№ 7042
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505238 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 3332/26.02.2024 г., постановено по гр.д. № 19073/2023 г.
по описа на СРС, 56 състав, са уважени обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Б. Ц. Н., ЕГН **********, да
заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, кв. „Лозенец“, ул.
„********, аб. № ********, суми, както следва:
1958,49 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.04.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
250,02 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 28.03.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
53,85 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 10.04.2023 г., до окончателното
1
изплащане на вземането.
С решението са отхвърлени:
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над 250,02 лв. до претендираните
265,92 лв. и за периода от 15.09.2020 г. до 28.03.2023 г.;
изцяло искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10,28 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 16.05.2020 г. до 28.03.2023 г. върху
главницата за дялово разпределение.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
от 668,57 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 5,72 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Бруната“ ООД, сега „Далсия“ ООД.
Срещу така постановеното решение в уважителната част е депозирана
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Б. Н..
Въззивникът поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо,
тъй като не е налице облигационно отношение между страните. Нарушени
били разпоредби на ЗЗД, ЗЕ и ЗЗП по отношение на приложимите Общи
условия на ищцовото дружество. Липсвал писмен договор между страните.
Решението било и неправилно, тъй като неправилно била присъдена сума за
сградна инсталация. С тези аргументи се търси отмяна на решението в
обжалваната част и цялостно отхвърляне на исковете. Претендирани са
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на
районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Третото лице помагач „Далсия“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
2
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
уважителната част. В частта, с която част от исковите претенции са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо. Аргументите на въззивника за недопустимост на решението
всъщност са такива по съществото на спора и касаят неговата правилност.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 10.04.2023 г.,
уточнена с молба от 07.08.2023 г., с която са предявени обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Б. Ц.
Н., ЕГН **********, да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
кв. „Лозенец“, ул. „********, аб. № ********, суми, както следва:
1958,49 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.04.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
265,92 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 28.03.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;
53,85 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 10.04.2023 г., до окончателното
3
изплащане на вземането;
10,28 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.05.2020 г.
до 28.03.2023 г. върху главницата за дялово разпределение.
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това
по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения
между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално
доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност
на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през
процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът
да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на
възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на
извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на
задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
4
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
5
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиент на топлинна
енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация София“ ЕАД
е ответникът Б. Н.. Аргументите за това са следните:
Видно е от Нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по
чл. 55г ЗПИНМ № 17, том XLII, дело № 8217 от 25.12.1969 г. на I нотариус
при Софийски народен съд, че Ц.Н.М. и К.Т.К. са признати за собственици на
имот с адрес гр. София, ж.к. „********.
От Удостоверение от ГИС (л. 12 от делото на СРС) се установява, че
имот с адрес гр. София, ул. „********, Б и В е със стар адрес гр. София, ж.к.
„********.
По делото са представени и Удостоверения за наследници (л. 64 и 67 от
делото на СРС) от които е видно, че ответникът Б. Ц. Н. е единствен
наследник на Ц. Н. М. и К.Т.К..
6
Ответникът не оспорва да е собственик на процесния имот, напротив,
изрично признава това обстоятелство с писмените бележки пред СРС (л. 130
от делото на СРС).
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобиване на процесния имот е
възникнало облигационното отношение с топлопреносното предприятие и за
ответника са възникнали задължения за заплащане на доставената и потребена
топлинна енергия по отношение на процесния имот, в т.ч. както
нововъзникналите задължения, така и тези, които вече са възникнали към
момента на смъртта на наследодателите. Следователно за процесния период
именно ответникът е задължен за цената на потребената топлинна енергия в
имота.
Неоснователно е възражението на въззивника, че следва да бъде налице
писмен договор, за да бъде доказано наличие на облигационна връзка между
страните. Както бе посочено по-горе, облигационното отношение може да
възникне и в момента на придобиване на топлоснабдения имот по силата на
закона.
Общите условия на топлопреносното предприятие, в процесния случай
тези от 2016 г., се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ. Налице е
специален закон, който изключва приложимостта на чл. 16 ЗЗД и на ЗЗП по
отношение на необходимостта от изрично приемане на договорни клаузи и ОУ.
За процесния период действат Общите условия (ОУ) за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ EАД на клиенти
в град София, публикувани на 11.07.2016 г. и съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ – в
сила от 11.08.2016 г.
Предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им
най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни
след първото им публикуване. Влизането в сила на Общите условия не е
обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Съобразно
разпределението на доказателствената тежест в процеса енергийното
предприятие следва да докаже влизането в сила на представените Общи
условия. Не съществува пречка, ако на съда е известно в кои всекидневници са
публикувани Общите условия, същите да бъдат посочи в съдебното решение –
така Решение № 189/11.04.2011 г. по т.д. № 39/2010 г. по описа на ВКС, II ТО.
7
По делото са представени доказателства за публикуването на Общите
условия във в. „Монитор“. На съда е служебно известно, че същите са приети
с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на
„Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР, публикувани са във в. „19 минути“, бр. 1764, и във в. „Монитор“ на
11.07.2016 г. и са в сила от 11.08.2016 г.
Освен това следва да се отбележи, че съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до
30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като
предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. По
делото не са релевирани в срока за отговор на исковата молба твърдения, нито
има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу
Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
При тези обстоятелства въззивният съд приема, че ответникът е клиент на
топлинна енергия и дължи стойността на доставената и потребена топлинна
енергия.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот не е
оспорено от ответника нито в отговора на исковата молба, нито във
въззивната жалба, поради което следва да се приемат за правилни изводите на
първоинстанционния съд, без да се обсъждат от въззивния.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания срещу установената
дължимост на суми за сградна инсталация. Такова оплакване обаче не е
направено с отговора на исковата молба, поради което същото не може да
бъде заявявано за първи път с въззивната жалба. Възражението е
преклудирано, поради което въззивният съд не дължи излагане на мотиви по
съществото му.
Въззивникът не е релевирал конкретни оплаквания по отношение на
определените от районния съд размери на главниците за топлинна енергия и за
дялово разпределение, както и по изводите за дължимост и размер на
мораторна лихва върху задълженията за топлинна енергия. Съгласно чл. 269
ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато
контролира правилността на решението, поради което въззивният съд не
8
следва да обсъжда първоинстанционното решение по тези въпроси. Следва да
се отбележи, че съдът не констатира наличие на императивна правна норма,
чието приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.
Следователно първоинстанционното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход от настоящото производство право на разноски има
въззиваемият. Същият е претендирал заплащането на юрисконсултско
възнаграждение, като съдът приема, че такова не следва да се присъжда.
Подаденият отговор на въззивната жалба е абсолютно бланкетен, като по
време на проведеното публично съдебно заседание не е изпратен процесуален
представител, а молба за разглеждане на делото в отсъствие на представител
на страната е напълно бланкетна. Поради което и съдът приема, че не са
налице доказателства, които да обосноват извод за присъждане на
възнаграждение за юрисконсулт.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3332/26.02.2024 г., постановено по гр.д. №
19073/2023 г. по описа на СРС, 56 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Далсия“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9