Р E Ш Е Н И Е
№ 29.11.20- г. гр. С.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. ХІII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на шести октомври две хиляди двА.есет и първа година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖЕНЯ И.ОВА
Секретар: НЕВЕНА И.ОВА
като разгледа доклА.ваното от съдия ЖЕНЯ И.ОВА
гражданско дело № 1122 по описа
на съда за 20- година,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Обстоятелствата, на които ищецът е основал предявения
иск, са посочени в исковата му молба и уточняващите я такива, и по същество се
изразяват в това, че бил клиент на ответника с № **, за доставяна му от
последния ел.енергия до собствения му имот в -. От януари 2015 г. същият му
имот се ползвал от С. въз основа на сключен между тях договор за наем. След
сключването му ищецът и управителят на С. - Н.К.К. посетили офис на ответното
дружество, за да прехвърлели партидата за ползваната ел.енергия на новия
ползвател на имота С. Е.. Ищецът заплатил пред управителя на дружеството -
наемател всички дължими текущи сметки към ответника, защото това било зА.ължително
изискване за промяна на титуляря по партида. Ответното дружество, на база подА.еното
заявление за промяна титуляря, открило партида на С. Е. за доставяната до имота
в - ел.енергия. През 2016 г. ищецът бил уведомен от ответното дружество, че
имал неплатени зА.ължения за ел.енергия за същия имот от 2010 г. Оспорил пред
ответника дължимостта на фактурите на обща стойност 164.15 лева. От една страна
порА.и факта, че нямал неплатени зА.ължения за доставка на ел.енергия до имота
си в - към датата на открИ.е на партида на С. Е. по отношение на същия обект на
потребление. А от друга страна - дори да имало подобни неплатени зА.ължения, то
вземането на ответника за същите се било погасило по давност съгласно
разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД. С нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот, на 05.12.2019 г. придобил ателие № - в -. На 15.01 2020 г. подал
пред ответника заявление за сключване на договор за продажба на електрическа
енергия до обекта. Тъй като до скоро не бил ползвал имота, а плащал сметки за
същия, се поинтересувал дали ответникът му е открил партида за ползване на
ел.енергия в новопридобития имот, защото имал намерение да го отдава под наем.
При справка ответното дружество го уведомило, че бил налице негов отказ да му
открие партида и нов клиентски номер за обекта му на потребление - ателие № - в
гр. С., ул. -. Подал жалба срещу този отказ и в резултат получил приложеното
към исковата молба писмо от 03.11.2020 г., че същият отказ бил основан на чл.
9, ал. 1, т. 3 от ОУ, защото имал неплатени зА.ължения за имота си в С., ул. -.
По отношение на направеното от него още през 2016 г. възражение за изтекла
погасителна давност на вземанията, ответникът му заявил, че тя не се прилагала
служебно и не приемал недължимост на вземането, по което и до момента начислявал
лихви. Междувременно получавал на електронната си поща фактури за имота в С.,
ул. -, ателие -. От приложените към иска му фактура № **********/14.02.2020 г.
и фактура № **********/15.05.2020 г., изпратени му от ответника на електронната
му поща, било видно, че му била начислена сума за минал период – 164.15 лева и
съответно сума, която била определена във фактурата като „нeyстойка за
просрочено плащане”, и варирала. В първата посочена фактура тази сума била в
размер на 204.12 лева, а във втората – 207.27 лева, а в писмото от 03.11.2020
г. била -4.11 лева. В същото време в профила му в онлайн платформата е-фактура
на ответника било посочено, че дължимите му се суми били в размер на 378.26
лева, като били посочени суми: 01.05.2010 г. - енергия 239.87 лева и 01.05.2010
г. – енергия 138.39 лева. Самите фактури били налични за периода след 2017 г.,
така че за претендираните за плащане от ответника периоди /който явно бил
01.05.2010 г./ фактури не били налични. Изобщо не било ясно как, въз основа на
какви фактура и за какво потребление и период ответникът бил формирал като
дължима процесната сума. Към момента не бил платил претендираните от ответника
и посочени в писмото му суми от 164.15 лева -главница и -4.11 лева лихви. Не
дължал плащането им. ПорА.и това за него възникнал правен интерес да предяви
отрицателния си установителен иск. Начислените му суми за ел.енергия не били
дължими на ответника. От една страна защото към януари 2015 г. нямал неплатени
зА.ължения към ответника, а от друга, дори да били налице такива, те били
погасени по давност още след 02.05.2013 г., когато бил изтекъл тригодишния срок
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
С допълнителна
искова молба от 15.03.20- г. уточнява, че при направена допълнителна справка в
сайта на ответника **към 11.03.20- г. било видно, че бил регистриран като
клиент с номер 310182710398 и имал неплатени зА.ължения в размер на 383.79
лева, като било посочени единствено сумите за енергия от 01.05.2010 г. от
243.38 лева и енергия от 01.05.2010 г. от 140.41 лева. Най-старите отбелязани в
профила му фактури били от 05.12.2013 г., но по друг клиентски номер. По
отношение на клиентски номер 310182710398 в страницата на ответника били
налични единствено 7 броя фактури за периода 14.02.2020 г.- 16.02.20- г., по
които нямало зА.ължения за плащане. В подкрепа на изложеното прилагал извА.ка
за дължими суми за клиентски номер 310182710398 към 12.03.20- г. Видно било от
последната разпечатка, че сумата, посочена в нея, била различна от разпечатката
от същият сайт, която била към датата на подаване на исковата молба -
10.11.2020 г., когато дължимата според ответника сума възлизала на 378.26 лева.
