РЕШЕНИЕ
№ 2973
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело
№ 20241100508919 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 64312/2021 г.
по описа на СРС, 145 с-в, съдът е признал за незаконно и е отменил
уволнението на З. В. С., извършено със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. на
Ректора на Нов български университет; възстановил е З. В. С. на заеманата до
уволнението длъжност „Асистент“ в Магистърски факултет на Нов български
университет, а искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ
е уважил частично, като е осъдил Нов български университет да заплати на З.
В. С. сумата от 614,27 лева, представляваща разликата в заплатите, които е
получавал на предишната си длъжност и новата такава за периода от
17.09.2021 г. до 06.10.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 11.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. С
решението съдът е отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за
разликата над сумата от 614,27 лева до пълния предявен размер от 6166,18 лв.
и за периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата по чл. 225, ал.2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021
г. Съобразно изхода на спора съдът е разпределил и отговорността за
сторените от страните разноски.
Срещу постановеното от Софийски районен съд решение са постъпили
въззивни жалби от насрещните страни в производството, както следва:
С въззивна жалба вх.№ 22858/24.01.2024 г., подадена от ответника в
първоинстанционното производство Нов български университет, чрез адв. С.
Л.-Н. се обжалва постановеното по делото решение в частта му, в която са
1
уважени предявените искове. Поддържа се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ищецът е спазил предвидения в чл. 358,
ал. 1, т. 2 КТ преклузивен срок, като се посочва, че видно от събраните пред
съда доказателства същият е започнал да тече от 08.04.2021 г. – датата на
прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, като към датата на
депозирането на исковата молба той е изтекъл. Оспорва се възприетият от
съда извод, че от ищеца не са искани и не са давани писмени или устни
обяснения като се сочи, че работодателят е изготвил искане за обяснения по
чл. 193 КТ и е направил няколко опита за връчването му на работника, но
същите са останали безуспешни поради вина на последния. Излага се
становище, че от всички събрани в хода на първоинстанционното
производство доказателства се установявало, че работодателят е изпълнил
предвидената законова процедура за налагане на дисциплинарно наказание,
както и че ищецът е нарушил трудовите си задължения. С оглед на изложеното
се отправя искане за отмяна на постановеното от Софийски районен съд
решение в обжалваната му част и за отхвърляне на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба вх. № 79819/11.03.2024 г., подаден от З. В. С., в който се излага
подробно становище за нейната неоснователност. Излагат се твърдения за
спазване на предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ преклузивен срок, както и за
неспазване от страна на работодателя на предвидената в чл. 193 КТ процедура
за искане, респективно даване на писмени или устни обяснения от
работника/служителя. С оглед на изложеното се отправя искане подадената
въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.
С въззивна жалба вх.№ 66074/28.02.2024 г., подадена от ищеца в
първоинстанционното производство З. В. С., се обжалва постановеното по
делото решение единствено в частта му, в която съдът е разпределил
отговорността за сторените от страните разноски по делото като се излагат
подробни доводи за порочност на постановения акт. Посочва се, че
неправилно съдът не е присъдил в полза на ищеца сторените от него разноски
в производството с доводи, че по делото не е доказано реалното им
извършване, а същевременно е присъдил такива в полза на ответника-
работодател, макар и същият да е загубил правния спор, предвид възприетия
от СРС извод за основателност на предявените искове. Поддържа се, че
ищецът е представил по делото списък по чл. 80 ГПК, в който е посочил
сторените от него разноски в процеса, като счита, че в случай, че е било
необходимо да представи доказателства за реалното им извършване, то
първоинстанционният съд е следвало да му даде изрични указания в тази
насока. Излага се становище и за липсата на компетентност на гражданските
съдилища за присъждане на данък добавена стойност върху разноските за
адвокатско възнаграждение. Намира за неправилно, че Софийски районен съд
не се е произнесъл по наведените от ищеца съображения по съществото на
трудовия спор, а именно досежно липсата на основания за ангажиране на
дисциплинарната отговорност на работника. С оглед на изложеното се отправя
искане за ревизиране на постановеното от Софийски районен съд решение в
частта за разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба вх. № 95840/22.03.2024 г., подаден от Нов български университет, чрез
адв. С. Л.-Н., в който се излага подробно становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че същата по същество представлява искане на
страната за изменение на първоинстанционното решение в частта за
2
разноските. Намира за правилни изводите на Софийски районен съд относно
отговорността на страните за направените от тях разноски. С оглед на
изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба (според страната – с
характер на молба по чл. 248 ГПК) да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК по делото е постъпила насрещна въззивна
жалба вх.№ 81745/12.03.2024 г., подадена от З. В. С.. В същата се съдържат
доводи, идентични с тези, заявени в подадената от страната въззивна жалба и
касаещи разпределената от първата инстанция отговорност за разноските по
делото. Отправя се искане за ревизиране на първоинстанционното решение в
частта за разноските.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК насрещната страна Нов български
университет, чрез адв. С. Л.-Н. е подала писмен отговор вх. №
123149/12.04.2024 г., в който се взема становище за нейната неоснователност
