Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 30.06.2016г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, V граждански
състав, в открито съдебно заседание на 30.05.2016г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Видолова
При секретаря Г.Н., като разгледа докладваното
от съдията гр.д.№ 1449/2016г.
по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
ИСК с
правно основание чл.106 ал. 3 от Закона за държавния служител.
Пред ПлРС
е депозирана искова молба от В.Р.В.
против ГД ”ПБЗН”-МВР- гр. София,
с която се твърди, че ищецът е работил на различни длъжности към ДА Гражданска
защита, Дирекция Гражданска защита към МИС, ГД
Гражданска защита - МВР. Твърди се, че служебното му правоотношение е
прекратено със заповед №8121 К-3064/17.12.2014г. Твърди, че при уволнението му
е начислено и изплатено обезщетение от 5 месечни възнаграждения. Твърди, че му
се дължи обезщетение от 10 мес.възнаграждения, поради
което моли съда да осъди ответника да му заплати пет месечни възнаграждения в
общ размер на 6 839лв., 544лв. – мораторна лихва от
22.05.2015г. до подаване на исковата молба – 01.03.2016г., законната лихва от
подаване на молбата до окончателното и изплащане. Претендират се разноски. В
с.з. от 30.05.2016г. е допуснато изменение на размера на претенциите на ищеца,
като иска за главницата се счита предявен за сумата от 2367.50 лв. – 50% от 5
месечни основни възнаграждения на ищеца, а претенцията за лихва за сумата от
187.77лв., за периода от 22.05.2015г. до 01.03.2016г.
Ответника оспорва предявения иск,
счита, че заплатеното обезщетение е по ЗМВР, а се претендира обезщетение по
ЗДСл., както и че служебното правоотношение е прекратено по искане на
служителя, а не поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Сочи се, че такива доказателства – за придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, липсват. Счита, че дори и да се представи такова
доказателство, размерът на изплатеното обезщетение от 5 брутни заплати се
припокрива и надвишава обезщетението, което би се дължало по чл. 106 ал. 3 от
ЗДСл. в редакцията от 2012г. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди събраните по
делото, относими към спора доказателства, становищата
на страните и техните изявления, намира за установено следното:
Не се спори между страните, а и от
приложените писмени доказателства се установява, че ищецът е работил без
прекъсване от 01.05.1992 г. до 01.11.2001 г. по трудов договор като
„Инспектор“, “Старши експерт“ и „Главен инспектор“ към ДА – Гражданска защита
като стажът му е бил 9 години и 6 месеца. От 01.11.2001 г. до 28.12.2009 г. е
бил назначен като държавен служител на длъжности „Главен инспектор трети ранг“
и Началник Отдел „ОКИЦ“ в Дирекция „Гражданска защита“ при МИС. От 28.12.2009
г. ищеца е бил назначен за „Главен инспектор“ в ГД „Гражданска защита“ – МВР
поради закриване на МИС и преминаването му в структурите на МВР. Видно от
Заповед № 8121К-3064 от 17.12.2014 г. служебното правоотношение на ищеца в РД
„Пожарна безопасност и защита на населението“ – Плевен при ГД „ПБЗН“-МВР е било
прекратено на основание чл.226, ал.1, т.2 от ЗМВР в вр.
с § 4, ал.1 от ПЗР на КСО и заявление от 28.11.2014г. Не е спорно по делото, и
че на ищеца е определено обезщетение по чл.234 от ЗМВР в размер на 5 месечни
възнаграждения, изчислено на базата на БТВ от 1367.80 лв. и че на 27.03.2015 г.