От разпечатката било видно, че ответникът претендирал плащане на суми от 243.38
лева за енергия от 01.05.2010 г., която по предходната разпечатка възлизала на
239.87 лева, и 140.41 лева за енергия отново от 01.05.2010 г., която сума по
предходната разпечатка към исковата молба възлизала на 138.39 лева. Не били
посочени конкретни фактури, въз основа на които тези суми се претендирали за
плащане, а само дата - 01.05.2010 г. От друга страна, в последната налична в
профила му фактура № **********/16.02.20- г. било посочено, че сумата за
плащане за минал период възлизала на 164.15 лева, а неустойките за просрочени
плащания към 16.02.20- г. възлизали на -9.69 лева. Тъй като не бил получил от
ответника информация по кои фактури точно претендирал дължимост, посетил офис
на И., където обичайно плащал сметките си за ел.енергия, за да се информирал по
кои фактури и какви суми дължал. Служител в И. му обяснил, че в тяхната
система, по клиентски номер 310182710398, към 10.03.20- г., излизали като
неплатени фактура № 27093395/01.05.2010 г. на стойност 140.41 лева и фактура №
29751088/01.05.2010 г. на стойност 243.38 лева. Поискал да му бъдели
предоставени копия на фактурите, но от И. отказали, като служителят в посетения
офис му заявил, че такива можели да му бъдат предоставени едва след плащането
на сумите по тях. Изложеното показвало, че ответникът начислявал ежемесечно
лихви на посочените фактури и порА.и тази причина дължимата сума нараствала
ежемесечно.
Искането е да признае за установено по отношение на
ответника, че ищецът не му дължи сумата от 59.81 лева за главница по фактура №
27093395 от 01.05.2010 г. за доставена ел.енергия до обект на потребление в -,
на клиент с № 310182710398, за март 2008 г., дължима до 17.04.2008 г., с 81.12
лева начислена към -.03.20- г. неустойка за забава в плащането й, сумата от
104.34 лева за главница по фактура № 29751088 от 01.05.2010 г., за доставена
ел.енергия до същия обект на потребление в -, на клиент с № 310182710398, за
април 2008 г., дължима до 27.05.2008 г., със 139.94 лева начислена към -.03.20-
г. неустойка за забава в плащането й. Претендира разноски.
С подА.ения в срок отговор ответникът заема становище,
че възразявал делото да се гледало от PC С.. Ищецът бил с А.ресна регистрация в
- и в случая трябвало да се приложи разпоредбата на чл. 113 ГПК, като местно
компетентен бил С. районен съд, който следвало да разгледа правния спор на
потребител на електрическа енергия на А.реса на доставка гр. С., ул. - № -, -.
На следващо място, било видно от исковата молба, че искът бил предявен срещу
ответника, който бил със седалище и А.рес на управление гр. С., бул. -, -.
Предвид изложеното, на основание чл. 119, ал. 3 ГПК, правел възражение за
местна неподсъдност на делото пред Районен съд С. и моли прекратяването му пред
Районен съд С. и изпращането му за разглеждане от компетентния С. районен съд.
Ищецът нямал правен интерес от отрицателен установителен иск, тъй като от
ответника не били предприети принудителни действия по събирането на зА.ължението.