по аргументи, идентични с посочените в депозирания от страната отговор на
въззивна жалба. С оглед на изложеното, се отправя искане подадената
насрещна въззивна жалба (според страната – с характер на молба по чл. 248
ГПК) да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Постъпила е и частна жалба вх. № 164690/21.05.2024 г., подадена от
ищеца в първоинстанционното производство З. В. С. срещу Определение №
17095/19.04.2024 г., постановено по гр.д. № 64312/2021 г., по описа на СРС,
145 с-в, с което съдът е оставил без уважение искането на З. С. за изменение
на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248
ГПК, обективирано в подадената от същия въззивна жалба. Поддържа се, че
обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като съдът се е произнесъл по
въпрос, с който не е бил сезиран. В допълнение се излага и подробно
становище за неправилност на определението с аргументи за неправилни
изводи на съда относно разпределената отговорност за сторените от страните
разноски в производството. Посочва се, че гражданските съдилища не са
компетентни да присъждат данък добавена стойност върху разноските за
адвокатско възнаграждение. С оглед на изложеното се отправя искане за
отмяна на обжалвания съдебен акт.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната
жалба вх. № 196529/14.06.2024 г., подаден от насрещната страна Нов
български университет, чрез адв. С. Л.-Н., в който се излагат доводи за
неоснователност на частната жалба и се отправя искане същата да бъде
оставена без уважение, а обжалваният съдебен акт да бъде потвърден.
Решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 64312/2021 г. по
описа на СРС, 145 с-в, в частта му, в която съдът е отхвърлил като
неоснователни иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за разликата над
сумата от 614,27 лева до пълния претендиран размер от 6166,18 лв. и за
периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата по чл. 225, ал.2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021
г., като необжалвано е влязло в законна сила, поради което и не подлежи на
проверка.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби и насрещната въззивна жалба са подадени от активно
3
легитимирани страни в законоустановения срок и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, отправени са до съответния родово и местно
компетентен съд, поради което се явяват допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Направените от въззивника-ищец З. С. оплаквания за нищожност и
недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение
настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователни, поради
следните съображения:
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато
съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в
правната теория и в съдебната практика (ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело №
1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр. дело № 706/2008 г., I г.
о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т. дело № 52/2010 г.,
II т. о., решение по гр. дело № 3692/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС и др.) по
тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието.
Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, в който се съдържа
произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност. Поради това,
нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато
като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо
волеизявление. Съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за
нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от
ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска
правоспособност; еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от
няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не попада в
обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища; ако е
постановен устно (не е спазена писмената форма, поради което не може да се
направи извод за наличие на волеизявление) или макар и да е изготвен в
писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на
съдебния състав или от постановилия го еднолично съдия; когато съдебният
акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган
да не може да се изясни по пътя на тълкуването. Посочените пороци са
свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на
валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с
който е сезиран. Касае се до правила, свързани с компетентността на съда да
се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на
подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе
(едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния
акт. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се
постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави.
Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е
постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде
разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на
4
исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на
отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването,
съществуването и упражняването на правото на иск. Процесуалните
предпоставки като условия за допустимост на иска, обуславят допустимостта
на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по
същество правния спор между страните. Предпоставките се разграничават на
абсолютни и относителни, като всички те трябва да са налице през цялото
време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на
решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на
процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода
на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта
на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно
упражняването на правото на иск.
На първо място следва да се посочи, че оплакванията на въззивника-
ищец З. С. за недопустимост и неправилност на постановеното от Софийски
районен съд решение са свързани единствено и само с обективираните от съда
изводи касателно отговорността за сторените от насрещните страни в
производството разноски. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането
за разноски.
