Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

              гр.София, 23.06.2021 год.

   

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

                       

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка  Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Димитров

 

като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян ч. гр. дело №4380 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.

Образувано е по жалба от 15.03.2021 год. на длъжника „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт В.Ц./надлежно упълномощен/, срещу постановление /наименовано „разпореждане“/ от 24.02.2021 год. по изпълнително дело №20219210400153 по описа на частен съдебен изпълнител С.П., с рег.№921 на КЧСИ, с което е отказано прекратяване на изпълнителното производство съгласно чл. 433 ГПК, респ. редуциране на дълга /т.е. частично прекратяване/, както и намаляване на размера на приетите разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Жалбоподателят поддържа, че на основание решенията на ОС-Пловдив и РС-Пловдив извършил превод по банкова сметка ***.11.2020 год. за целия размер на присъдената с решенията сума, като същата била на разположение на взискателя от 26.11.2020 год. – преведената сума била в размер на 132.74 лв. Впоследствие по искане на взискателя ОС-Пловдив изменил решението в частта за разноските, присъждайки допълнително на взискателя сума в размер на 60.75 лв., представляваща разликата между присъдената държавна такса и дължимия й размер. Последващо плащане от банката не било правено. Процесното изпълнително дело било образувано от Ц.Е.Е.въз основа на изпълнителен лист, издаден от РС-Пловдив, за сумите по решенията на двете съдебни инстанции и за допълнително присъдените разноски. На 05.02.2021 год. банката получила покана за доброволно изпълнение на сума в общ размер на 530.41 лв., от които 60.36 лв. – присъдени съгласно цената на иска в съдебното производство, 125 лв. – присъдени разноски за двете съдебни инстанции, 240 лв. – разноски по изпълнителното дело и 105.05 лв. – такси по ТТРЗЧСИ. На 12.02.2021 год. длъжникът подал молба до частния съдебен изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство с оглед платената на 26.11.2020 год. сума на взискателя преди образуване на делото, както и за намаляване на размера на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение и на пропорционалната такса, дължима по ТТРЗЧСИ. Обжалваното постановление било незаконосъобразно, тъй като преди образуване на изпълнителното производство банката била превела сума в размер на 132.74 лв., с която били погасени присъдените в полза на взискателя сума от 60.36 лв. /получена от банката без основание/ и сума от 72.38 лв. /част от разноските/. Остатъчното задължение по издадения изпълнителен лист възлизало на 72.38 лв. – присъдени разноски за двете съдебни инстанции, като именно върху тази сума следвало да бъде начислена пропорционалната такса, при това при съобразяване на предвидения в закона минимум, както и да бъдат намалени разноските за адвокатско възнаграждение.

Взискателят Ц.Е.Е.счита, че жалбата е допустима, но следва да бъде оставена без уважение. Поддържа, че в закона не била предвидена възможност за редуциране на дълга – чл. 435, ал. 2 ГПК. Едно от основанията за прекратяване на изпълнителното производство било това, предвидено в чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая сумите, за които бил издаден процесния изпълнителен лист, не били платени от длъжника преди образуване на изпълнителното дело, като длъжникът не бил изпълнил задълженията си към взискателя и бил дал повод за образуване на изпълнителното дело. Не бил разкривал банкова сметка *** /ответника/. Последният не бил направил никакъв опит да се свърже с взискателя и да изпълни задълженията си, нито го бил уведомил, че е разкрил банкова сметка ***, нито бил уведомил РС-Пловдив, че е изпълнил частично задължението си. Следвало да се има предвид, че длъжникът не отговарял за разноски в изпълнителното производство само в два случая: когато не бил дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото бил платил дълга си преди това и когато изпълнителните действия били изоставени от взискателя или отменени от съда. Във всички останали случаи, дори когато бил платил в срока за доброволно изпълнение, длъжникът отговарял за разноските в изпълнителното производство. В частност банката била дала повод за образуване на изпълнителното производство, защото не била платила дълга си преди това, не била уведомила взискателя, нито съда, издал изпълнителния лист, поради което дължала разноски. Договореното и заплатено в брой адвокатско възнаграждение било съобразено с актуалната редакция на действащата към момента на сключване на договора Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – същото било в минимален размер, а именно 200 лв. за образуване на изпълнителното дело на основание чл. 10, т. 1 и 40 лв. за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело на основание чл. 10, т. 2.

