РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……………….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на деветнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Розалина Ботева
Любомир Игнатов
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 13
502 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 72859 от 15.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 27 415/2019 г. по описа
на СРС, ГО, 74 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ, че П.Т.Т., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата 2 960,17 лева, представляваща стойността
на неплатена топлинна енергия за периода от м.01.2016 г. до м.04.2018 г. за
доставена до топлоснабден имот – апартамент № 61, находящ се в
гр.София, ж.к.„**********, аб.№******, сумата 36,86 лева за дялово разпределение
за периода от м.01.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от 14.02.2019 г. до изплащане на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.02.2019 г. по ч.гр.д.№
9034/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, 74 състав, като исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за сумата 723,12 лева,
съставляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода: 01.05.2015 г. –
м.12.2015 г., както и исковете с правно основание чл.86 ЗЗД за сумите от 497,22
лева – лихва за забава за периода от 14.09.2016 г. до 05.02.2019 г. и 7,20 лева
– лихва за забава за периода: 14.09.2016 г. – 05.02.2019 г. върху главницата за
дялово разпределение, като неоснователни.
Със същия съдебен акт П.Т.Т. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 612,12 лева – разноски за исковото производство и
сумата 95,41 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е
осъдена да заплати на П.Т.Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 232,45 лева –
разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД, е обжалвано от ответника П.Т. ***. В жалбата се
поддържа, че атакуваното решение в тази му част е неправилно, необосновано,
постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведени
са твърдения, че жалбоподателят не е сключвал договор за потребление на
топлинна енергия с „Т.С.“ ЕАД, няма писмен договор, че е налице нарушение на
чл.62, ал.1 и чл.68 от ЗЗП, че е нарушена установената в Наредба № 16-334
методика за изчисляване на топлинната енергия и технологичните разходи, вкл.
температурните стойности при изчисленията; че методиката е приложена неправилно
при начисляването на сградната инсталация, че е отчетен давностният срок само
за 2015 г.; че е направено само едно механично съпоставяне на цифрови
стойности, за да се стигне до извода, че дяловото разпределение на топлинна
енергия е точно изчислено, както и че чл.153 ЗЕ е в нарушение на Регламент 2006/2004 и цитираните разпоредби от ЗЗП. Сочи
се и че неясните дефиниции за потребител и клиент от ЗЕ влизат в колизия с
разпоредбата на чл.147 ЗЕ, постановяваща да се прилага по-благоприятната за
потребителя разпоредба; общите условия не са административен акт, в който дух е
и решение № 3258/07.03.2013 г. на петчленен състав на ВАС; че експертното
техническо заключение е изготвено върху частни документи, съставени от ищеца,
без да е направен оглед на помещението и да се отчете промяната в кубатурата.
Отразено е и че в решението само е посочено, но не е отчетено, че в жилището
няма монтирани топлоизмерващи уреди, от което следва възможния извод, че всичко
е правено според твърденията на ищеца; че наредбата не обосновава този начин на
определяне на изразходвана топлинна енергия и последващото й осчетоводяване, че
на практика се отопляват само две стаи, които не правят посочения обем, както и
че дяловото разпределение при изравнителните сметки е направено абсолютно
произволно.
Моли да се отмени решението на СРС в обжалваната част, в
която са уважени предявените срещу жалбоподателя искове и да постанови ново
такова, с което да отхвърлят в цялост претенциите на ищеца. Претендира
присъждането на направените в производството разноски.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който
същата е оспорена с доводи за нейната неоснователност и за правилност на
първоинстанционното решение в атакуваната част. С молба от 19.05.2022 г. е
изразено становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Заявява искане
за присъждане на разноски. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД
не е взело становище по жалбата.
С определение № 20204336 от 21.09.2020 г., постановено по
гр.д.№ 27
415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е оставена без уважение молбата на ответника П.Т.Т. за изменение на решението от 15.04.2020
г. в частта за разноските по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като неоснователна.
Срещу определението на СРС по
чл.248, ал.1 ГПК е депозирана частта жалба с вх.№ 25152792/26.10.2020 г. от ответника П.Т.Т.. От страна на частния жалбопо-дател са изложени съображения, че изводът
относно размера на разноските за юрисконсултско възнаграждение на ищеца от
150,00 лева е неправилен, защото в ЗПП е определен максималният размер на това
възнаграждение от 300,00 лева и законодателят умишлено не е предвидил минимума,
като съдът може да не определи такова възнаграждение; че определеното в случая
възнаграждение е прекомерно, тъй като делото не представлява фактическа и
правна сложност, като по тези дела не се влага никакъв интелектуален труд от
юрисконсултите, които дори не се явяват в съдебно заседание, защото знаят, че
винаги печелят делата си; че документите се подготвят от технически лица, а
юрисконсултите се явяват само като фигуранти в процеса. Посочено е и че след
като не е положен дори и минимален труд необходим за образуването и воденото на
това дело, няма никакво основание да се определя възнаграждение към средния
размер, затова че се е разходил до сградата на съда, че с тези възнаграждения
ищецът неоснователно се обогатява, както и че в състоянието, в което се намира
жалбоходателят – без работа и други доходи, сумата от 150,00 лева е непосилна
за него.