С оглед на това настоящият въззивен съдебен състав намира, че
постановеното от Софийски районен съд решение е валидно, като същото е
постановено от надлежен състав, в изискуемата писмена форма, написано на
разбираем език, като логиката на съда е последователна и проследима, дори
без да се налага особено тълкуване, а предметът на делото е обхванат от
подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил
компетентен да го разгледа. Обжалваното решение е и допустимо, като
същото е постановено в рамките на заявеното пред съда искане за защита, при
наличието на положителни и липсата на отрицателни процесуални
предпоставки за възникването, съществуването и респективно упражняването
на правото на иск.
По отношение на правилността на обжалваното решение, настоящият
въззивен съдебен състав намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ.
По иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в тежест на
ищеца е да докаже съществуване на безсрочно трудово правоотношение с
ответника, по силата на което е заемал длъжността „асистент“ по
задължителните учебни дисциплини „Финансово право“ и „Данъчно право“ в
Магистърски факултет в Департамент „Право“ на НБУ, както и че
работодателят е издал процесната Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., с която
трудовото правоотношение е било прекратено поради налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение”; датата, на която твърди да е узнал за
заповедта.
В тежест на ответника и с оглед очертаните с исковата молба основания
за отмяна на уволнението е да докаже законността на уволнението, т.е. че е
било налице твърдяното основание за уволнение, съответно че правото на
уволнение е надлежно упражнено – наложено е от компетентен орган, в
сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ, с мотивирана заповед, която съдържа точно и
конкретно описание на извършените нарушения, че е изпълнил задължението
си по чл. 193, ал. 1 ГПК да изслуша ищеца или да приеме писмените му
обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание; че е съобразил вида
5
на наложеното наказание с тежестта на нарушението, обстоятелствата, при
които е извършено и поведението на ищеца.
Не се спори между страните, а и се подкрепя от представените пред съда
писмени доказателства, че ищецът и ответникът са били обвързани от трудово
правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 12.10.2001г., по
силата на което З. С. е заемал длъжността „асистент“ по финансово и данъчно
право, както и че със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., издадена от Ректора
на Нов български университет на ищеца е наложено наказание
„дисциплинарно уволнение“.
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че на първо място следва
да се произнесе по направените от въззивника-ответник Нов български
университет оплаквания, свързани с неспазване от страна на ищеца на
предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ преклузивен срок, който според
работодателя е започнал да тече от 08.04.2021 г. – датата на прекратяване на
трудовото правоотношение с ищеца и е изтекъл към датата на депозирането на
исковата молба в съда - 11.11.2021 г.
Съгласно нормата на чл. 358, ал. 1, т. 2 вр. с ал. 2, т. 1 от КТ исковете по
трудови спорове за прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват
в двумесечен срок, който започва да тече, считано от деня, в който на
работника е била връчена съответната заповед.
По делото е представена Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., издадена от
Ректора на Нов български университет, с която на ищеца е наложено
наказание „дисциплинарно уволнение“. От съдържанието на заповедта се
установява, че наказанието е наложено поради неизпълнение на задълженията
на ищеца за периода от 22.12.2020 г. до 26.01.2021 г. да проведе упражнения
със студентите в електронна среда в подробно посочени в заповедта дати и
часове; че за периода от 23.12.2020 г. до 10.02.2021 г. не е изпълнил
задължението си като щатен преподавател в НБУ, да провежда в електронна
среда консултации със студентите, както и че в периода от 22.12.2020 г. до
09.02.2021 г. в нарушение на служебните си задължения, не е провел текущо
оценяване на студентите, на които не е възлагал задания за писмени работи, не
е провел изпити и не е поставил оценки на студентите по преподаваната от
него дисциплина, не се е явявал в повече от два последователни дни в
разпоредената от Ректора с изрични писмени заповеди електронна среда на
обучение – нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 7 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ,
поради което му е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание
„уволнение“ и трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ.
Прекратяването на трудовото правоотношение при използваното
основание настъпва от датата на връчване на заповедта (чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ).
В процесния случай от събраните пред първоинстанционния съд
доказателства се установява, че опитите на работодателя да връчи заповедта за
уволнение чрез куриер и на известния му електронен адрес на ищеца са
останали безрезултатни. С оглед на изложените от работника твърдения, че
същият е разбрал за издаването на процесната заповед едва на 17.09.2021 г.
след като същата му е била връчена като приложение към искова молба по
друго висящо между страните дело, като доказателство по делото е приета
призовка за страна по гр.д.№ 38653/2021г. на СРС, 62 състав, с отразена дата
на получаването й от ищеца – 17.09.2021 г.
В Решение № 39/27.02.2012 г. по гр.д.№ 410/2011 година, III Г.О. на ВКС
е прието, че съгласно чл.195 от КТ дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, която трябва да се връчи на работника или
6
служителя, като е уточнено, че наказанието се смята за наложено освен от
деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение
/чл.195, ал.3 КТ/, още и от деня на узнаване на нейното съществено
съдържание – изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение и правното основание, на което това е направено. В същия
смисъл е и практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 358, ал.
2 КТ, в която се посочва, че началният момент, от който започва да тече
двумесечния срок (по чл. 358, ал. 2, т.1 вр. ал. 1 КТ), в който страната може да
оспори чрез иск законността на прекратено трудово правоотношение, е
моментът, в който заповедта за уволнение е породила правното си действие
(така Решение № 275/07.11.2013 г. по гр.д. № 2221/2013 г., ІІІ Г.О. на ВКС;
Определение № 728 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 1751/2011 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства следва, че
работникът е узнал за същественото съдържание на изразената от
работодателя воля за прекратяване на трудовото му правоотношение едва на
17.09.2021 г. – с получаването на призовка, ведно с книжата към нея (в това
число и заповедта за уволнение) по гр.д.№ 38653/2021г., по описа на СРС, 62
състав. Поради изложеното и доколкото работодателят не е установил по
категоричен начин твърденият от него ден на прекратяване на трудовото
правоотношение – 08.04.2021 г. то настоящият въззивен съдебен състав
намира, че към датата на депозиране на исковата молба в съда (11.11.2021 г.)
не е изтекъл предвидения в чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ преклузивен срок, поради
което и изложените в тази насока оплаквания на въззивника-ответник се
явяват неоснователни.
Дисциплинарните наказания се налагат след провеждането на
регламентирана в Кодекса на труда процедура, в която се уреждат
задължението на работодателя да изслуша работника или служителя и да
приеме писмените му обяснения преди налагане на дисциплинарното
наказание (чл. 193 КТ), както и да обективира волята си за налагане на
конкретно дисциплинарно наказание в мотивирана писмена заповед, чиито
задължителни реквизити са уредени в чл. 195, ал. 1 КТ. Нарушаването на което
и да е от правилата на дисциплинарното производство нарушава правото на
защита на наказаното лице срещу фактическите и правните съображения за
налагането на дисциплинарното наказание. Поради това несъобразяването с
изискванията на дисциплинарното производство има за последица
незаконосъобразното упражняване на правото на работодателя да наложи
дисциплинарно наказание, което от своя страна води до незаконосъобразност
на заповедта и отмяната на наложеното с нея дисциплинарно наказание, без да
се изследва въпросът за това дали поведението на работника или служителя
съставлява нарушение на трудовата дисциплина.
Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението
и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се
налага. Изискването на чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание е въведено с оглед установеното в чл.
189, ал. 2 КТ правило за еднократност на наказанието, а също така и с оглед
необходимостта от преценка на спазване на сроковете по чл. 194 КТ и на
възможността работникът или служителят да се защити в производството по
отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Когато
изложените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание мотиви са
достатъчни, за да удовлетворят тези изисквания, заповедта отговаря на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Заповедта, с която се налага дисциплинарно
наказание, следва да бъде ясно мотивирана и да са ясни съществените
7
признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на
извършването му. От значение за работника или служителя е да има
възможност да разбере причината, поради която трудовото му
правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и въз
основа на това да прецени дали законосъобразно е наложено дисциплинарното
наказание. Поради това от съдържанието на заповедта е важно да следва
несъмненият извод за същността на фактическото основание. Следва да се
посочи, че не съществува забрана мотивите на работодателя за налагане на
дисциплинарно наказание да се съдържат в други документи, към които
заповедта препраща, като в този случай е необходимо тези документи да са
известни на работника или служителя или да са му връчени най-късно със
заповедта за налагане на наказанието.
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че процесната
уволнителна заповед е издадена от компетентен орган – представляващият
висшето учебно заведение ректор (чл. 32, ал. 1, т. 1 от Закона за висшето
образование) и съдържа всички задължителни реквизити, посочени в нормата
на чл.195 ал.1 КТ - точно описание от обективна и субективна страна на
вменените на ищеца нарушения на трудовата дисциплина, като същите са
индивидуализирани по място, начин и време на извършване, субект на
извършването, вид на извършеното нарушение, включително чрез посочване
на законовия текст, в който е посочено конкретното вменено нарушение и
наказание.
В чл. 194, ал. 1 КТ са регламентирани преклузивни срокове за
ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника или служителя
като е посочено, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2
месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от
извършването му, като посочените срокове не текат през времето, когато
работникът или служителят е в законоустановен отпуск или участва в стачка.
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 256 от
18.05.2012 г. по гр.д. № 1036/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, "Откриване на
нарушението", по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, означава узнаване от субекта
на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина,
установено в съществените му признаци - субектът на нарушението, времето
и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци
на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като
нарушение. От ангажираните в хода на първоинстанционното производство
доказателства се установява, че процесната уволнителна заповед е издадена на
17.03.2021 г. в срока по чл. 194, ал. 1 КТ – като откриването на нарушението е
станало известно на дисциплинарнонаказващия орган с входиране на доклада
на гл.ас. д-р В.Д. – зам,-ректор по учебната дейност на НБУ, до Ректора на Нов
български университет на 09.02.2021г., в който подробно са описани
нарушенията на ищеца, представляващи неизпълнение на служебните му
задължения.
Спорно в настоящото производство е дали преди налагане на ищеца на
дисциплинарно наказание „уволнение“, работодателят е спазил предвидената
в чл. 193, ал. 1 от КТ процедура за изслушване на работника или служителя
или за приемане на писмените му обяснения, респективно дали са налице
твърдените от работодателя основания за приложение на разпоредбата на чл.
193, ал. 3 КТ.
Съгласно чл. 193, ал. 1 от КТ преди налагане на дисциплинарно
наказание работодателят е длъжен да изслуша работника/служителя или да
приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените
доказателства. Разпоредбата не съдържа правила за формално иницииране на
8
дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на работодателя до
работника/служителя за даване на обяснения за нарушение на трудовата
дисциплина (така решение № 237 от 24.06.2010 г. на ВКС, І V Г. О. по гр. д. №
826/2009 г.). Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение №
432/26.05.2010 г. по гр. д. № 1322/2009 г. на ВКС, ІІІ Г. О., постановено по реда
на чл. 290 ГПК, преди налагане на дисциплинарно наказание съществен
елемент от дисциплинарната процедура е задължението на работодателя да
изслуша или приеме писмените обяснения на нарушителя. Обясненията
следва да бъдат поискани в рамките на дисциплинарното производство и по
повод решаването на въпроса за дисциплинарното наказание. Затова, когато
работодателят уведомява служителя за започналата срещу него
дисциплинарна процедура по налагане на дисциплинарно наказание, е длъжен
да посочи точно нарушенията, за които иска предварително неговите
обяснения. Това дава възможност на работодателя за допълнителна оценка на
събраните доказателства и възможност да прецени отношението на служителя
към нарушението, а по отношение на служителя писмените обяснения, респ.
изслушването, се явява единственото в рамките на дисциплинарната
процедура средство за защита. Неизпълнението на задължението на
работодателя, произтичащо от нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, е абсолютно
основание за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение на лицето, без
да е необходимо съдът да навлиза в разглеждането на спора по същество.
От представените по делото доказателства се установява, че преди
налагане на дисциплинарното наказание работодателят е изготвил искане за
даване на обяснения с изх. № П-РЕ-И-227 от 11.02.2021 г. Искането е
изпратено до ищеца на известния му за работодателя адрес в гр. София, ж.к.
„********* чрез куриерска фирма „Еконт“ на 12.02.2021 г., като видно от
приложените разпечатки и справки за движението на пратката са направени
опити за връчване на пратката на 16.02.2021 г. в 18.07 ч. и на 18.02.2021 г. в
12.30 ч., които опити са били неуспешни, поради което пратката е върната на
подателя Нов български университет. Опит за връчване на горепосочения
адрес е направен и с куриерска фирма „Лео Експрес“, като в представената по
делото обратна разписка е отразено, че адресът е посетен на 20.02.2021 г. в
11.30 ч. и на 23.02.2021 г. в 15.30 ч., но при позвъняване не е имало отговор,
като от офиса на куриера е направен опит за свързване по телефон два пъти на
25.02.2021 г. в 09.36 ч., но никой не е отговорил на позвъняванията, след което
пратката е била върната на подателя Нов български университет.