Установителните искове можели да имат за предмет съществуването или
несъществуването на едно правоотношение или на едно право. Възражението за
погасяване по давност било такова, което можело да се противопостави при иск на
кредитора. Искът за несъществуване на правото бил допустим, но бил
неоснователен, тъй като правото на вземане съществувало - в случай на изтичане
на давностен срок несъществувало само правото на принудителното му събиране. В
действителност ищецът не искал да установи, че правото несъществувало, а искал
друго - с положителен установителен иск да установял, че било погасено по
давност. Но такъв иск не бил описан в петитума. Процесуалната допустимост на
иска зависела от твърденията на ищеца, тоест ако твърдял, че „не дължи“, искът
бил допустим, но неоснователен. Ако поддържал тезата, че след погасяването по
давност кредиторът губел субективното си право на вземане, тоест, че изтеклата
давност водела до прекратяване изобщо на субективното право на кредитора, искът
бил допустим и съдът по съществото на спора следвало да отговори на доводите на
ищеца. От това следвало обаче, че иск за признаване за установено
несъществуването на вземането на кредитора бил неоснователен. Не бил налице
правен интерес от „превантивното“ възражение за давност чрез отрицателен
установителен иск от длъжника преди възможно бъдещо дело на кредитора.
Обосноваване на интерес от съдебно установяване на погасяването по давност на
вземанията, предмет на предявените искове, било лишено от правни съображения, в
който смисъл било посоченото в отговора му решение, тъй като възражението за
давност било отбранително средство на длъжника. Искът не бил за признаване
несъществуването на право на принудително изпълнение за погасените по давност
вземания на кредитора, защото това право не било гражданско субективно право, а
за установяване характера на едно вземане. Правната квалификация на един такъв
иск би била чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, тоест той би бил положителен
установителен иск. Институтът на погасителната давност, уреден в разпоредбите
на чл. 110-120 ЗЗД, представлявал срок, след чието изтичане кредиторът по едно
правоотношение губел своето право за принудително удовлетворяване на едно свое
изискуемо вземане. В тази връзка всички вземания били изискуеми. Относно
погасителната давност в правната доктрина били залегнали различни мнения, но
въпреки теоретичните спорове, правната същност на ефекта, който възниквал с
изтичане на погасителната давност, се свързвал с възможността да се откажело
изпълнение на кредитора по облигационното правоотношение, в случай, че той
поискал това. Следователно. За длъжника възниквало едно потестативно право да
откажел изпълнение, а в същото време вземането продължавало да съществува като
материално право. Следователно. Нейното изтичане не погасявало нищо.
Погасителната давност като юридически факт не погасявала правото на кредитора,
а пораждала материално право за длъжника да откажел изпълнение, което било
насочено към кредитора. От друга страна искът бил неоснователен, тъй като
ищецът не излагал конкретни обстоятелства, не представял доказателства и не
правел доказателствени искания в подкрепа на твърдението си, че не дължал
сумата, цитирана в исковата молба. Единствените мотиви били за това, че сумата
била заплатена от него, без да бил приложен платежен документ към делото и
евентуално за изтекла погасителна давност, което не можело да дА.е основание на
съда да се произнесе по съществото на въпроса за дължимостта на вземането, по
съображения, че с изтичането на предвидената от закона погасителна давност за
кредитора не се погасявало самото материално право, а само правото му да търсел
защита. Предвид всички изложени съображения за недопустимост на исковата
претенция, моли съда да прекрати делото, а в случай че приемел за допустима
исковата претенция, същата била неоснователна. Оспорвал предявения иск, като
считал изложените в исковата молба искания и изявления, че ищецът не дължал
процесните суми по фактура № 27093395/04.04.2008 г. и фактура №
29751088/10.05.2008 г., порА.и заплащането им. Нямало да оспори иска по фактура
№ 27093395/04.04.2008 г. и фактура № 29751088/10.05.2008 г., като в случай че