Въз основа на изложеното моли съда
да отмени обжалваното определение, като измени решението в частта за разноските
за юрисконсултско възнаграждение, като откаже присъждането на такива.
Ответникът по частната жалбата
– „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.259, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.
Първоинстанционното решение в
частта, в която са отхвърлени предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД претенции не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни материалноправни
норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
При условията на обективно кумулативно съединени са предявени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника П.Т.Т. с подадено в срока на чл.414 ГПК възражение главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на
22.02.2019 г. по ч.гр.д.№ 9 034/2019 г.
по описа на СРС, 74 състав по заявление „Т.С.“ ЕАД с вх.№ 3011801/14.02.2019 г.
за сумите: 3 683,29 лева – стойност на доставена, но незаплатена топлинна
енергия за времето: м.05.2015 г. – м.04.2018 г. и 36,86 лева – цена за дялово
разпределение за периода от м.01.2016 г. до м.04.2018 г., 497,22 лева – лихва
за забава за периода: 14.09.2016 г. – 05.02.2019 г. относно вземането за топлинна
енергия и 7,20 лева за периода от 01.03.2016 г. до 05.02.2019 г. относно
вземането за дялово разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент № 61, находящ се в гр.София, ж.к.„******абонатен №******, ведно със
законната лихва върху главните вземания, считано от 14.02.2019 г. до изплащане
на същите. С издадената заповед на заявителя
са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 134,49
лева, от които: 84,49 лева – държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
Оспорването на вземанията от
страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието
на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по
чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ
ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна-та енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От представените
от ищеца писмени доказателства: договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 01.10.1994
г., писмо на Столична община от 05.06.2015 г. и списък на етажни собственици
към протокол от 18.02.2002 г., неоспорени в процеса, се установява, че топлоснабденият
недвижим имот с адрес: гр.София, ж.к.**********е продаден от Столична Община,
ТОА „Искър” на ответника П.Т.Т. на 01.10.2994 г. Пред първоинстанционния съд
ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след
закупуването на имота същият се е разпоредил с него или че валидно е учредил
ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като собственик
на процесния имот в исковия период от м.05.2015 г. до м.04.2018 г. П.Т.Т. има качеството на клиент на топлинна енергия.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на
топлинна енергия от топло-преносно предприятие на потребители/клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топ-лопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на догово-ра. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, и Общите условия,
одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ и вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. и
Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди
в гр.София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и
вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. и Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди
в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016
г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г., в
сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и
не установява да е упражнил това негово право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД
от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна
практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Неоснователни
са доводите, че в дадения казус са нарушени разпоредбите на чл.62 ЗЗП и чл.147а
ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2/2016
от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че възражението за
„непоръчаната” доставка е неоснователно и с оглед факта, че именно в качеството
му на потребител на топлинна енергия, който се намира в облигационни отношения
с ищцовото дружество, ответникът е подал заявление-декларация с вх.№ 145/04.01.1996 г. на „Т.С.”
ЕАД, неоспорена в производството, за откриване на партида на негово име за доставка
на топлинна енергия в процесния имот. От друга страна, нормата на чл.147а ЗЗП е обща и приложението й се изключва от специалното
правило на чл.150 ЗЕ, касаещ потребителите на топлинна енергия. Затова не е
необходимо изричното съгласие на последните за договарянето и приемането им, а
е достатъчно те да не са възразили срещу общите условия на топлопреносното
предприятие.
Не е налице и нарушение на Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайното потребление на енергия и осъществяването на енергийни услуги.
Директивата няма пряко действие, след като е транспонирана в българското право
в указания в нея срок. В случая на потребителя е предоставена възможност да
влияе на съдържанието на договора, условията на същия са предложени писмено на
потребителя, изразени са на ясен и разбираем език, същите не са причина за
неравнопоставеност между договарящите се страни относно правата и задълженията
им по договора, което да е в ущърб на потребителя /с изкл. на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ
от 2014 г./, като не е налице и изключване и ограничаване на юридическата
отговорност на доставчика, респ. на законни права на потребителя.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп, отм. ДВ бр.25/20.03.2020 г.,
но приложима към конкретния казус./. Топлинната енергия за отопление на сграда
– етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145,
ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответницата са начис-лявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от
двете изслушани съдебни експертизи, като
след края на отопли-телния период са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпре-деление, на база документи за индивидуален
отчет в процесния апартамент.
