Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град Ловеч, 06.11.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори административен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАБРИЕЛА ХРИСТОВА
при секретаря Антоанета
Александрова и в присъствието на прокурора Светла Иванова, като разгледа
докладваното от съдия Христова а.х.д. № 320/2020г. по описа на Административен
съд Ловеч, и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе
съобрази:
Производството е по реда на
чл.203 и сл. от АПК във връзка с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Административното
дело е образувано по искова молба на Е.М.Б. с ЕГН **********, понастоящем
изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗОЗТ „Атлант“ гр. Троян, подадена
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София. С исковата молба
се претендира присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2700
лева и неимуществени вреди в размер на 311 лева ведно със законната лихва,
причинени от незаконно принудително изпълнение върху доходите на лицето от
полагания труд и за периода от месец юни 2018г. до месец юли 2020г.
Твърди
се в исковата молба, че незаконосъобразно администрацията на Затвора Ловеч му
удържа ежемесечно суми от възнаграждението му за труд въз основа на запорни
съобщения, като изпълнението е насочено срещу несеквестируем доход.
Претендираните имуществени вреди представляват незаконосъобразно удържаните
суми по запорните съобщения, а неимуществените представляват негативните емоции
и стрес, изпитани от него, предвид удържаните суми, несъответстващи на
определения от закона минимум.
В съдебно заседание оспорващият поддържа
исковата молба на изложените в нея основания. Прави искане за изменение цената
на иска за имуществени вреди, като същия се намали от 2700
лева на 1642 лева. По същество излага съображения за незаконосъобразността на
извършените действия от страна на затворническата администрация, изразяващи се
в правените му удръжки върху трудовите възнаграждения въз основа на запорните
съобщения, причинили му претендираните имуществени и неимуществени вреди.
Ответникът, редовно призован, в
съдебно заседание, чрез надлежно упълномощен юрисконсулт оспорва ИМ като
неоснователна и недоказана и моли да се отхвърли същата с доводи, че длъжностните
лица само са изпълнявали запорните съобщения и същите не разполагат с право на
преценка дали да ги изпълнят или не, тъй като съгласно чл.452, ал.3 от ГПК
отговарят солидарно към взискателя; удържаните суми по запора не надвишават 2/3
от полагащото се на ищеца трудово възнаграждение и са съобразени с разпоредбата
на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС. Ангажира се становище, че по отношение на
несеквестируемия минимум е следвало по реда на чл.437 от ГПК да се обърне към общите
съдилища. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна
прокуратура Ловеч дава мотивирано заключение за неоснователност и недоказаност
на ИМ с доводи, че няма незаконосъобразно действие или бездействие от страна на
затворническата администрацията по отношение на изпълнението на запорните
съобщения, тъй като те са длъжни да ги изпълнят, в противен случай отговарят
солидарно с длъжника; спазени са разпоредбите на ЗИНЗС, и ако ищецът не е бил съгласен с наложения запор върху доходите му от положения
труд, то е разполагал с други законови начини да защити правата си.
Съдът, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа страна
следното:
Е.М.Б. изтърпява наказание лишаване от свобода
в размер на 20 години, наложено с присъда №12/28.03.2017г. по НОХД №259/2016г.
на Окръжен съд Шумен, в сила от 25.06.2018г., в ЗОЗТ „Атлант“ гр. Троян при
Затвора Ловеч. Б. работи във фирма „Еврокварт” ООД, гр. Троян, откъдето
получава трудово възнаграждение.
На 09.10.2018г. в Затвора Ловеч е
постъпило запорно съобщение по изп.дело №20183630400188 на Държавен съдебен
изпълнител (ДСИ) при РС Шумен, образувано въз основа на изпълнителен лист,
издаден по НОХД №259/2016г. на ОС Шумен срещу Е.М.Б.. Общата дължима
сума по изпълнителното дело към 05.10.2018г. е в размер на 5104,84 лева. На 30.01.2019г. в Затвора Ловеч е
постъпило запорно съобщение по изп.дело №20193630400018 на ДСИ при РС Шумен,
образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по НОХД №259/2016г. на ОС
Шумен срещу Е.М.Б.. Общата дължима сума по изпълнителното дело към
25.01.2019г. е в размер на 84 838,24 лева.
По
делото няма данни и това не се твърди от ищеца, последният да е обжалвал
наложените му запори.
От представената от Затвора Ловеч
справка относно трудовото възнаграждение и удържани суми за исковия период по
изп.дело №20183630400188 и изп.дело №20193630400018 на лишения от свобода Е.М.Б. (сумите за възнаграждения са преди
направените удръжки по запорните съобщения) се установява следното:
за 2018г. – в периода юни-август Б. не е
работил; м. септември трудово възнаграждение 176,26 лв., запор няма; м.
октомври трудово възнаграждение 183,60 лв., запор 120 лв.; м. ноември трудово
възнаграждение 162,41 лв., запор 100 лв.; м. декември трудово възнаграждение
183,60 лв., запор 120 лв.
за
2019г. – м. януари трудово възнаграждение 201,60 лв., запор 120 лв.; м. февруари
трудово възнаграждение 201,60 лв., запор 120 лв.; м. март трудово
възнаграждение 201,60 лв., запор няма; м. април трудово възнаграждение 201,60
лв., запор няма; м. май трудово възнаграждение 119,47 лв., запор няма; м. юни
трудово възнаграждение 16,13 лв., запор няма; м. юли и август не работи; м. септември
и октомври доброволен труд; м. ноември трудово възнаграждение 165,00 лв., запор
95 лв.; м. декември трудово възнаграждение 165,00 лв., запор 95 лв.
за
2020г. – м. януари трудово възнаграждение 263,52 лв., запор 158 лв.; м. февруари
трудово възнаграждение 242,44 лв., запор няма; м. март трудово възнаграждение
221,36 лв., запор 126 лв.; м. април трудово възнаграждение 231,90 лв., запор
141 лв.; м. май трудово възнаграждение 221,36 лв., запор 126 лв.; м. юни
трудово възнаграждение 274,06 лв., запор 169 лв.; м. юли трудово възнаграждение
252,98 лв., запор 152 лв.
Направеното
в открито съдебно заседание на 27.10.2020г. от ищеца искане за намаляване на
размера на цената на иска е уважено от съда, като в същото съдебно заседание
цената на иска е изменена от 2700 лева на 1642 лева.
Въз основа на така приетото от
фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството
осъдителен иск е с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно цитираната
разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от същия закон, като тази отговорност се
реализира по реда на чл.203 и сл. от АПК.
В конкретния случай ищецът твърди
нанесени му имуществени и неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на
ГДИН и като ответник се сочи именно Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“. Съгласно чл.205 от АПК искът по чл.203, ал.1 от АПК се предявява
срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразни
действия и бездействия са причинени вредите. ГДИН е самостоятелно юридическо
лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода, като в случая мястото на
твърдяното увреждане и настоящия адрес на увредения са в ЗО „Атлант” към Затвора
Ловеч – в района на компетентност на Административен съд Ловеч. Доколкото
предявеният иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия
при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на
административна дейност от служители в ГДИН, следва да се приеме, че са налице
специфичните предпоставки по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, обуславящи допустимостта на
настоящия иск. С оглед изложеното следва искът да се прецени по същество.
Материалноправните основания за
възникване правото на обезщетение за ищеца са три: да е налице
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган или
длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна
дейност; на ищеца да е причинена имуществена или неимуществена вреда; тази
вреда да е пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт, действие
или бездействие.
С оглед събраните по делото
доказателства съдът намира, че в случая тези предпоставки не са налице. Така
предявения иск съдът счита за неоснователен и недоказан по следните
съображения:
В чл.3, ал.1 от ЗИНЗС е
регламентирано, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2
на последния член е посочено, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3.
Докато за неимуществените вреди е
въведена законовата презумпция, че настъпването им се предполага до доказване
на противното (чл.284, ал.5 от ЗИНЗС), то доказването на имуществените вреди и на
фактическите основания, причинили вредите, е подчинено на изискванията на общия
исков процес и е в тежест на страната, която ги твърди – в случая на ищеца.
При анализа на събраните по
делото доказателства не се установяват незаконосъобразни действия и/или
бездействия на администрацията на затвора във връзка с наложените от съдебния
изпълнител запори върху трудовите възнаграждения на ищеца и изпълнението на
запорните съобщения.
По делото не е спорно, а и се
установява от събраните писмени доказателства, че паричните възнаграждения за
труд на лишения от свобода Е.М.Б. са запорирани частично въз основа на Запорно съобщение
изх.№ 4067/05.10.2018г. на ДСИ при РС Шумен по изпълнително дело №20183630400188
и Запорно съобщение изх.№ 495/25.01.2019г. на ДСИ при РС Шумен по изпълнително
дело №№20193630400018 при посочения от взискателя способ за изпълнение.
