура № 40/30.04.2014 г., фактура №
41/31.05.2014 г., фактура № 42/30.06.2014 г., фактура № 43/31.07.2014 г., фактура №
44/31.08.2014 г.), ведно със законната лихва, считано от 28.01.2019 г. до окончателното
заплащане на дължимата сума; на основание чл. 86 ЗЗД законна лихва за забава (върху
главницата от 185409,86 лева) в размер 56454,98 лв., дължима за периода 28.01.2016 г. -
27.01.2019 г., като са отхвърлени главният и евентуални искове с правно основание чл. 4 § 3
ДЕС, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 56511,65
лв.;- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 7899,21 лв. - държавна такса и разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото.
2. На „СТАВЕН ЕНЕРДЖИ“ ООД
- на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата от 139682,69 лева, представляваща
удържана 20% такса за производство на електрическа енергия от издадените от ищеца
фактури в периода 31.01.2014 г. - 31.08.2014 г. (фактура № 24/31.01.2014 г., фактура №
25/28.02.2014 г., фактура № 26/31.02.2014 г., фактура № 27/30.04.2014 г., фактура №
1
28/31.05.2014 г., фактура № 29/30.06.2014 г., фактура № 30/31.07.2014 г., фактура №
31/31.08.2014 г.), ведно със законната лихва, считано от 28.01.2019 г. до окончателното
заплащане на дължимата сума; на основание чл. 86 ЗЗД законна лихва за забава (върху
главницата от 139682,69 лева) в размер 42531,65 лв., дължима за периода 28.01.2016 г. -
27.01.2019 г., като са отхвърлени главният и евентуални искове с правно основание чл. 4 § 3
ДЕС, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 42574,32
лв.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 6 479,55 лв лв. - държавна такса и разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото.
Във въззивната жалба се поддържа недопустимост на решението и искане за
обезсилването му поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища, както и
поради липса на процесуалноправна легитимация на държавата, представлявана от
министъра на финансите да отговаря за вреди, причинени от законодателната дейност на
НС. Твърди се, че съдът е излязъл извън предмета на спора, както и че не е издирил
приложимия закон. При условията на евентуалност се твърди неправилност и
необоснованост поради липса на мотиви и невярно отразяване на фактите по делото, а също
така и превратно тълкуване на тълкувателно решение 3 от 28.04.2020 г. на КС по к.д. 5/2019
и 12/2019. На следващо място се поддържа, че неправилни са изводът за възлагане на работа
по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от държавата, представлявана от министъра на финансите, на
законодателния колективен орган Народно събрание, изводът за наличие на противоправно
поведение на НС, както и за пропуснати ползи от противоправното бездействие на НС.
Подчертано е, че липсват елементите вина и причинна връзка от състава на непозволеното
увреждане. По повод предявените в условията на евентуалност искове се поддържат
заявените вече възражения.
В подадения от страна на ищците отговор са развити подробни съображения за
неоснователност на жалбата и валидност, обоснованост и правилност на обжалваното
решение.
Въззивната жалба е допустима. Не са направени доказателствени искания от страните
и от настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.
В съдебно заседание жалбоподателят-ответник се представлява от юрк. И., която
излага становище за неодопустимост на производството, евентуално за неоснователност на
исковете. По делото останало недоказано, че ищците са претърпели преки загуби от
законодателно бездействие. Доколкото евентуален акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на практика
няма характер на обезщетителен закон, нито на правовъзстановително действие, изначално
не е по презумпция такъв, който да възстанови това, което е дадено. Въпрос на
законодателна преценка е по какъв начин да бъде възстановен балансът на обществените
интереси. Няма доказателства за пропуснати ползи от законодателно бездействие, а и такова
на практика не е заявено с исковата молба. Поддържа възражение за давност, като твърди, че
съставянето на фактури не е елемент от фактическия състав, въз основа на който възниква
публично правоотношение, видно от чл. 35а ЗЕВИ, поради което удържането на такса не се
извършва в момента, в който е издадена фактура. Таксата по чл. 35а от ЗЕВИ е публично
държавно вземане и възниква по силата на закона, а не във връзка с последващи действия за
осчетоводяване от страна на дружеството.