В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че жалбата е допустима, но е неоснователна. В случая дори и да се приемело, че сумата от 132.74 лв. е достигнала до взискателя преди образуване на изпълнителното дело, то тя не представлявала пълно погасяване на дълга. Още повече, че длъжникът знаел, че има остатъчна сума за плащане, като не е отрекъл, че не я е заплатил преди образуване на изпълнителното дело. Поради това не били налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство. Дружеството-длъжник било банка. Твърдението му, че е разкрил банкова сметка ***ктическата обстановка, тъй като нямало данни, които да показват желанието и знанието на взискателя, че има активна банкова сметка ***-длъжник. Поради това и нямало основание за редуциране на дълга, тъй като сумата не била получена от взискателя и към настоящия момент. Доколкото длъжникът не бил осъществил плащане в срока за доброволно изпълнение, а подал молбата от 12.02.2021 год., то това означавало, че са налице извършени действия с цел удовлетворяване и защита на паричното вземане, като адвокатът бил преценил какви изпълнителни действия трябва да се предприемат за събиране на сумите по изпълнителния лист. Минималният размер на адвокатския хонорар, определен по правилата н чл. 10, т. 1 и 2 от наредбата, възлизал на 400 лв., а в частност взискателят претендирал по-малко, а именно 240 лв. Извършените от адвоката действия не се състояли единствено в образуване на изпълнително дело, а и в изготвянето на становище по молбата на длъжника за прекратяване на производството и на отговор на подадената от него жалба. Длъжникът дължал и пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, тъй като нямало осъществено плащане преди образуване на изпълнителното производство – чл. 79, ал. 1 ГПК. Заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение представлявало направени от него разноски, които били за сметка на длъжника и се събирали наред и заедно със сумата по изпълнителния лист. Поради това те се включвали в понятието „материален интерес“ по смисъла на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума“ по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ. Т.е., те трябвало да бъдат включени в базата за изчисляване на дължимата пропорционална такса.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, възраженията на взискателя, мотивите на частния съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното от фактическа страна:

Изпълнително дело дело №20219210400153 по описа на частен съдебен изпълнител С.П., с рег.№921 на КЧСИ, е било образувано по молба от 03.02.2021 год. на взискателя Ц.Е.Е.чрез адв. С.П./надлежно упълномощен/, въз основа на изпълнителен лист от 26.01.2021 год., издаден по гр.дело №13602/2019 год. по описа на РС-Пловдив, срещу „Ти Би Ай Банк“ АД за следните суми: 60.36 лв. – главница по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, 25 лв. – разноски за въззивното производство, 39.25 лв. – разноски за производството пред първата инстанция за държавна такса и 60.75 лв. – разлика между платената от ищеца държавна такса в размер на 100 лв. и присъдената му от РС-Пловдив държавна такса в размер на 39.25 лв. С молбата на частния съдебен изпълнител са били възложени всички правомощия по чл. 18 ЗЧСИ, в т.ч. да определи начина на изпълнение. Към молбата е приложен договор за правна защита и съдействие от 02.02.2021 год. /с характер на разписка/, от който е видно, че е бил уговорен и заплатен от взискателя в брой адвокатски хонорар в размер на 240 лв.

На 04.02.2021 год. на длъжника била изпратена покана за доброволно изпълнение за заплащане на сума в общ размер на 530.41 лв., от която: 60.36 лв. – неолихвяеми вземания, 125 лв. – присъдени разноски, 240 лв. – разноски по изпълнението и 105.05 лв. – такси по ТТРЗЧСИ. Поканата била надлежно връчена на длъжника на 05.02.2021 год.