Съгласно
данните от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза на вещото
лице инж.М.Т., неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и компетентно изготвено, се установява, че в процесния имот в
исковия период има два броя радиатори без ИРРО и 1 водомер за топла вода; че за
отоплителните сезони: 2015 г. - 2016 г. и 2016 г. - 2017 г. е осигурен достъп
за отчет на водомера, а за отоплителния период: 2017 г. - 2018 г. – такъв не е
осигурен, за което е съставен протокол от 03.05.2018 г. Констатира са и че водомерът
за топла вода е сменен на 31.08.2017 г., като показанията на последния до този
момент са отчетени, както и че след тази дата до края на отоплителния сезон е
начислена служебно топлинна енергия за БГВ за 2 бр. потребители.
Съгласно чл.70, ал.1 от Наредба
№ 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм., но действала в този период/ количеството
топлинна енергия, отчетено по топломера в сградата-етажна собственост, вкл. и
за имотите на клиентите без уреди за дялово разпределение и/или тези с
демонтирани отоплителни тела, се разпределя по правилата съгласно приложението
по чл.61, ал.1. Съгласно данните от заключението на съдебно-техническата
експертиза при извършените изчисления от страна на експерта ползваната топлинна
енергия за отоплителните тела в процесния имот без уреди е правилно определена в
съответствие с изискванията на т.6.5 от приложението по чл.61, ал.1, така както
и тази, отдадена от сградната инсталация.
Задължение на купувача,
съгласно чл.12, т.3 от Общите условия от 2014 г. и 2016 г., е да осигури достъп
за отчитане на средствата за дялово разпределение в имота си. По силата на чл.69,
ал.2, т.2 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването,
изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при норма
за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие
– когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните
водомери за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен
достъп за отчитане.
За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответниците са начислявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение на база служебно начислено количество топлинна енергия за отопление,
реален отчет на топлинна енергия за БГВ
за времето от м.05.2015 г. до 31.08.2017 г. и служебно начислена за периода от
01.09.2017 г. до 30.04.2018 г. за 2 броя потребители поради неосигурен достъп
за отчет на водомера.
Тъй като по делото не е
установено, че в посочения период от 01.09.2017 г. до 30.04.2018 г. в процесния
имот е имало повече от 1 обитател, с оглед на което за това време се дължи
топлинна енергия за БВГ за един потребител в размер съгласно данните от СТЕ на
368,95 лева. Съобразно приетото и на основание заключението на СТЕ за
времето-предмет на инстанционен контрол: м.01.2016 г. до м.04.2018 г. дължимата
се от ответника стойност на потребената топлинна енергия за отопление, отдадена
от сградна инсталация и за БГВ възлиза в общ размер от 2 591,22 лева.
Във връзка с разглежданата
претенция следва да се отбележи, че служебното начисляване на топлинна енергия
при неосигурен достъп не представлява санкция за неизпълнение на задължението
на потребителя да осигури достъп до имота за отчитане на уредите, а механизъм
за определяне на потреблението, който замества реалното отчитане на ползваната
от абоната топлинна енергия. По този начин е установен способ за определяне на
цената на реално ползваната услуга, когато не е налице обективна възможност за
реалното й отчитане.
Неоснователни са и наведените в жалбата доводи във връзка със СТЕ.
Оспорването на заключението на вещото лице инж.Т.след изтичането на
преклузивния срок по чл.200, ал.3 ГПК е процесуално недопустимо. СТЕ е допусната в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради
необходимост от специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и
относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени
технически показатели, като същата не е изготвена само по документи,
едностранно издадени от ищеца, а и въз основа на документите за отчет за
индивидуалното разпределение на клиента и на общия топломер. Възраженията на жалбоподателите
относно качеството на топлинната енергия и кубатурата на процесния имот не са
подкрепени с доказателства, поради което се явяват неоснователни.
Наведените за първи път във въззивната жалба възражения са
несвоевременно релевирани и не следва да бъдат обсъждани.
Доколкото съдът е приел, че за периода – предмет на инстанционен
контрол: м.01.2016 г. до м.04.2018 г. претенцията относно главницата за
топлинна енергия е частично основателна съдът дължи произнасяне по наведеното
от жалбоподателя възражение за погасителна давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в ал.2 на същата норма е
предвидено, че ако вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало.
По отношение на вземането за главница, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за м.01.2016 г., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Това вземане
е възникнало при действието на Общите
условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на
стойността на доставената топлинна енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи
на общия принцип за добросъвест-ност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП
и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец
и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1
от тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на задължението
за плащане с притежава-нето на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможност за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно
икономически положение спрямо търговеца. Потреби-телят не може да бъде задължен
да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с
посочените технически средства и отделно от тях – да извърши и допълни-телни
парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да може да
изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител не може да се изисква да
извършва постоянни справки в един неопределен период от време за това кога
точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите
се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните по този
начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното мнозинството от
решаващия състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по
отношение на вземането на ищцовото дружество за дължимата стойност за топлинна
енергия за м.01.2016 г., което попада в приложното поле на общите условия от
2014 г., мнозинството на състава на въззивния съд приема, че при липсата на
договорен падеж и като последица от това – настъпване на изискуемост на
вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато по делото
не е представена, давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в
който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането за главницата
относно цената на топлинна енергия за м.01.2016 г. тригодишната погасителна давност
е започнала да тече на 01.02.2016 г. и с оглед датата на предявяване на
исковата молба на 14.02.2019 г., когато течението на давностния срок е спряло, е
изтекла. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза това вземане
е в размер на 156,28 лева. Не са погасени по давност и са дължими главниците за
топлинна енергия за останалия исков период.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ относно
главницата за топлинна енергия се явява доказан по основание и размер за
периода: м.02.2016 г. – м.04.2018 г. за сумата от 2 434,94 лева.
Поради частичното несъвпадане
на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на решаващия състав на СРС
относно изхода на спора по отношение на тази претенция, обжалваното решение
следва да бъде отменено за разликата над сумата от 2 434,94 лева до уважения
размер от 2 960,17 лева и за м.01.2016 г. и да се постанови ново решение, с
което претенцията за топлинна енергия за тази разлика и период да бъде
отхвърлена като неоснователна, ведно със законната лихва от 14.02.2019 г. до
окончателното й заплащане.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. дяловото разпре-деление на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. клиентите
заплащат цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от
клиентите търговец, като стойността й се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка, цена на
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, за отчитане
на уредите за дялово разпределение извън обявените от търговеца дати. В клаузите
на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. и 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение,
и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР,
се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между
страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран да
получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-ление“, като предвид
данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Е.Т., което съдът кредитира като
обективно, обосновано и компетентно изготвено, стойността за услугата „дялово разпределение“ за времето от м.01.2016 г.
– м.04.2018 г. за процесния абонат №****** възлиза в размер на 36,86 лева,
която не е заплатена от клиента.
С оглед на
горните обстоятелства разглежданият иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД относно тази главница се явява доказан по основание и размер за
сумата от 36,86 лева, съвпадаща с приетата от първоинстанционният съд такава,
поради което атакуваното решение в тази му част като правилно следва да бъде
потвърдено.
По частната
жалба на ответника П.Т.Т.:
Частната жалба е депозирана в законния
срок от заинтересована страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, поради което нейното разглеждане се явява допустимо.
С разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК законодателят е установил, че в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, по искане на страните
съдът може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за
разноските.
СГС като съобрази
обстоятелствата по делото и изискванията на закона, намира за частично основателни
релевираните от частния жалбоподател доводи за неправилност на определението от
21.09.2020 г. на СРС – в частта, с която
е оставено без уважение искането П.Т. за изменение на постановеното решение по
гр.д.№ 27 415/2019 г. на СРС в частта за възложените в негова тежест разноски за
исковото производство за юрисконсултско възнаграждение за сумата над 100,00
лева.
Съгласно нормата на чл.78, ал.1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената
част от иска, като в ал.8 от същата норма е предвидено, че в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако не са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 ЗПрП. Безспорно е по делото, че
в исковото производство „Т.С.“ ЕАД е била защитавана от юрисконсулт.
Направените разноски от това
дружество за държавни такси и вещи лица в тези производства, както и
възнаграждението за юрисконсулт в исковото производство в размер на 100,00 лева
са правилно определени, поради което техният размер не подлежат на изменение по
реда на чл.248, ал.1 ГПК. Юрисконсултско възнаграждение в посочения размер не е
прекомерно и същото е в съответствие с извършените от пълномощника
на тази страна процесуални действия и положените от него усилия по защитата, вкл.