Освен горните опити искането за даване на обяснения е изпратено на
18.02.2021 г. на e-mail адрес: *************, който адрес е посочен в
представената от ответника-работодател автобиография на ищеца. Доколкото
съобщението с прикаченото като файл искане за обяснения не е доставено до
получателя, като електронното съобщение е върнато на подателя с
отбелязване, че не може да бъде доставено, тъй като електронният адрес е
блокиран, правилно първоинстанционният съд е приел, че не следва да
обсъжда по същество направените от ищеца оспорвания на авторството на
посочената автобиография.
Не се твърди, а и не следва като извод от доказателствата по делото,
работодателят Нов български университет да е правил други опити за
връчване на искането за обяснения на работника-ищец.
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че в процесния случай
искането за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ не е връчено надлежно на
ищеца, поради следните съображения:
От представения по делото трудов договор от 12.10.2001 г. не се
установява страните по него да са уговорили че съобщение, касаещо
9
трудовото правоотношение, ще се счита за надлежно връчено чрез
достигането му до предварително посочен от страната адрес; такава фикция не
е уредена и в Кодекса на труда. В допълнение следва да се посочи и че
възможността за такова връчване е предоставено, освен на държавни органи, и
на частноправни субекти с властнически правомощия, каквито са нотариусите
и частните съдебни изпълнители (чл. 50 ЗННД; чл. 43 ЗЧСИ), но в случая не
се установява ответникът да е предприел връчване на искането за обяснения
чрез използване на посочените способи.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд и относно това, че не
следва да се приема за надлежно и връчването на искането за даване на
обяснения чрез изпращането му на горепосочения електронен адрес. Съгласно
чл. 10, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги електронното изявление е получено с постъпването
му в посочената от адресата информационна система. Ако адресатът не е
посочил конкретна информационна система, изявлението е получено с
постъпването му в която и да е информационна система на адресата, а ако
адресатът няма информационна система - с изтеглянето му от адресата от
информационната система, в която изявлението е постъпило. Пред съда не са
ангажирани категорични доказателства, че ищецът е посочил конкретна
информационна система за получаване на електронни изявления. Дори и да се
приеме, че това е така обаче, от доказателствата по делото е видно, че
съобщението не е постъпило в информационната система, използвана от
ищеца, поради блокиране на електронния адрес на подателя.
Неоснователни се явяват и доводите на въззивника-ответник, че
обясненията не са били взети поради вина на служителя.
Съгласно константната съдебна практика такова виновно поведение на
работника или служителя (по смисъла на чл. 193, ал. 3 КТ), препятстващо
събирането на обяснения (писмени или устни) от него, несъмнено е налице,
когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно)
на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това
работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на
предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не
му предостави писмените си обяснения. Виновно поведение на работника или
служителя по смисъла на чл. 193, ал. 3 от КТ е налице и тогава, когато по
какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се
постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за
даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му се
връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на
пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар
пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или
служителя; промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя
си за това и пр.
Настоящият въззивен съд намира, че в процесния случай не може да се
приеме, че е налице виновно поведение от страна на служителя, което е
препятствало възможността да му бъде връчено искането за даване на
обяснения. Това е така, защото на първо място следва да се посочи, че по
делото не се твърди, а и не се установява от представените доказателства
служителят да е променил адреса си и да не е уведомил работодателя за това.
Не са представени доказателства и искането за обяснения да му е връчено при
отказ. Направените неуспешни опити за доставка чрез куриерски фирми на
пратката, съдържаща искането за обяснения, също не биха могли да бъдат
вменени във вина на ищеца доколкото неоткриването му на адреса четири дни
(които не са последователни) не води след себе си до единствения възможен
10
извод, че същият е целял да усоети получаването на пратката. Не се
установява работодателят да е положил всички необходими усилия искането
за даване на обяснения да достигне до знанието на служителя-ищец, още
повече предвид факта, че самият работодател излага твърдения за трудности в
комуникацията си с него.
С оглед на изложеното, правилно първоинстанционният съд е приел, че в
случая приложение следва да намери приложение разпоредбата на чл. 193, ал.
2 КТ като наложеното със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. на Ректора на
НБУ дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищеца се признае за незаконно
и се отмени.