то е изплатено. Установява се от представеното в съдебно заседание от ищеца Разпореждане
от 20.04.2015 г. на ТП на НОИ – Плевен, че ищецът е придобил право на лична
пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на уволнението. По отношение
на претенцията за заплащане на 5 месечни възнаграждения, представляващи
неплатена част от обезщетение на основание чл.106, ал.3 от ЗДСл., дължимо при
прекратяване на служебното правоотношение при навършване на години и стаж за
пенсия, съдът е допуснал изготвяне на съдебно-икономическа експертиза. От
нейното заключение е видно, че ищецът е работил по трудово правоотношение 9
години и 6 месеца до 01.11.2001 г., по служебно правоотношение – 8 години, 1
месец и 27 дни до 27.12.2009 г. и по служебно правоотношение към МВР – 5 години
до 29.12.2014 г. След прекратяване на служебното правоотношение от Министъра на
вътрешните работи, общия придобит трудов стаж е в размер на 22 години, 7 месеца
и 27 дни. Последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за месеца,
предхождащ прекратяване на правоотношенията, е в размер на 1367.80 лв., и на
тази база е заплатено обезщетение по чл.234 от ЗМВР в размер на 6839.00 лв.,
равняващи се на 5 брутни заплати. Базата по чл.106, ал.3 от ЗДСл., е основната
работна заплата, която в случая е в размер на 947.00 лв., като 50% от нея е
473.50 лв. Не се спори по делото и че
ищецът е поискал изплащането на преизчислено обезщетение от ответника,
съобразно разпоредбата на чл. 106, ал.3 от ЗДСл., като му е изпратил покана, получена
от ответника и входирана при него с вх. № 1185 от
22.05.2015г.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните изводи: При проследяване законодателната
уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита
на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на
времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между
тях е налице универсално правоприемство, включващо и
такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и
трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита,
както в случая е положението на ищеца. Съгласно сега действащия ЗМВР от 2014г.,
понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно §
10, § 5 и § 6 от ПЗР, е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на
МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), е универсален правоприемник на
ГД „ГЗ” на МВР, която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г.
(след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в
ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя е нямала такава правосубектност
– такова е самото МВР, но не и неговите главни дирекции. Съгласно § 63 и § 64
от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от
своя страна е универсален правоприемник на закритото МИС, преди това с наименование
Министерство на държавната политика при бедствия и аварии, което е
осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез
своята Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита” и други дирекции
и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица. В
смисъла на изложеното дотук е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 1, ал.
2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него,
МИС, преди това с наименование МДПБА, е универсален правоприемник на Държавната
агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет, а последната, от своя
страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР
към него, е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република
България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999
г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в
самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата
е нямала такава правосубектност и е била в системата
на Министерството на отбраната. При осъществяването на поредицата от тези
универсални правоприемства в течение на последните 17
години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните
правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл.
123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл., са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни
работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на
страните по тези правоотношения, а ex lege. При това положение, следва да се приеме, че
действителната воля на законодателя не е била тези служители, които без
прекъсване са служили в системата на гражданска защита през този продължителен
период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно
правоотношение с МВР, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно
чл. 234 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те
биха получили по КТ или по ЗДСл., ако не бяха тези универсални правоприемства, настъпили независимо от волята на страните
по тези правоотношения. Приемането на такова тълкуване на закона би поставило
тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно
положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно
правоотношение. Поради горното, в тези случаи на прекратяване на служебните
правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита, се
дължи не само обезщетението по чл. 234 от ЗМВР, а и разликата – в съответния
брой заплати – до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха
получили по ЗДСл. или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им до
преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяването на правоотношението
с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането
и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от
ЗДСл. или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното
правоотношение с МВР. Поради горното, следва да се приеме и че когато такъв
служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на
служебното му правоотношение с МВР, като основава иска си на твърдения за
прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, не
като служител в МВР, а като служител по служебно или трудово правоотношение в
универсалните праводатели - МИС, МДПБА, ДА „ГЗ”, то
този иск за заплащане на обезщетение е с правно основание по съответната
разпоредба от ЗДСл., като в случая това е чл. 106 ал. 3. В този смисъл е и
задължителната съдебна практика по чл. 290 от ГПК – решение № 330/17.11. 2014
г. по гр. дело № 2780 по описа за 2014 г., ІV г.о. на ВКС,
Решение № 56 от 29.04.2015
г. по гр. д. № 4325/2014 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 63 от 17.04.2015 г. по гр. д. №
3532/2014 г., III г. о. на ВКС. При тези обстоятелства по делото – след като ищецът има общо 13
години, 1 месец и 27 дни, прослужени като държавен служител, от които 5 години
– като държавен служител в МВР, то на него му се дължи, не само вече
изплатеното му обезщетение в размер на 5 брутни трудови възнаграждения на
основание чл. 234 от ЗМВР, а и такова по чл. 106, ал. 3, изр. 1 от ЗДСл. (в
редакцията на разпоредбата след ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 1.07.2012 г.,
действала към датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца) - разликата
в размер на още 50 на сто от месечната му основна заплата, определена към
момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка прослужена
година като държавен служител, но не повече от 10 месечни основни заплати, т.е.