оспорванията в ИМ били единствено по отношение на настъпилия давностен ефект
или с изменение на обстоятелствата част на иска бъдели сведени до фактурите за
посочения период и при признаване на договорните отношения между страните, и
при обстоятелството, че ищецът оттеглел неверните си твърдения, че бил погасил
сумите по двете фактури, ако това било ясно заявено в исковата молба, нямало да
има необходимост от ангажиране и анализиране на доказателства и делото щяло да
приключи. Признавал част от иска, но само по отношение на обстоятелството, че
редовно начислени и дължими суми по фактури № 27093395/04.04.2008 г. и №
29751088/10.05.2008 г. за реално потребена ел. енергия и при наличие на
договор, били дължими, но към момента били погасени по давност. При такова
положение /ако се оспорвал само правният ефект на изтекъл давностен срок/,
спорът щял да приключи и разноските следвало да се възложат на ищеца. Но с
оглед изричните бланкетни и неоснователни оспорвания на самата дължимост на
фактурите към момента на издаването им и години след издаването им, бил длъжен да
докаже и основанието им, което щял да стори, но отново, в случай, че извършел
пълно главно доказване на дължимостта на сумите за реално потребена и отчетена
от СТИ ел. енергия по тези фактури, съответно и дължимостта на сумата, за която
предявявал насрещен иск, разноските отново следвало се възложат на ищеца,
доколкото той, с неоснователните твърдения на А.воката си, и въпреки изложеното
по-долу, бил станал причина за въвеждане в предмета на спора и ангажиране на
доказателства за самото материално право на вземане такова, каквото
съществувало до оспорването на вземането по давност. При това нямало как сам да
приемел наличие на такъв хипотетичен ефект преди настоящата искова молба. С
исковата молба се оспорвало, че дължал сумите, като твърдял, че бил погасил зА.ълженията
си по двете фактури към ответника за посоченото място на доставка в гр. С., ул.
- № -, -. Ищецът, чрез юридическия му съветник, твърдял също, че по отношение
на конкретните фактури № 27093395/04.04.2008 г. и № 29751088/10.05.2008 г. бил
изтекъл тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Считал твърденията
му за противоречиви, неоснователни и недоказани. Ответникът бил енергийно
предприятие по смисъла на ЗЕ и лицензиант за дейностите обществено снабдяване,
което изпълнявал като краен снабдител, доставчик от последна инстанция и
търговец. Ищецът бил негов клиент за обект, находящ се в гр. С., ул. - № -,
клиентски номер 310182710398. Страните били обвързани от договор за доставка на
електрическа енергия. Прилагал Общи условия на договорите му за продажба на
електрическа енергия, които били издА.ени на осн. чл. 98а ЗЕ и били одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. в сила от 26.11.2007 г., изм. и
доп. с решение № ОУ - 03 от 26.04.2010 г. на ДКЕВР, като съгласно чл. 98а, ал.
4 ЗЕ, чл. 98б, ал. 4, отм. в ред. преди ДВ, бр. 54/ и постоянната съдебна
практика, същият обвързвал страните без изричното му писмено приемане. Според
трайната практика на ВКС, влизането в сила на ОУ било регламентирано от чл.
98а, ал. 4 и чл. 98б, ал. 4, ЗЕ /нови ДВ бр. 74 от 2006 г., в сила от
01.07.2007 г./, както и от чл. 93, ал. 2 от Наредба за лицензиране на дейността
в енергетиката /ДВ бр. 53 от 22.06.2004 г.- ДВ бр. 58 от -.07.2010 г./. С тези
норми, в отклонение от чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, законодателят посочвал, че за
влизането им в сила за потребителите, не било необходимо изричното им писмено
приемане от тях. Безспорно било, че продажбата на ел.енергия се осъществявала
чрез търговска сделка, сключена при общи условия по смисъла на чл. 298 ТЗ, но
при различие между ТЗ и ЗЕ, приложими били специалните норми на ЗЕ. Този
договор обвързвал страните със силата на закон за тях на основание чл. 20а ЗЗД.
Според съдебната практика на ВКС по чл. 290 ТПК, която имала зА.ължителен
характер, търговецът можел да установи отнапред общи условия за сключваните от
него сделки, които ставали зА.ължителни за другата страна, когато тя ги знаела
или била длъжна да ги знае и не ги била оспорила. Съгласно чл. 98а ЗЕ, крайният
снабдител продавал електрическата енергия при публично известни общи условия.
Безспорно било, че ответникът бил изпълнил процедурата за публикуване на ОУ
съобразно изискванията на чл. 98а, ал. 3 ЗЕ. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 98а
- публикуваните ОУ влизали в сила за клиента на крайния снабдител, без изрично
писмено приемане, но в срок от - дни след влизането в сила на ОУ, клиентите,
които не били съгласни с тях, имали право да внесат при съответния краен
снабдител на електрическа енергия заявление, в което да предложели специални
условия, които се отразявали в допълнителни споразумения. Когато потребителят
не се бил възползвал от тази възможност, както в процесния случай, ОУ ставали зА.ължителни
за потребителя, който получавал услугите при публично известни ОУ предложени от
крайния снабдител. В чл. 13 т. 1 от ОУ на договорите за продажба на
електрическа енергия на ответника било договорено основното зА.ължение на всеки
потребител на ел.енергия - да заплащал стойността й в сроковете и по начина,
определен в ОУ. Ищецът не оспорвал, че потребявал ел. енергия през процесния
период, доставяна му от ответника, за обект на потребление гр. С., ул. - № -, -,
който бил заведен в клиентската информационна система на ответника с клиентски
№ 310182710398. Същият, като излагал невярно твърдение, че бил заплатил всички
суми по издА.ени по неговата сметка фактури, конклудентно признавал, че между
страните съществувало валидно облигационно отношение за процесния период.
Потребявал и ползвал ел. енергия и обитавал процесния имот. Факт, който не бил
оспорен в исковата молба. Този извод се потвърждавал и от посоченото от ищеца в
исковата молба, че същият бил отдА.ен под наем едва през 2015 г. С оглед
оспорените фактури, а именно фактура № 27093395/04.04.2008 г. и фактура №
29751088/10.05.2008 г., същите били начислени на А.реса на обекта гр. С., ул. -
№ -, -, на който била доставяна ел.енергия през процесния период, от което
следвало, че ищецът обитавал обекта и съответно се ползвал от предоставените от
ответника услуги по доставка на електрическа енергия за битови нужди в него
през периода на издаване на фактурите, като друг факт не бил и известен на
ответника, а и не бил посочен различен ползвател на електрическа енергия в
процесния имот за периода преди 2015 г. Ирелевантно за процесния спор било, че
към днешна дата потребяваната ел.енергия в имота не била потребявана от ищеца,
защото към датата на издаване на двете фактури и с оглед договорните отношения
между страните, отнасящи се за процесния период, същият бил титуляр на партида
№ 310182710398, с А.рес на доставка гр. С., ул. - № -, - и дължал сумите,
начислени за използваната в имота електрическа енергия. Прилагал ОУ на
договорите за продажба на електрическа енергия на ответника, които били издА.ени
на осн. чл. 98а ЗЕ, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. в
сила от 26.11.2007 г., изм. и доп. с решение № ОУ - 03 от 26.04.2010 г. на
ДКЕВР, като съгласно чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ, чл. 98б, ал. 4, отм. в редакцията
преди ДВ, бр. 54/ и постоянната съдебна практика, същите обвързвали страните
без изричното им писмено приемане. Съгласно чл. 98а, ал. 5 ЗЕ в срок до - дни
след влизането в сила на общите условия клиентите, които не били съгласни с
тях, имали право да внесат при съответния краен снабдител на електрическа
енергия заявление, в което да предложат специални условия. Приетите от крайния
снабдител на електрическа енергия специални условия, различни от публикуваните
общи условия, се отразявали в допълнителни писмени споразумения. Ищецът и
ползвател на обекта не бил депозирал при ответното дружество такова заявление,
порА.и което цитираните общи условия го обвързвали. С оглед на изложеното,
както и твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и предвид
липсата на оспорвания относно наличието на облигационно правоотношение между
страните в правния спор, към момента на издаване на процесните фактури, моли
съда да отделял това обстоятелство като безспорно и ненуждаещо се от доказване.
Относно исковата претенция и оспорените зА.ължения по посочените от ищеца
фактури за потребена и незаплатена ел. енергия, моли да имал предвид, че сумата
по изброените и приложени 2 бр. фактури представлявала стойността на реално
използвана и отчетена ел. енергия, за която своевременно били издавани фактури
/периодът на потребление бил описан във всяка от фактурите/. В продължение на
този период потребяваната в имота ел. енергия била измервана със СТИ, описан в
тях, съответно във всяка от фактурите било описано началното и крайното
показание по дневна и по нощна тарифа и количеството /разлика между предишни и
нови показания/. По действащите към момента на издаването на фактурата и за
процесния период цени, стойността на отчетените количества ел. енергия, която
била реално потребена, но не била заплатена, била в посочения размер. ЗА.ълженията
за ел.енергия били формирани по ред, установен от неоспорените от потребителя
ОУ, за което били издА.ени първични финансово-счетоводни документи - данъчна
фактура, която се явявала годно доказателство за фактите и обстоятелствата,
посочени в нея. Основание за нейното издаване била доставка на ел. енергия в
посочените в нея период, количества и на посочената в тях стойност, като със
справката от отчитаните показания било представено и годно доказателство за
редовен отчет на показания на СТИ, годно доказателство за фактите и
обстоятелствата, вписани в тях, а именно за установяване на самата стопанска
операция - извършена доставка на електрическа енергия за периода посочен в тях,
годно доказателство, че след
изтичане на срока за плащане потребителят бил в забава. Единствените
неплатените зА.ължения от ищеца били по издА.ени 2 бр. фактури - фактура №
27093395/04.04.2008 г. и фактура № 29751088/10.05.2008 г., които прилагал по
делото, но били за различен от посочения от ищеца период и били начислени за
реално отчетена от СТИ ел. енергия и мрежови услуги за обект в гр. С., ул. - № -,
-, кл. № 310182710398, били формирани в посочената в исковата молба таблица.
Видно от справката, дължимите суми по договорна сметка № 310182710398, съгласно
приложената към настоящия отговор справка от счетоводството на ответника, били
в размер на 164.15 лева - неплатена главница по посочените фактури, както и
сумата 222.36 лева - неустойка за забава, в размер на законната лихва,
начислена върху главниците от изпА.ане в забава по всяка една издА.ена фактура
/денят, следващ пА.ежа на всяка една фактура/ до датата на изготвената справка
- 18.05.20- г., които към днешна дата не били заплатени. От това следвало, че
ищецът бил неизправна страна по договора за доставка на електрическа енергия,
тъй като не бил изпълнил договорното си зА.ължение за заплащане в срок на
цената на доставеното и консумирано от потребителя количество ел. енергия. В
чл. 13, т, 1 от ОУ на договорите за продажба на електрическа енергия на
ответника било договорено основното зА.ължение на всеки потребител - да заплаща
стойността на използваната електрическа енергия в сроковете и по начина,
определен в ОУ. ЗА.ълженията за ел. енергия били формирани по ред, установен от
неоспорените от потребителя ОУ, за което бил издА.ен първичен документ -
данъчна фактура, която се явявала годно доказателство за фактите и
обстоятелствата, посочени в нея. Основание за нейното издаване била доставка на
ел. енергия в посочените в нея период, количества и на посочената в тях
стойност. За процесните фактури, с оглед липсата на заплащане на процесните
суми, потребителят бил в забава. Съгласно чл. 35 от ОУ дължал на продавача
обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен
ден. Обстоятелството, че ищецът бил канен да плати, се подразбирало от точно
описаните по дата и размер на главниците процесни 2 бр. фактури от ищеца, което
предполагало, че клиентът ги бил получил нА.лежно и бил уведомен за тяхната
изискуемост. Отделно, съгласно чл. 19, ал. 8 от ОУ, дори и хипотетичното
неполучаване на фактурата не освобождавало клиента от зА.ължение за плащане.
Още повече, че зА.ълженията за ел. енергия били периодични /месечни и това било
обществено известен факт/. Лихвите се изчислявали и дължали ежедневно като
периодично плащане. Вземането за лихви, както и главното вземане, не били
погасени към днешна дата. Във връзка с неверните твърдения, че сумите по
процесните фактури били заплатени от ищеца, моли съда да имал предвид следното
- в счетоводството на ответника по процесните фактура № 27093395/04.04.2008 г.