Ответниците по жалбата, ищци в първата инстанция чрез адв. В. и адв. С., излагат
становище за доказаност на исковете: процесната такса била начислена и събрана от двете
дружества, а впоследствие преведена към държавния бюджет въз основа на разпоредби от
ЗЕВИ, които впоследствие са прогласени за противоконституционни, т.е. без наличие на
правно основание. С тези свои действия, а именно приемайки закон, който впоследствие е
обявен за противоконституционен и бездействайки да преуреди последиците от същия,
държавата не била изпълнила своето задължение по чл. 22, ал. 4 от ЗКС и на практика е
извършила деликт, причинявайки значителни имуществени вреди. Оспорва възражението за
давност, като твърди, че най-ранният момент, при който може да тече погасителната давност
2
на деликтно основание, е моментът на възникване на вредите. Исковото производство било
образувано, преди да са изтекли 5 години от събирането на таксата за първия месец от
процесния период, когато е била удържана, видно от писмените доказателства и
заключението на съдебно[1]счетоводната експертиза, на 15.02.2014 г. Искът е предявен
месец януари 2019 г. С оглед на това, независимо дали се приеме, че деликтът, извършен от
държавата, е приемането на противоконституционния закон или последващото бездействие
или и двете, във всяка една от тези хипотези погасителна давност не била изтекла.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Неоснователни са оплакванията за недопустимост поради неподведомственост на спора
на гражданските съдилища. В исковата молба ищците „Доброселец Енерджи“ ООД и
„Ставен Енерджи“ ООД твърдят, че са производители на електрическа енергия от
възобновяеми източници (ВЕИ) и собственици на фотоволтаични централи. Ищците са
сключили с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД договори за изкупуване на
електрическа енергия и продават произведената енергия от възобновяем източник на
преференциална цена. С §6, т. 2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г. са създадени разпоредби, съгласно които е
въведена 20% такса, считано от 01.01.2014 г., удържана директно от производителите на
електрическа енергия от вятър и слънце. Като се позовават на Решение №13/31.07.2014 г.
по к.д. №1/2014 г., обн. ДВ, бр.65/06.08.2014 г., в сила на 09.08.2014 г., което прогласява
разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за приета в нарушение на основни принципи на европейското
право, прокламирани в ДФЕС, Директива 2009/28/ЕС и Директива 2009/72/ЕС, както и на
Конституцията, твърдят, че са претърпели вреди в размер на събраните такси в резултат на
противоправност от страна на Народното събрание. Последната се състои от една страна в
приемане на съществено нарушаваща европейското право и противоконституционна
разпоредба и от друга страна в неуреждане на правните последици от
противоконституционната норма. Преди постановяване на решението от КС от двете
дружества всеки месец са събирани такси.
Според исковата молба таксата е събирана поради изначална липса на основание, тъй
като при противоречие с акт с по-висока юридическа сила съдът дължи да приложи по-
горестоящия юридически акт (Конституцията и правото на ЕС). Противоконституционните
разпоредби не е следвало да се прилагат и сумите, заплатени въз основа на тях, подлежат на
връщане. Твърди се, че Народното събрание е нарушило чл. 4 § 3 ДЕС. Съгласно практиката
на СЕС по делото Francovich и др. държавата дължи да отстрани неправомерните последици
от нарушение на общностното право. В решение по делото Brasserie du Pecheur и Factortame
съдът допуска държавата да дължи обезщетение независимо от вида на органа, който е
причинил вредата и без да има значение дали вредата е причинена от действие или
бездействие. Достатъчно нарушение на общностното право е налице, когато има явно и
значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени за нейната
свобода на преценка. Съгласно чл. 63 ДФЕС общностната норма има директен ефект когато
предоставя права на частноправни субекти. Разпоредбите на §6 ЗДБ 2014, с които се
създават чл. 35а до 35в ЗЕВИ представляват държавна мярка, с която се нарушава
свободното движение на капитали (чл. 63 ДФЕС) и свободното право на установяване (чл.
49 ДФЕС). Въведената такса създава финансови утежнения за определена група
производители на ВЕИ за сметка на друга група, чийто приходи не са обложени от подобна
такса. Така държавата на практика подпомага част от конкретен сектор без основания за
това. Нарушението е достатъчно съществено предвид размера на въведената такса - 20%.
Налице е причинна връзка между действията на държавен орган - НС на РБ, приело
въпросната такса без предварително обсъждане и в нарушение на правото на ЕС и
причинените на всеки от ищците вреди във връзка със заплащане на въведния налог. Таксата
3
противоречи на Директива 2009/28/ЕО за достигане на 20% общ дял на енергията от ВЕИ на
общностно ниво и 10% за транспорта, както и на Директива 2009/72/ЕО - § 6 - задължаваща
държавите членки да стимулират производителите към инвестиции в ново производство на
електроенергия, вкл. от ВЕИ, § 4 - въвеждащ принципи на равнопоставеност и
недискриминация. Същевременно съгласно чл. 7 КРБ държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица.
Исковете са с частноправно основание, произтичащо от деликт на основание чл. 45 вр.
чл. 49 ЗЗД, при условията на евентуалност на основание чл. 4 § 3 ДЕС или при условията на
евентуалност от неоснователно обогатяване. Неоснователни са възраженията, че държавата
не следва да носи отговорност за законодателната дейност на Народното събрание и
гражданските съдилища не са компетентни по такива искове. Съгласно вече трайна практика
на ВКС, макар и квалификацията на исковете по някои от делата да е кондикционна:
определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение №
796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по
ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о, Решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на
ВКС, IV ГО, ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК,
Определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 145/2021 г., III г. о. и др.
производството е допустимо
По правилността на обжалваното решение въззивният състав излага следните
съображения.
По делото се установяват следните факти. Между всеки от ищците и “ЕВН България
Електроснабдяване” АД е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия,
съответно за "Доброселец Енерджи” ЕООД договор от 11.07.2011 г. за фотоволтаична
електрическа централа “Доброселец Енерджи”, находяща се в землището на с. Доброселец,
обл. Хасково, Съобразно постигнатата договореност произведената активна електрическа
енергия от възобновяеми източници се изкупува от “ЕВН България Електроснабдяване” АД
по определена от КЕВР преференциална цена, действаща към датата на съставяне на
констативен акт за завършване на енергийния обект, като изменение е допустимо при
изключенията на чл. 32, ал. 4 ЗЕВИ. Продавачът поема задължение ежемесечно да издава и
предоставя на купувача фактура с дата последно число за отчетния месец за сумите
дължими за предходния месец, като купувачът заплаща на продавача сумите по представена
фактура в срок от 7 работни дни от получаването й. Договор за изкупуване на електрическа
енергия № 506/14.06.2012 г. е сключен със “Ставен Енерджи” ООД с предмет изкупуване на
електрическа енергия от фотоволтаична електрическа централа “Ставен - Доброселец”,
находяща се в с. Доброселец.
Съобразно приетата от СГС съдебно-счетоводна експертиза за периода 01.01.2014 г. -
09.08.2014 г. “Доброселец Енерджи” ООД е издало фактури на обща стойност 1266230,27
лв. Разходи за небаланси са в общ размер 7799,54 лв., като удържаната сума от 20% е на
стойност 185409,85 лв. “Ставен Енерджи” ООД е издало фактури на стойност 952591,61 лв.
с ДДС при разходи за небаланси 1865,40 лв. Заплатената сума от “ЕВН България
Електроснабдяване” АД е е 135292,32 лв. при удържана сума от 27431,54 лв. - 20% такса.
Удържаните такси от производителите, вкл. и 20% такса за производство на електрическа
енергия съгласно чл. 35а ал. 2 ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. - 09.08. 2014 г. са преведени в
държавния бюджет.
Неоснователни са оплакванията, че вещото лице не е разбрало механизма, по който са
внасяни посочените такси, след като от писмените доказателства безспорно се установява,
че таксите са заплатени от ищците, като се установява и техният размер и основание.
Посочените такси са събрани от държавата на основание чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, обявена за
противоконституционна с Решение №13/31.07.2014 г. по к.д. №1/2014 г., в сила на
4
09.08.2014 г.
При тези факти правилно СГС е счел, че главните искове с правно основание чл. 49 вр.
чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ са основателни. Няма произнасяне извън спора, както се твърди във
въззивната жалба. В исковата молба са изложени фактите, на които ищците основават
претенциите си, като съдът правилно е квалифицирал иска като претенция за вреди от
противоправно поведение на Народното събрание, приело противоконституционен закон,
въз основа на който от ищците са удържани такси и пропуснало да уреди последиците от
тази противоконституционност.
Независимо че уреждането на правните последици от противоконституционния акт се
осъществява от органа, който го е приел – Народното събрание., това не означава, че при
негово бездействие правните субекти нямат път за защита. Противното би довело до
отрицание на правовата държава, за каквато България е обявена с чл. 4, ал. 1 на
Конституцията от 1991 г. Цитираната във въззивната жалба практика на ВКС и други
съдилища е преодоляна с решенията на ВКС през последните две години, някои от които
посочени в обжалваното решение, други – от ответника по въззивната жалба. Така например
решения, с които по подобни случаи ВКС се е произнасял сходно, съответно не е допускал
до касационно обжалване решения на въззивни състави, уважаващи деликтни искове, са:
Решение № 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о. Определение № 855
от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2020 г., III г. о, Определение № 763 от 9.12.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 2724/2020 г., IV г. о, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2377/2019 г., IV г. о., Решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д.№1732/2019 г. на ВКС IV г. о,
Решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д.№ 4474/2018г. на IV г. о.
Отговорността по чл. 7 от КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае
най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум
настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и
осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като
отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в
материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а
стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си,
поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните
учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват държавни
функции /законодателната власт е възложена на Народното събрание, което е колективен
орган, състоящ се от 240 народни представители - чл. 62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител
на тяхната работа, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните
държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни
правоотношения, т. е. както държавата, така и учреждението, към което се числят
съответните длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от КРБ.
Съгласно чл. 35а ал. 1-3 ЗЕВИ за производството на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от
31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието, че
разпоредбата на ал. 1 на чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните
доходи и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и
3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически
лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с
монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската
дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона;
че разпоредбите на чл. 35а и 35б сами по себе си не са противоконституционни, но те са
свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са
противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни,
5
защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата
държава.
Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва
да се разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни
последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е
постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел противоконституционна
разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от прилагането на
противоконституционния закон до обявяването му за противоконституционен с решението
на Конституционния съд. Това е така, както защото се създава опасност от законова
празнота, така и опасност от нарушаване или застрашаване на конституционно установени
права и интереси, смущава се съществуващият правов ред и правната сигурност.
Конституционната уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова разпоредба за
противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на противоконституционния закон до решението на КС, вкл. относно
евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба
до обявяването й за такава. Неоснователно е оплакването, че за да са налице имуществени
вреди за ищците, следва да е ясно какво трябва да е съдържанието на акта по чл. 22, ал. 4
ЗКС и наличието на такъв акт не означава сигурен източник на приход за дружествата.
Идеята на законовия текст е последиците да бъдат уредени по обществено приемлив и
справедлив начин, като събраните неправомерно такси бъдат върнати.
Съдът не преценява целесъобразността на актовете на НС. От една страна,
противоконституционността вече е обявена с решение на компетентния орган – КС. От
друга страна, съдът извършва единствено преценка относно наличието на предпоставките
за ангажиране на деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни
органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган, за незаконните актове или действия
на който Държавата също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7
КРБ.
Приемането на противоконституционен закон е противоправно деяние, а приложението
му неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на
гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до
привеждането му в съответствие с Конституцията. Възстановяването на правния ред може
да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния
закон. За държавата възниква задължението да възстанови правото за правоотношенията,
които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр.
3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането
на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно
действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен
акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява
несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на
приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този
момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като
обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и
последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Доколкото решението
на КС за обявяването противоконституционността на акта не урежда пряко тези последици,
за органа, постановил акта, възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, да уреди
възникналите правни последици от прилагането му. Както приемането на
противоконституционен закон, така и бездействието на Народното събрание да уреди
правните последици от прилагането му е противоправно. Докато Народното събрание не
уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез
приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
6
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е
несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват
не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционния ред. Докато поддържат с бездействието си
конституционния ред накърнен, народните представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува
нарушение на Конституцията.
Въззивният съд не споделя доводите, че не може да се приеме наличието на възлагане
на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от държавата, представлявана от министъра на
финансите, на законодателния колективен орган Народно събрание. Очевидно е, че
процесуалният субституент на държавата не е възложител на колективния орган Народно
събрание. Очевидно е също така, че НС се състои от народни представители, които се
избират чрез пряко и всеобщо избирателно право, а те би следвало да гласуват според
вътрешното си убеждение. Държавата обаче осъществява своите функции чрез различни
държавни органи, между които и НС като орган на законодателната власт. С оглед на това
действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в
случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени
вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния
орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която
да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Съгласно чл. 7
от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или
действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като
длъжностни лица.