процесуално представителство в две открити съдебни заседания, вида на
производството, както и с действителната фактическа и правна сложност на делото.
Несъобразено с горните обстоятелства е възнаграждението за юрисконсулт за исковото
производство над визираната стойност, предвид което същото следва да бъде
намалено до размера на сумата от 100,00 лева.
Предвид
изложеното съобразно уважената от СРС част от исковете определението от 21.09.2020
г. следва да бъде отменено като неправилно в частта за разликата над сумата от
576,65 лева до присъдената такава от 612,12 лева за разноски на ищеца за исковото
производство на основание чл.78, ал.1 ГПК. В останалата част частната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.
При приетия
изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта,
в която П.Т. е осъден да заплати на ищцовото дружество разноски за
първоинстанционното производство за разликата над сумата от 475,59 лева до
намаления размер от 576,65 лева, както и разноски за заповедното производство за
разликата над сумата от 55,82 лева до присъдената такава от 95,41 лева.
При приетия изход на делото в
патримониума на жалбоподателя-ответник за въззивното производство се е породило
право на основание чл.78, ал.1 ГПК, като на същия следва да се присъдят направените
разноски за държавна такса по жалбата и адвокатско възнаграждение съобразно
уважената част на същата на стойност 72,74 лева.
Размерът на
адвокатското възнаграждение е определен при условията на чл.78, ал.5 ГПК на
250,00 лева предвид
своевременно наведеното възражение за прекомерност от ищеца, което съдът намира
за основателно, с оглед действителната
фактическа и правна сложност на спора, която е минимална, обема на
осъществената защита във въззивното производство, касаещ процесуално
представителство в едно открито съдебно заседание без събиране на доказателства.
Съгласно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС и
решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС
размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС не се прилагат.
На ответника следва да се присъдят
и допълнителни разноски за първоинстанционното производство на основание чл.78,
ал.3 ГПК на стойност от 99,47 лева – адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата
страна „Топло-фикация София” ЕАД за въззивното производство се дължат разноски
в размер на 20,62 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ определение
№ 20204336, постановено на 21.09.2020 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК по
гр.д.№ 27 415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав по частна жалба на П.Т.Т.,
ЕГН **********
с вх.№ 25152792/26.10.2020 г. – в частта за
разноските за исковото производство за разликата над сумата от 576,65 лева до
сумата от 612,12 лева като неправилно, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248, ал.1 ГПК решение № 72 859 от 15.04.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 27 415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в частта за
разноските, като намалява размера на присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски
за исковото производство до сумата от 576,65 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 25152792/26.10.2020 г. на П.Т.Т.
срещу определение № 20204336, постановено на 21.09.2020
г. на основание чл.248, ал.1 ГПК по гр.д.№ 27 415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74
състав в останалата й част, като
неоснователна.
ОТМЕНЯ решение № 72 859 от 15.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 27
415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че П.Т.Т., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********* разликата над сумата от 2 434,94 лева до сумата 2 960,17 лева
/т.е. сумата от 525,23 лева/, представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за м.01.2016 г. изцяло и разликата за периода от м.09.2017 г. до
м.04.2018 г. за топлоснабден имот: апартамент № 61, находящ се в
гр.София, ж.к.„*********ет.1, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2019
г. до окончателното й заплащане, както и в
ЧАСТТА, в която П.Т.Т.,
ЕГН **********
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата от 475,59
лева до сумата от 576,65 лева – разноски за исковото производство и разликата
над сумата от 55,82 лева до сумата от 95,41 лева – разноски за заповедното
производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седа-лище и адрес на управление:***, срещу П.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: *** иск
за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ, че П.Т.Т., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* разликата
над сумата от 2 434,94 лева до сумата 2 960,17 лева /т.е. сумата от 525,23
лева/, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за м.01.2016 г.
изцяло и разликата за периода от м.09.2017 г. до м.04.2018 г. за топлоснабден
имот: апартамент № 61, находящ се в гр.София, ж.к.„*********ет.1, ведно със
законната лихва, считано от 14.02.2019 г. до окончателното заплащане, за която сума и
период е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 9034/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72 859 от 15.04.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 27 415/ 2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление:*** да ЗАПЛАТИ
на П.Т.Т.,
ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 72,74 лева /седемдесет и два лева и
седемдесет и четири стотинки/ –
разноски за въззивното производство, както и на основание чл.78, ал.3 ГПК
допълнително сумата от 99,47 лева
/деветдесет и седем лева и четиридесет и седем стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА П.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ
на„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 20,62 лева /двадесет лева и шестдесет и
две стотинки/ –
разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м.2.