и фактура № 29751088/10.05.2008 г. липсвала каквато и да било постъпила сума за
погасяването им. ПорА.и тази причина и ответникът не отписал сумите и същите
фигурирали в системата му като неплатени, като при едно евентуално плащане
същото щяло да бъде нА.лежно, направено за дължими суми по фактури, начислени
за реален отчет на консумирана ел. енергия от клиента. Голословните твърдения на
ищеца, че процесните суми били заплатени от него при прехвърляне на партидата
на имота на негов наемател, не били подкрепени с никакви доказателства, а и в
системата на ответника липсвало дори частично плащане на зА.ълженията. Във
връзка с твърденията в исковата молба, в тежест на ищеца било да докаже, че бил
платил възникналите зА.ължения по фактура № 27093395/04.04.2008 г. и фактура №
29751088/10.05.2008 г., за което не бил ангажирал никакви доказателства, без
които направените твърдения били несериозни и следвало да бъдат оставени без
разглеждане, като моли съда да дА.ял възможност на ищеца да предостави
доказателства във връзка с твърдяното от него плащане на процесните суми по
фактурите на ответника. Моли съда да прекратял производството порА.и обстоятелствата,
изложени подробно в отговора, а в случай, че не го прекратял, да отхвърлел
изцяло предявения срещу него иск, в случай, че продължавала да се поддържа
недължимост порА.и заплащане процесните суми по фактурите преди възражението за
погасяването им по давност и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. При всеки изход на
спора, включително при установяване, че част от вземането било погасено по
давност, моли съда да му присъдел направените разноски в производството, както
и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК - полагаемото юрисконсултско възнаграждение в
размер на -0 лева.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. По
искане в молбата от 29.06.20- г. на пълномощника на ищеца съдът на основание
чл. 143, ал. 2 ГПК е допуснал уточнение
в номерата и датите на издаване на процесните две фактури, като същите се
считат с номера и дати, както следва: фактура № 27093395/04.04.2008 г. и
фактура № 29751088/10.05.2008 г.
В съдебно заседание
ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
При така
установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното:
Страните по делото не спорят, а и видно от
събраните писмени доказателства, ищецът се явява потребител на ел. енергия през
процесния период, доставяна му от ответника, за обект на потребление гр. С., ул.
- № -, -, както и че във връзка с това са издА.ени данъчна фактура № 27093395/04.04.2008 г. за начислена
ел. енергия на стойност 59,81 лева (л. 38) и и фактура № 29751088/10.05.2008
г. (л. 39) за начислена ел. енергия на
стойност 104,34 лева.
Видно
от издА.ена справка от ответника (л. 37) по данъчна фактура № 27093395/04.04.2008 г. е начислена неустойка за забава в размер на
59.81 лева, а по фактура № 29751088/10.05.2008 г. е начислена неустойка за
забава в размер на 140,77 лева.
При
така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира
следното:
По делото не са представени
доказателства за заплащане на
горепосочените суми.
Ищецът обаче се позовава на изтекла
погасителна давност.
Съгласно ТР № 3/2011 от 11 април 2012 г. тълкувателно
дело № 3 по описа за 2011 г. на ОСГКТК, вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и
за тях се прилага тригодишна давност.
Следователно действително вземанията за сумите
по процесните фактури от 2008г. са погасени по давност. Същото е важимо и за
начислените неустойки за забава в плащането на цените по фактурите. В същност
видно от отговора на исковата молба ответникът не оспорва това. Неоснователни
са възраженията на ответника, че ищецът не може да се позова на изтекла
погасителна давност, след като ответникът не бил предприел принудително
събиране на сумите.
Предвид гореизложеното, предявените искове следва да бъдат
уважени изцяло.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски в размер на 350 лева (50 лева – ДТ и -0 лева – за А.вокатско
възнаграждение). Неоснователен е довода на ответника, че същият не дължи
разноски, порА.и това че не оспорвал, че вземанията са погасени по давност,
след като същият е отказал да отпише зА.ълженията на ищеца от системата си
въпреки направеното извънсъдебно възражение за давност, видно от представеното
по делото писмо.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на „Ч.“ А., ЕИК *********, със седалище и А.рес на управление гр. С., бул. -, район
МлА.ост, -, че Г.Х.Х., ЕГН: **********,
с А.рес ***, не му дължи, порА.и изтекла
погасителна давност, сумата от 59.81 лева за главница по данъчна фактура №
27093395/04.04.2008 г. за доставена
ел.енергия до обект на потребление в -,
с 81.12 лева начислена към -.03.20- г. неустойка за забава в плащането й,
сумата от 104.34 лева за главница по данъчна фактура 29751088/10.05.2008 г. за
доставена ел.енергия до същия обект на потребление в -, с 139.94 лева начислена към -.03.20- г. неустойка за забава в
плащането й.
ОСЪЖДА „Ч.“ А.,
ЕИК *********, със седалище и А.рес
на управление гр. С., бул. -, район МлА.ост, -, да заплати на Г.Х.Х., ЕГН: **********, с А.рес ***, сумата в размер на
350 лева, представляваща
направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - С. в
двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: