РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. Перник, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА Р. СТЕФАНОВА Въззивно гражданско
дело № 20241700500111 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България,
чрез Е.Г. – прокурор в Районна прокуратура – Перник против Решение № 1350/28.12.2023 г.
по гражданско дело № 2083/2023 г. по описа на Районен съд – Перник, с което на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2-ро от ЗОДОВ е осъдена да заплати на В. Д. К. сумата от 3000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на
наказателно производство – досъдебно производство № 19/2018 г. по описа на Районно
управление – Самоков, по което е била привлечена в качеството на обвиняем за
престъпление по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 15.05.2023 г. до
окончателното плащане, както и сумата от 136.67 лв., представляваща разноски.
Недоволен от решението е останал ответникът в първоинстанционното производство
– Прокуратура на Република България и го е обжалвал с оплакване за неправилност. Навел е
доводи за необоснованост на съдебния акт, поради несъответствие на фактическите изводи
на съда с приетите по делото доказателства, както и за неправилно приложение на
материалния закон, поради определяне на прекомерно обезщетение за неимуществени вреди
в противоречие с изискването за справедливост, предвидено в чл. 52 от ЗЗД.
Искането към въззивния съд е да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК – ответникът по въззивната жалба – В. Д. К. не е
подала писмен отговор.
В съдебно заседание въззивният жалбоподател, чрез А.А. - прокурор в Окръжна
прокуратура – Перник, поддържа въззивната жалба по подробно изложени в съдебно
заседание съображения. Предлага на въззивния съд да отмени обжалваното съдебно
решение и да определи обезщетение в по-нисък размер, съобразено с критериите за
справедливост, посочени в чл. 52 от ЗЗД.
В съдебно заседание въззиваемият ответник, редовно призован, не се е явил и не е
бил представляван.
Окръжен съд - Перник, след като прецени при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от
ГПК събраните по делото доказателства, взе предвид доводите, наведени във въззивната
жалба и в обхвата на правомощията си съгласно чл. 269 от ГПК, намира следното:
Според чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.
Обжалваното решение е постановено от първонистанционен съд, в законен състав, в
изискуемата писмена форма и е подписано, поради което е валидно. Съдът се е произнесъл
при наличие на процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на
иск и по предявените претенции, поради което е допустимо.
Настоящият състав констатира, че районният съд е пропуснал да се произнесе по част
от заявената претенция, а именно за претендираното пред него обезщетение за разликата над
3000 лв. до 20000 лв. Доколкото в срока по чл. 250, ал. 1 от ГПК не е направено искане за
допълване на решението, следва да се приеме, че правото на ищеца за това е преклудирано.
Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността на обжалваното решение,
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи служебно за
интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма /т.
1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ или нищожността на правни
сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства /ТР
1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
Решението е правилно.
Неоснователно е оплакването на въззивника за необоснованост. Районният съд е
обсъдил подробно всички приети по делото доказателства. Посочил е фактите, които приема
за установени въз основа на тях и е изложил съображенията си за приложимите правни
норми. Отразените в мотивите на решението фактически и правни изводи обективират
извършената от съда дейност по преценка на съвкупния доказателствен материал и
субсимирането на констатираните въз основа на него обстоятелства под съответните
материално правни норми. Изводите на районния съд са основани на формалната логика и
представляват формално – валидни умозаключения за предпоставките и следствията от тях.
С оглед изложеното настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е
обосновано, а направените от районния съд фактически изводи съответстват на
2
приобщените по делото доказателства.
Първоинстанционният съд е изискал и приложил НОХД № 366/2019 г. по описа на
Районен съд – Самоков. От него се установява, че досъдебно производство № 19/2018 г. по
описа на РУ – Самоков, пр. пр. № 1720/2017 г. по описа на РП – Самоков е образувано с
постановление на прокурор при РП – Самоков на 10.01.2017 г.
С постановление от 22.06.2018 г. на разследващ полицай при СУ – Самоков В. Д. К. е
привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и по
отношение на нея е взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 1000 лв.
Разследването и е предявено на 11.07.2019 г.
Постановление от 12.07.2019 г. прокурор при РП – Самоков се е произнесъл по
доказателствените искания, направени от въззиваемата ответница при предявяване на
разследването.
С обвинителен акт, внесен в Районен съд – Самоков на 29.08.2019 г. на В. К. е
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по
което е образувано НОХД № 366/2019 г. по описа на Районен съд – Самоков. По делото са
насрочени и редовно проведени общо шест открити съдебни заседания. Приключило е с
присъда № 14/02.07.2020 г., с която подсъдимата е призната за невиновна и е оправдана по
повдигнатото и обвинение в престъпление по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.
Срещу присъдата не са постъпили протест или въззивна жалба и е влязла в сила на
18.07.2020 г.
При горните фактически констатации, настоящият състав, от правна страна намира
следното:
Предмет на делото е иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с
правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Цитираната разпоредба предвижда
отговорност за държавата, за вреди причинени на граждани от прокуратурата, настъпили в
резултат на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г.
тази отговорност е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у
длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Затова с оглед правилата на чл. 154 от
ГПК в тежест на ищеца е да установи, че е бил обвинен в престъпление, за което е оправдан,
че е претърпял твърдените неимуществени вреди и че последните са настъпили в причинна
връзка с повдигнатото му обвинение.
По делото е безспорно установено наличието на повдигнато срещу въззиваемата
ответница обвинение и оправдаването и по същото с влязла в сила присъда. Не са
ангажирани доказателства за установяване на вида, характера и интензитета на конкретно
претърпените от нея неимуществени вреди. Затова и предвид постоянната във времето и
еднозначна съдебна практика, следва да се приеме, че при наличие на фактическия състав на
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, без да са събрани доказателства за претърпените неимуществени
вреди, обезщетение се дължи за обичайно следващите се такива с оглед конкретно
3
установените обстоятелства. В този смисъл е и изводът на районния съд, като същият е
уважил предявения иск до размера от 3000 лв.
Настоящият състав счита изводът му досежно справедливият размер на обезщетението
за правилен, а изложените във въззивната жалба оплаквания – за неоснователни.
Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост. Според разясненията, дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на
Пленума на ВС преценката за справедливост трябва да се основава на обективно
съществуващи обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, начинът на
настъпването му, обстоятелствата, при които е настъпило, допълнителното влошаване
състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
В разглеждания случай от значение за определяне на размера на обезщетението е
времето, през което е продължило наказателното производство, периодът, през който
въззиваемата е имала процесуално качество обвиняем, респективно – подсъдим, взетите по
отношение на нея мерки за процесуална принуда, както и икономическите условия на живот
в страната.
От доказателствата по делото се установява, че наказателното производство е
продължило приблизително 3 години и 6 месеца. Въззиваемата е узнала за него с
привличането и като обвиняем, което е станало на 22.06.2018 г., от който момент е
започнала да търпи обичайно следващите се от това положение негативни емоции. Те са
продължили приблизително 2 години и един месец – до окончателното и признаване за
невинна и оправдаване с влязла в сила присъда. Този период не е прекомерен, но не е
незначителен, поради което обосновава завишаване размера на обезщетението за
неимуществени вреди. Взетата в хода на наказателното производство мярка за неотклонение
„парична гаранция“ не засяга съществено личните права на ответницата, но самото и
прилагане, създава риск от негативни последствия при нарушаване на изискванията за
законосъобразно процесуално поведение. Настоящият състав намира, че с оглед изложените
обстоятелства, определеното от районния съд обезщетение в размер на 3000 лв. е
съобразено с критериите за справедливост. То е съответно и на конкретните икономически
условия в страната, както и на жизнения стандарт на лицето, което го претендира и не
обосновава извод за неоснователно обогатяване. Доводите на въззивния жалбоподател в
противния смисъл са неоснователни и не почиват на установените факти. Затова възивната
жалба е неоснователна, а обжалваното решение – правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Ответникът по въззивната жалба не е претендирал разноски, поради които такива не
следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд – Перник
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1350/28.12.2023 г. по гражданско дело № 2083/2023 г.
по описа на Районен съд – Перник.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5