50% от още 5 месечни основни заплати до пълния размер на обезщетението, което
ищецът би получил, ако не бяха настъпилите по силата на закона, независещи от
волята на страните по служебното правоотношение, правоприемства
по чл. 87а от ЗДСл. Възражението на ответника, че получавайки 5 брутни заплати
по ЗМВР, ищецът е получил повече отколкото би получил по ЗДСл., ако бе
продължил да работи по последния, се явява неоснователно, т.к. тези обезщетения
не се отнасят едно към друго, както е посочено в хипотезата на чл. 106 ал. 3 от
ЗДСл. – като преценка, кое е по-благоприятно, а се сумират като прослужени
години и брой обезщетения, и след като ищеца има повече от 10 години – изплащат
се както прослужените по ЗМВР, така и остатъка - по ЗДСл., без да се преценява
какъв би бил размера по единия закон и по другия и кой е по-благоприятен. С
оглед на изложеното, предявеният по делото главен иск следва да бъде уважен за
сумата 2367.50лв., както е изменен от ищеца, ведно с претендираната
от ищеца законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на
исковата молба – 01.03.2016г. до окончателното изплащане на сумата.
Акцесорният иск по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД,
предявен по делото, също е основателен. В течение на процесния
период по този иск – от датата на писмената покана, получена от ответника на
22.05.2015г., до датата на подаването на исковата молба в съда – 01.03.2016 г.,
ответникът е бил в забава на плащането на дължимата главница от 2367.50лв.,
поради което дължи на ищеца и обезщетение за тази забава, чийто размер,
определен от съда съгласно чл. 162 от ГПК, възлиза на сумата 187.77 лв., поради
което иска следва да се уважи за претендираната от
ищеца в последното съдебно заседание сума.
Предвид крайния изход на делото,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да
заплати на ищеца, и претендираните и направени от
последния разноски в размер на 600.00лв., а на осн. чл. 78 ал. 6 от ГПК –
да заплати в полза на ПлРС – ДТ върху двата уважени
иска в размер на 144.70лв., както и 5.00лв. – такса, в случай на служебно
издаване на изп.лист.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл.106 ал. 3
от Закона за държавния служител, ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „***, ДА ЗАПЛАТИ на В.Р.В.,
ЕГН ********** ***, сумата от 2367.50лв., представляваща незаплатена част от
обезщетение, дължимо на основание чл. 234 ал. 1 от ЗМВР и чл. 106 ал. 3 от
ЗДСл. (в редакцията на разпоредбата след ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от
1.07.2012 г.), ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 01.03.2016г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.86 от
Закона за задълженията и договорите, ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „***, ДА ЗАПЛАТИ на В.Р.В.,
ЕГН ********** ***, сумата от 187.77лв., представляваща лихва върху
обезщетението от 2367.50лв., дължима за периода 22.05.2015г. – 01.03.2016 г.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78 ал. 1 от ГПК, ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „***, ДА ЗАПЛАТИ на В.Р.В., ЕГН **********
***, направените по делото разноски в размер на 600.00лв.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78 ал. 6 от ГПК, ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на ПлРС, ДТ върху двата уважени иска в размер на 144.70лв.,
както и 5.00лв. – такса, в случай на служебно издаване на изп.лист.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
ПлОС в двуседмичен срок от датата на връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: