Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 10.08. 2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на дванадесети април две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря К.а Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 5501 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
299210 от 11.12.2019 г. по гр.д. № 30587/2017 г. по описа на СРС, 35 с-в, е
признато за установено по предявения от М.К.Т. срещу Т.П.Т., иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Т.П.Т. не е собственик на следния недвижим
имот: „*******, бул. „******№ ********представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № 68134.409.14.1.18,
който самостоятелен обект се намира в сграда
1, разположена в ПИ с идентификатор
68134.409.14, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 53.90 кв.
м., прилежащи части: избено помещение с площ от 5.50 кв. м., таванско помещение
с площ от 7.30 кв. м. и 105/3085 ид. ч. от общите части на сградата, ниво 1“. Със същото решение е отменен на основание
чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 59,
том II, рег. № 3387, дело 205/2016 г. на нотариус Н.,
с който Т.П.Т. е признат за собственик по давност на описания по-горе имот. Със
същото решение е прекратено производството по предявения от Т.П.Т. срещу М.К.Т.
насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено,
че Т.П.Т. е собственик на описания по – горе имот.
В срок е подадена въззивна
жалба от ответника Т.П.Т. с
излагане на доводи за неправилност и необоснованост на решението на СРС. Счита,
че ищецът няма правен интерес да предяви иска, след като не е установено, от
кой момент е започнало владението върху процесния имот. Счита, че след като
останалите двама наследници не оспорват неговото владение, последният е
придобил частите им, като е станал изключителен собственик на имота. Апартаментът
бил предоставен на ищеца М.К.Т. за временно ползване и в производството е
установено, че същият не е владелец на имота, а негов ползвател заплащал
консумативите за партиди, които не са на негово име. Поддържа, че е владял
имота чрез ищеца, като последният бил държател. Поддържа, че от представените
от Т.П.Т. доказателства се установява, че последният е имал намерение да
придобие имота по давност. Излага доводи, че М.К.Т. не е владял имота необезпокоявано,
след като е търпял собственическо поведение на Т.П.Т.. Поддържа, че от
свидетелските показания, изнесени пред нотариуса и съда, се установявало, че М.Т.
държи имота за Т.П.Т..
Въззиваемата
страна М.К.Т. е подал писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост. Поддържа, че е владял имота необезпокоявано в
продължение на изискуемия се от закона десетгодишен срок. Заявява, че правилно
съдът е приел, че Т. не е владял имота трайно непрекъснато и необезпокоявано с
намерение да го придобие по давност. Поддържа, че в производството не се
установява ответникът да е имал достъп
до имота. Напротив, за осъществяване на такъв от страна на ответника последния
се е обръщал към ищеца.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като относно правилността му,
съдът намира следното:
Правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права
е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва;
позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако
отрече правата на ответника - Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. В случая ищецът се е позовал на фактическо
владение, въз основа на което може да придобие имота по давност. Точната дата на започване на владението ще се
прецени с решението и с оглед приетите факти по делото, като основателността на
твърденията на ищеца не могат да се проверяват преди това. С оглед на горното
ищецът има правен интерес да предяви отрицателния установителен иск, след като
се позовава се на фактическо състояние, от което може да придобие имота.
С нотариален акт № 146,
то. I рег. № 1250, нот.дело № 87/2008 г. по описа на нотариус С.Т.,
рег. № 065 на НК, вписан в СВ акт № 92, XV, дело № 4076/2008
г. ищецът е признат за собствени на процесния имот.
От представените
доказателства се установява, че с нотариален акт № 59, том II, рег. № 3387, дело 205/2016 г. на нотариус Н., Т.П.Т. е признат за
собственик по давност на описания по-горе имот.
Чрез събраните пред
първата инстанция гласни доказателства се установява, че ищецът не се
легитимира като собственик на процесния имот по силата на изтекла придобивна
давност след 1994 г. /когато станал пълнолетен/ до настоящия момент, затова
няма правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. В практиката
на ВКС, последвала ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, се развиват залегналите в него разсъждения за правния интерес от
отрицателния установителен иск. Приема се, че при отрицателния установителен
иск за собственост доказването на правата на ищеца е въпрос на материална, а не
на процесуална легитимация - определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. №
3593/2013 г. на ВКС, II г. о.; решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. №
4705/2015 г. на ВКС, II г. о.;решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/15
г. на II г. о. и решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г.,
II г. о. И доколкото по настоящото дело ищецът не се легитимира от материална
страна като собственик на процесния имот, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен.
При разпита пред първата
инстанция свидетелятД.посочва, че живее срещу ищеца, в един и същи блок, от
1997 г.
За постоянно ищецът се нанесъл когато починала леля му О..
Ищецът присъствал на събранията на ЕС, ремонтите в блока и входа са правени с
негово участие. Ищецът направил ремонт и на апартамента. Не е виждал до 2017 г.
ответника Т.Т..
От своя страна В.К.свидетелства,
че ищецът живеел в имота отпреди 2000 г., като живеел с баба си, съпругата си и
сестра му. След смъртта на баба му и сестра му живеел само той в имота. През
2007/2008 г. направил ремонт на апартамента. Не виждал други роднини на М. в
апартамента.
Свидетелката М.Т.,
съпруга на В.Т., посочва, че е
семейството от 1977 г. и винаги се е знаело, че имотът е на Т.. Не може да каже
точен адрес на имота, но бил на четвърти етаж и ходила многократно на гости на М.
в апартамента. О. Т. живеела в имота от 1990 г., като цялото семейство е ходело
на гости в апартамента. М. и Т. се грижели за О. Т.. След смъртта на О. заявява,
че М.Т. е останал да живее там, с уговорката докато Т.Т. реши какво да прави с
имота. През 2017 г. е имало среща, на която
между бащата на ищеца К. и Т. се
скарали относно имота. Разговорът за предоставяне на жилището се е провел между
бащата на ищеца и Т.Т..
Свидетелят В.Т., съпруг
на М.Т. и брат на ответника, свидетелства, че в апартамента е живяла сестра
им им, а след нейната смърт, брат му Т.Т. е отдал жилището със собствен договор
на М.Т.. Посочва, че на среща между страните се постигнала уговорка за отдаване
на имота на М., на която среща лично не е присъствал. Единствено М. живеел в
имота.
Представени са от Т. и М.
квитанции за заплатен данък на имота за
годините 2008г., 2009г. 2010г., 2011г., 2012г., 2013г., 2014г., 2016г., 2017г.,
като ответникът е заплатил данък на 23.03.2012 г., 07.03.2011 г. и на
12.03.2010 г., за останалите дати е заплатен от ищеца. Също и квитанции за заплатен
данък от К.Х.и О. Т. от 2000 г. и 2001 г. Представени са и договори от страна
на ищеца за услуги – телевизионни услуги за срок от 2007 г. – 2017 г.
Представен е и талон за пломбиране на водомер от 28.10.2008г., в който като
получател е посочен ищеца.
От свидетелските
показания безпротиворечиво се установява, че ищецът е живял самостоятелно в
имота от момента на смъртта на О. Т. – 17.11.2005 г. и сам се е грижил за него.
Пълно и главно доказване обаче, че същият е упражнявал фактическа власт с
намерение за своене на имота след тази дата до 17.11.2015 г. с извършване на
действия, които да са били манифестирали това негово поведение вкл. и по
отношение на ответника – сънаследник в производството не е доказано. Напротив,
чрез показанията на свидетеля М.Т. и В.Т., които настоящият състав преценява с
оглед евентуалната им заинтересованост от изхода на спора по реда на чл.172 ГПК
се установява, че след смъртта на О. в имота е останал да живее М.Т. със
знанието и без противопоставянето на Т.Т., т.е. доказва се установено ползване
на имота със съгласието на ответника. Не е установена след това промяна в
поведението на ищеца по отношение на имота с действия сочещи неговото намерение
да свои имота.
С Тълкувателно решение №
11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г. е прието, че когато и двете страни в правния
спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота
/било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на
доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.
154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е.
фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно
основание.