Съгласно чл. 193, ал. 2 КТ когато работодателят предварително не е
изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения,
съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по
същество, поради което и според настоящия въззивен съдебен състав
изложените от страните съображения по съществото на трудовия спор не
следва да бъдат разглеждани предвид възприетия извод за незаконност на
уволнението на формално основание. Всички тези становища е безпредметно
да бъдат обсъждани, както правилно е направил районният съд, доколкото при
горните изводи със съдебното решение служителят получава защита на
накърнените си трудови права. Не следва да бъде провеждан и инцидентен
съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК на посочените от ищеца работодателски
заповеди доколкото както самият той сочи, искането му цели да възпре
работодателя от „бъдещи“ негови нарушения на правата на служителя-ищец,
която цел не би могла да се постигне по пътя на гражданското
съдопроизводство. На последно място, следва да се посочи и че не е налице
твърдяната от въззиваемия хипотеза на чл. 267а КТ.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
В тежест на ищеца по този иск е да докаже, че при наличие на
предпоставки за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ трудовото
правоотношение между страните няма срочен характер или срокът на
договора не е изтекъл към момента на устните състезания.
Предвид извода за основателност на обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ, следва, че основателен е и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ,
поради което правилно първоинстанционният съд е постановил
възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „асистент“ в
Магистърски факултет на Нов български университет, каквото е
наименованието на длъжността на ищеца, от която е бил уволнен.
По исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2
КТ вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД
В тежест на ищеца е да докаже, че е работил на по-нископлатена работа
за съответния период, причинна връзка с уволнението, както и размера на
брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен
месец преди уволнението.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг и изпадане на ответника в забава, а в тежест на
ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Първоинстанционния съд е приел, че ищецът е работил на по-
нископлатена работа, поради което му се дължи разликата в заплатите от
датата на прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника, което
11
съдът е приел, че е станало на 17.09.2021 г., като е изчислил на основание чл.
162 ГПК размера на сумата, до който предявеният иск се явява основателен –
614,27 лева. По аргументи за липса на забава на длъжника-работодател е
отхвърлил иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Доколкото в подадената от работодателя-ответник въззивна жалба не се
съдържат оплаквания относно размера, до който е уважена исковата
претенция по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ, настоящият въззивен
съдебен състав намира, че обжалваното решение и в тази част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски на основание чл. 273 вр. чл.
78, ал. 3 ГПК има въззиваемата страна. Настоящият въззивен съдебен състав
намира, че такива не следва да й бъдат присъждани поради следните
съображения:
Пред въззивния съд е представен списък по чл. 80 ГПК, с който
въззиваемата страна по подадената от Нов български университет въззивна
жалба претендира в негова полза да бъдат присъдени разноски в размер общо
от 4500,00 лева, от които 1500,00 лева – сторени в първоинстанционното
производство и 3000,00 лева – сторени във въззивното производство. Посочва
се, че разноските представлявали разходи за предоставена на З. С. юридическа
помощ и консултации от С.Т.И..
По правилата на чл. 78 ГПК подлежат на присъждане само реално
сторените от страната разноски. В случая макар и да се твърди, че на
въззиваемия З. С. е предоставяна юридическа помощ във въззивното
производство, не са представени писмени доказателства за наличието на
облигационна връзка между З. С. и С.И. (например договор), по силата на
която да са предоставяни, респективно заплащани претендираните
юридически консултации, поради което и такива разноски не следва да му
бъдат присъждани.
По частната жалба срещу Определение № 17095/19.04.2024 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК:
Както бе посочено и по-горе всички изложени от жалбоподателя
оплаквания в подадените от него въззивна, насрещна въззивна и частна жалби
се отнасят до разпределената от първоинстанционния съд отговорност за
разноските. Подадената частна жалба е допустима като подадена до
компетентния съд, в предвидените от ГПК срокове, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. Направените от страната оплаквания за порочност
както на постановеното съдебно решение, така и на определението,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, са неоснователни по следните
съображения:
На първо място следва да се посочи, че обжалваното определение е
валидно и допустимо, като по отношение на същото не се установяват
твърдените от страната пороци. Правилно Софийски районен съд е
квалифицирал изложените във въззивната и насрещната въззивна жалби,
подадени от З. С., оплаквания като искане за изменение на постановеното
решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК.
Съгласно ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС разноските са
направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно
12
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл.
78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на
възмездяване. Безпротиворечива е съдебната практика относно това, че само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.
С оглед на горното и доколкото ищецът не е представил пред
първоинстанционния съд доказателства за реалното извършване на
претендираните от него разноски правилно съдът не е присъдил такива в
негова полза. Доколкото предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2
КТ е отхвърлен частично, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – изцяло, то правилно в
полза на работодателя ответник са присъдени разноски по правилото на чл. 78,
ал. 3 ГПК.
В тази връзка следва да се посочи, че неоснователни се явяват и
оплакванията, изложени от частния жалбоподател за допуснато от съда
процесуално нарушение при изготвянето на доклада по делото с твърдения, че
в същият следвало да бъде указано на страната, че следва да ангажира
доказателства за сторените от нея разноски, в случай, че претендира такива.
Такова задължение обаче няма вменено на съда от процесуалния закон,
доколкото в чл. 146 ГПК, се съдържа изискване да бъде разпределена
доказателствена тежест само относно фактите и твърденията на страните,
свързани с повдигнатия пред съда правен спор, а не относно отговорността за
разноските, която се урежда от други процесуални норми.
На следващо място неоснователни се явяват и оплакванията за липса на
компетентност на гражданските съдилища да присъждат данък добавена
стойност на претендирано от едната страна по спора адвокатско
възнаграждение. Съгласно § 2а от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за нерегистрираните по Закона за данъка върху
добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба
е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото
от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. По въпросът
дали се дължи ДДС, начислен върху заплатеното адвокатско възнаграждение и
насрещната страна дължи ли заплащането му е налице практика на ВКС,
обективирана в Определение № 782/12.12.2014 г., по ч.т.д.№ 3545/2014 г., II
ТО на ВКС, както и Определение № 109/18.02.2016 г., по ч.т.д.№ 1983/2015 г.,
I ТО на ВКС, съгласно които когато се касае за възнаграждение на адвокат,
регистриран по ЗДДС, върху възнаграждението по Наредба №1/2004 г. се
начислява ДДС, което се счита неразделна част от дължимото адвокатско
възнаграждение. Ако е установено по делото, че адвокатът, за чието
възнаграждение страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС и че
страната е платила на адвоката и сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита
за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се
съобрази при присъждането на разноски по делото. В допълнение противно на
развитите от частния жалбоподател З. С. доводи, отношенията на страната с
държавния бюджет са ирелевантни за отговорността за разноски по чл. 78
ГПК, поради което дали страната – ползвател на облагаема по ЗДДС услуга
има право на възстановяване на данъчен кредит не е от значение при
преценката за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната
страна (така Определение № 279 от 29.06.2022 г. по ч. т. д. № 1380 /2021 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение).
13
С оглед на изложеното, подадената частна жалба от З. С., а и изложените
от последния оплаквания относно отговорността за разноските, обективирани
в подадените от него въззивна и насрещна въззивна жалба се явяват
неоснователни, поради което и обжалваното Определение № 17095/19.04.2024
г., постановено по гр.д. № 64312/2021 г., по описа на СРС, 145 с-в следва да
бъде потвърдено.
Съгласно Определение № 60345/11.10.2021 г., постановено по гр.д.№
3103/2021 г. на III Г.О. на ВКС, в производството по чл.248 ГПК разноски не се
дължат. Производството по чл. 248 ГПК се провежда след като делото е
приключило в съответната инстанция и по него не се присъждат допълнително
разноски.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.
№ 64312/2021 г. по описа на СРС, 145 с-в, в обжалваната част, в която съдът
е признал за незаконно и е отменил на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ
уволнението на З. В. С., извършено със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. на
Ректора на Нов български университет; възстановил е на основание чл. 344,
ал.1, т. 2 КТ З. В. С. на заеманата до уволнението длъжност „Асистент“ в
Магистърски факултет на Нов български университет, като е осъдил Нов
български университет да заплати на З. В. С., на основание чл. 344, ал.1, т.3
КТ вр. чл. 225, ал.2 КТ сумата от 614,27 лева, представляваща разликата в
заплатите, които е получавал на предишната си длъжност и новата такава за
периода от 17.09.2021 г. до 06.10.2021 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда – 11.11.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането, включително и в частта относно съразмерно
присъдените разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 17095/19.04.2024 г., постановено по
гр.д. № 64312/2021 г., по описа на СРС, 145 с-в.
Решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 64312/2021 г. по
описа на СРС, 145 с-в, в частта му, в която съдът е отхвърлил като
неоснователни иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за разликата над
сумата от 614,27 лева до пълния претендиран размер от 6166,18 лв. и за
периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата по чл. 225, ал.2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021
г., като необжалвано е влязло в законна сила, поради което и не подлежи на
проверка.
Решението, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
14
2._______________________
15