На 12.02.2021 год. длъжникът депозирал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал изпълнителното производство да бъде прекратено, тъй като бил превел сумата от 132.74 лв. по банкова сметка, ***, която сума била на негово разположение и можело да бъде изтеглена от офис на банката в гр.Пловдив, за което бил подал и нарочна молба до РС-Пловдив. При условията на евентуалност поискал да бъде намален размера на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение и на пропорционалната такса. Към молбата е приложена банкова референция, издадена от банката-длъжник, в която е удостоверено, че сумата в размер на 132.74 лв. е депозирана по конкретна банкова сметка ***, с основание на операцията: „Решение №260238 от 14.10.2020 год., 14 с-в, ОС-Пловдив“, като същата може да бъде изтеглена на каса в банков офис на банката в гр.Пловдив от Ц.Е.Е.след надлежното му идентифициране.

С обжалваното постановление /наименовано „разпореждане“/ от 24.02.2021 год., което е било надлежно съобщено на длъжника на 01.03.2021 год., частният съдебен изпълнител е оставил без уважение главното искане и първото евентуално искане на длъжника.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител – чл. 435, ал. 2, т. 6 и 7 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

В частност длъжникът е релевирал искане за частично прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно посочената разпоредба, изпълнението се прекратява, ако длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, квитанция от пощенска станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство.

Процесуалният закон въвежда като достатъчно изискване сумата да е внесена за взискателя и обстоятелството дали той е получил внесената за него сума в пощенската станция или в банката е ирелевантно за прекратяване на изпълнението. Достатъчно е да се установи, че взискателят има право да се разпорежда със сумата /за което следва и да е надлежно уведомен/.

Настоящият съдебен състав приема, че разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК съдържа изчерпателно посочване на хипотезите, при осъществяването на които е налице основание за прекратяване на изпълнителното производство. И това е така, тъй като със същата се предоставя по изключение на несъдебен орган правораздавателна компетентност по разрешаване на спорни права, което изключва разширителното й тълкуване. Общата идея на нормата е защитата на длъжника по реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК да се основава на твърдение за провопогасяващи възражения, основани на леко доказуеми и мъчно оспорими факти, установени със сигурни доказателства. Хипотезата е ограничена до безспорни обстоятелства, а именно плащане на парично вземане, удостоверено в автентична разписка от кредитора или сигурен платец /пощенска станция или банка/. При тълкуването на нормата се налага извод, че в тази хипотеза пречката за принудително изпълнение се свързва само с недобросъвестност на взискателя, който е упражнил правото си, въпреки че задължението е било доброволно изпълнено.

В контекста на изложеното се налага извода, че за доказване на плащането могат да бъдат използвани единствено доказателствата, посочени в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК. В разглеждания случай е представено именно такова доказателство, а именно банкова референция, удостоверяваща, че сумата от 132.74 лв. е внесена на 26.11.2020 год. по банкова сметка, *** /индивидуализиран с посочване на трите му имена и единния му граждански номер/, като са посочени и условията, при които може да изтегли депозираната в негова полза сума – виж чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. След внасянето на сума по банкова сметка ***вото да се разпорежда с внесената сума, а това право преминава върху взискателя именно от този момент и както вече бе посочено, без правно значение е кога последният ще го упражни.

Следователно установено е изпълнение на задължението с погасителен ефект /реално плащане на дълга/, поради което и са налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство за сумата от 132.74 лв., платена от длъжника преди неговото образуване. В противен случай, ако сумата бъде събрана принудително в изпълнителното производство, взискателят ще се обогати неоснователно, получавайки два пъти една и съща сума.

На следващо място СГС приема, че въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в чл. 79 ГПК. Според нормата на чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда.

Както вече бе посочено, по делото е установено, че длъжникът е вложил сумата от 132.74 лв. в банка по местоизпълнението. Незнанието на кредитора за извършеното влагане на посочената сума обаче е относимо към отговорността за разноските по изпълнението, а в случая длъжникът не е ангажирал каквито и да е доказателства в подкрепа на твърдението си, че взискателят е бил уведомен, в т.ч. и от РС-Пловдив. При това положение жалбоподателят не би могъл да черпи благоприятни последици, включително разноските да останат за сметка на взискателя /който е узнал за влагането след започване на изпълнителното производство/.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените кредитори/ се признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ.

Молбата за образуване на процесното изпълнително дело е била подадена от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства.

Съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. /в редакцията й към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие, която е и действаща/, минималният размер на възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв., като същият не зависи от конкретния материален интерес. Несъмнено е, че изпълняемото право в размер на 52.62 лв. /185.36 лв. – 132.74 лв./ не е било погасено преди образуване на изпълнителното производство.

Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания до 1 000 лв. – 200 лв. и за вземания над 1 000 лв. – 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 – 7, като дължимостта на възнаграждението е предпоставено от осъществяване на процесуална защита, изразяваща се в извършването на действия по изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на изпълнително производство.

С молбата за образуване на процесното изпълнително дело процесуалният представител на взискателя е извършил изрично възлагане на частния съдебен изпълнител по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, в т.ч. и по отношение на избора на изпълнителния способ, при което същинската роля на адвоката по процесуално представителство и извършването на действия с цел удовлетворяване на паричното вземане несъмнено отпада, поради което настоящият съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане на направени от взискателя разноски за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от наредбата /виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК/.

Същевременно видно е от съдържанието на подадената от взискателя молба за образуване на изпълнително дело, че в същата не се съдържа искане за събиране на разноските за възнаграждение за един адвокат.

В изпълнение на задължението си служебно да следи дали страната е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение и е доказала реалното им извършване, предвид диспозитивното начало в процеса и естеството и предмета на настоящото производство /съдебен контрол за проверка законосъобразността на акта на съдебния изпълнител/, СГС счита, че обжалваното постановление, с което в тежест на длъжника са възложени направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за горницата над 200 лв., следва да бъде отменено.

След като длъжникът е платил сумата от 132.74 лв. преди образуване на изпълнителното производство, съдебният изпълнител може да начисли пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ само върху непогасената част от дълга по изпълнителния лист, а именно 52.62 лв., която такса в частност възлиза на 12 лв. с ДДС съгласно чл. 26, б. „а“ ТТРЗЧСИ. Разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ ясно сочи, че пропорционалната такса се събира върху събраната сума. Под „парично вземане“ по смисъла на посочената норма се разбира само вземането, което е предмет на изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото изпълнително дело, върху които такса по т. 26 ТТРЗЧСИ не се дължи. Противното би означавало, че и върху самата пропорционална такса ще се дължи такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, върху която също се дължи такса и т.н. В този смисъл СГС приема, че процесното постановление в частта му, в която е отказано изменение на възложената в тежест на длъжника такса по т. 26 от тарифата за горницата над 12 лв. се явява незаконосъобразно.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                       Р    Е    Ш    И    :

 

 

ОТМЕНЯ по жалбата на длъжника „Т.Б.А.Б.“ ЕАД постановлението /наименовано „разпореждане“/ от 24.02.2021 год. по изпълнително дело №20219210400153 по описа на частен съдебен изпълнител С.П., с рег.№921 на КЧСИ, в частта му, в която е отказано прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК за сумата от 132.74 лв., платена от длъжна преди неговото образуване, както и в частта му, в която е отказано намаляване на разноските по изпълнението, съответно в частта над 200 лв. – възнаграждение за един адвокат и в частта над 12 лв. – такса по т. 26 ТТРЗЧСИ.

ОСТАВЯ  БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на длъжника „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу постановлението /наименовано „разпореждане“/ от 24.02.2021 год. по изпълнително дело №20219210400153 по описа на частен съдебен изпълнител С.П., с рег.№921 на КЧСИ, в останалата й част.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1/                            2/