Неоснователно е оплакването за липса на вина и на причинна връзка между
противоправността и вредите. Вината не следва да се разбира като субективно отношение
към деянието и неговите последици на конкретен държавен служител. Отговорността на
държавата е обективна и се определя от разминаването с общия дължим модел на поведение.
Налице е и причинна връзка, тъй като именно поради приемането от едната страна на норми
в противоречие с ДФЕС и КРБ и от друга поради липсата на уреждане на възникналите
последици, вредата за ищците е събраната неправомерно такса, която впоследствие не е
върната.
От всичко изложено следва, че с удържането на исковите суми в размер на дължимите
по обявения за противоконституционен закон такса имуществото на ищците е намаляло в
причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата
отговаря, като вината им се предполага. Тъй като предявените искове с правно основание
чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ са основателни, не следва да се разглеждат исковете с
правно основание чл. 4 § 3 ДФЕС, чл. 55 и чл. 59 ЗЗД.
Възражението за изтекла погасителна давност, направено в отговора на исковата
молба, настоящият съд намира за неоснователно. Исковата молба е подадена на 28.01.2019 г.
и петгодишният срок не е изтекъл. Погасителната давност е започнала да тече от влизането
в сила на решението на КС, с което нормата, на основание на която се начислява таксата, е
обявена за противоконституционна – 09.08.2014 г. От този момент за Народното събрание
възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, да уреди възникналите правни последици и е
изпълнен фактическият състав на непозволеното увреждане чрез противоправното
бездействие на държавния орган. Неотносими, макар и принципно верни, са съображенията
на процесуалния представител на въззивния жалбоподател, че дължимостта на таксата не
зависи от издаването на фактура от задълженото лице, тъй като основанието й е определено
в закон.
По повод исковете за обезщетение за законна лихва в уважената от СГС част
7
въззивният съд излага следните съображения. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от
непозволено увреждане, каквото е налице в случая, длъжникът се смята в забава и без
покана. С влизане в сила на решението на КС, с което нормите са обявени за
противоконституционни, за НС се е породило задължението да уреди последиците и именно
това е моментът, в който е завършен фактическият състав на деликта, съответно се дължи
законна лихва. Неоснователни са възраженията, че не е отправена покана към държавата за
заплащане на сумите. Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна давност, тъй
като към деня на подаване на исковата молба тригодишната давност за периода, за който
исковете са уважени 28.01.2016 г. - 27.01.2019 г., не е изтекла.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Ответниците по въззивната жалба претендират разноски за адвокатски хонорари: за
„Доброселец енерджи“ ООД – 7644 лв. с ДДС, а за „Ставен енерджи“ ООД – 6210 лв. с ДДС.
Възражението за тяхната недължимост е неоснователно. Представени са фактури, издадени
от двете дружества и основанието, посочено в тях – адвокатско възнаграждение за въззивна
инстанция по гр.д. 1249/2019 на СГС, е достатъчно да се приеме, че е с адвокатското
дружество е сключен договор. От двата броя авизо за местен превод се установява, че
адвокатските възнаграждения са платени. Основателно е възражението за прекомерност на
хонорарите, като съдът следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на
делото, без да бъде ограничен от определения в Наредбата минимален размер. Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на
последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема
и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга,
противоречи на чл. 36, ал.2 ЗА. Определените съобразно Наредбата възнаграждения само в
зависимост от защитавания интерес невинаги са справедливи и обосновани. При
противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва да се приложи законът,
поради което съдът намира, че държавата следва да бъде осъдена да заплати следните
разноски за адвокатски хонорар: за „Доброселец енерджи“ ООД –лв. 3600 лв. с ДДС, а за
„Ставен енерджи“ ООД – 3000 лв. с ДДС. Тези размери отчитат факта, че по дела с подобен
предмет има обилна практика на ВКС, делото пред настоящата инстанция е приключило в
едно заседание и не са събирани нови доказателства.
С тези мотиви, Апелативен съд – София, 1 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 261381 от 25.11.2020 г. на Софийски градски съд по
гр.д. 1249/2019 г., I гражданско отделение, 15 състав.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, адрес: гр. София,
ул. “Г.С.Раковски” № 102 да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната
инстанция на “Доброселец Енерджи” ООД, ЕИК ********* в размер на 3600 лв. с ДДС, а на
“Ставен Енерджи” ООД, ЕИК ********* – в размер на 3000 лв. с ДДС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9