Владението е упражняване
на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя. Това означава упражняване на фактическа власт (corpus) и намерение
(animus). Първият от тях е обективен, а вторият - субективен. Упражняването на
пълна фактическа власт изключва възможността на други лица, освен владелецът,
да въздейства върху вещта. Анимусът пък означава, че той трябва да държи вещта
като своя, т.е. че той се смята или иска да стане собственик.
Когато фактическата
власт върху изцяло чужд имот е придобита
при липса на правно основание, според презумпцията на чл. 69 ЗС, се
предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има
качеството на владелец. Презумпцията относно субективния елемент на владението,
т.е. намерението за своене на вещта (animus), е въведена в полза на владелеца и
в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада
върху лицето, което оспорва осъщественото владение. За да се придобие един имот
по давност, е необходимо не само владелецът да упражнява непрекъснато
фактическа власт върху него в посочения в закона период от време, но и
осъществяваното владение да е постоянно, спокойно и явно. В този случай
наличието на това негово намерение произтича от приложението на необорената
презумпция по чл. 69 ЗС относно субективната страна на владението върху чуждия
имот и снабдяването на ищеца с констативен нотариален акт - Решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015
г., I г. о., ГК, Решение № 2 от 11.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2018 г.,
II г. о., ГК
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК придобиване на правото на собственост или на
друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.
Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент
вещта да се държи като своя. Обективният елемент на владението – упражняването
на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент
определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС
предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез
действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност.
Разпоредбата на чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при
наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт
по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот. До момента, в който предполагаемото от
закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие и правото на собственост.
Неоснователни се явяват
доводите на въззивника, че са нарушени процесуални правила при събирането на
доказателства. Не може да се приеме, че оставянето без уважение на молбата на
замяната на свидетеля Т. с друг е нарушение, след като относно фактите, са
призовани трима други свидетели. Следва да се отбележи, че многократно
свидетелят е бил питан в съдебно заседание, дали има нужда от лекар или
почивка, като последният е отговарял отрицателно. Още повече, че последният е
изложил своите показания по предмета на делото. На следващо място адресната
регистрация на ищеца е ирелевантна за фактическото владение и относно
намерението му за своене.
Според
легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя.
Разпоредбата не посочва характеристиките на упражнявата фактическа власт,
подобно на разпоредбата на чл. 302 ЗИСС (отм.), но както в правната теория,
така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно,
непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези признаци се приемат като
логическо следствие от основните два признака- упражняване на фактическа власт
и намерение за своене на вещта / така решение № 304 от 4.V.1995 г. по гр. д. №
75/95 г., I г. о, решение № 649/1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. на ВС, І г.о./.
Без да се установи, че тези признаци са налице, упражняването на фактическа
власт върху една вещ не може да се определи като владение. Владението не е обикновено
фактическо господство върху вещта, чрез него се упражнява съдържанието на
вещното право на собственост - правомощието на собственика да си служи с вещта.
Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително
и да се осъществява постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова
естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното
владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки
момент във времето. Както е прието в решение 6/2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г.
на ВКС, І г.о. не е необходимо непрекъснато фактическо въздействие върху имота
чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт
върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига
същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани
от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква
упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се
отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира
пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът
не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим
имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва
явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия
собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има
възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.
С оглед на горното,
настоящият състав намира че постановеното решение се явява неправилно и следва
да бъде отменено, като предявения отрицателен установителен иск за собственост
бъде отхвърлен като неоснователен.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 299210 от 11.12.2019 г. по гр.д. № 30587/2017 г. по описа на СРС,
35 с-в и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М.К.Т., ЕГН**********
срещу Т.П.Т., ЕГН ********** отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Т.П.Т. не е собственик на следния
недвижим имот: „*******, бул. „******№ ********представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор №
68134.409.14.1.18, който самостоятелен обект се намира в сграда 1, разположена в ПИ с идентификатор 68134.409.14, с предназначение: жилище,
апартамент, с площ от 53.90 кв. м., прилежащи части: избено помещение с площ от
5.50 кв. м., таванско помещение с площ от 7.30 кв. м. и 105/3085 ид. ч. от
общите части на сградата, ниво 1“.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.