Администрацията на Затвора Ловеч е изпълнила задължението си, произтичащо от
наложените от ДСИ запори и по посочения от последния способ. Тя няма задължение
да проверява дали избраният способ противоречи на забраните по ГПК за
несеквестируемост. Няма данни, нито твърдения, че длъжникът се е възползвал от
процесуалната възможност да предложи изпълнението да бъде насочено към друга
вещ или вземане.
В случая с исковата молба Е.Б. твърди, че по образувани срещу
него изпълнителни дела и наложен запор върху получаваните от него ежемесечно
парични средства се удържат суми в размер, който неправилно и незаконосъобразно
е по-голям от определените със закон такива. В качеството си на длъжник по
цитираните изпълнителни дела с исковата молба се претендира обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от насоченото спрямо него изпълнение
върху получаваните от него ежемесечно парични средства – възнаграждение за
труд.
Така поисканата от Е.Б. защита в настоящото производство
не е срещу фактически, а срещу правни действия, предприети в рамките на
образуваните две изпълнителни дела срещу него, извършени в изпълнение на
издадените от съответния ДСИ актове.
Длъжникът може да обжалва
насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, но
в този случай жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до окръжния съд по
мястото на изпълнението. Налице е строго регламентиран процесуален ред за
оспорване на действия на съдебния изпълнител, като обстоятелството дали се
касае за секвестируемо или несеквестируемо имущество се разглежда в
производство пред окръжния съд. Поради това в настоящото производство
установяването дали доходът, който постъпва в личната партида на лишения от
свобода, има характер на несеквестируем доход, е недопустимо.
Предвид така наложения запор
върху възнагражденията за положен труд на лишения от свобода Б. затворническата администрация е
трето задължено лице, което ако извърши плащане на длъжника въпреки полученото
запорно съобщение, взискателят и присъединените кредитори разполагат с
процесуална възможност да искат от него (третото задължено лице) направеното
плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност както на третото
задължено лице, така и на лицата от органите му на управление – чл.452, ал.3 от ГПК, като нововъзникналите права на взискателя се реализират в рамките на
същото изпълнително производство, в което не е изпълнен запорът. Следователно в
случай, че администрацията на Затвора Ловеч, въпреки получените Запорни
съобщения изх.№ 4067/05.10.2018г. и изх.№
495/25.01.2019г. на ДСИ при РС Шумен и при липса на данни за отмяна или
изменение на същите, извърши плащане към длъжника от начислените му трудови
възнаграждения, би се поставила в положение на солидарно отговорна страна по
това правоотношение, което най-малко представлява нарушение на счетоводните
политики за управление на бюджетни средства.
Отделно от горното, в случая, твърдяните
действия на затворническата администрация не могат да се квалифицират като
фактически действия и/или бездействия. Те се основават на подлежащ на
изпълнение акт на съдебния изпълнител – наложен запор, който е годно
изпълнително основание и няма данни същият да е отменен. В исковата си молба Б. не твърди длъжностни лица от
затворническата администрация фактически да са му вземали от парите и то с цел
да го унижат, изтезават и т. н., нито твърди да е сигнализирал за такива случаи
и администрацията на затвора да е бездействала и да не е предприела фактически
действия за преустановяването им. Ищецът не твърди такива фактически действия и
бездействия, нито се иска защита по отношение на такива фактически действия и
бездействия, а претендира проверка за законосъобразност на правни действия по
изпълнителни производства, за които е приложим редът по ГПК и няма как да бъдат
установяване в настоящото производство.
Отделно от това при изпълнение на
разпореденото от съдебния изпълнител правно действие, затворническата
администрация не действа като орган по изпълнение на наказанията, а като трето
задължено лице.
С оглед изложеното извънсъдебният
контрол по настоящото дело включва определяне размера на секвестируемата,
респективно несеквестируемата част по отношение получаваното от ищеца трудово
възнаграждение.
Обхватът на тази съдебна проверка
е само обстоятелството дали от оставащата част, която се полага на лишения от
свобода след приспадане на данъците, са удържани суми по валидно изпълнително
основание и в изпълнение на изискването на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС. Това условие е
било изпълнено от затворническата администрация с оглед на представената по
делото справка, която не се оспорва от Е.Б.. Установено е по настоящото
дело, че удръжките не надвишават 2/3 от полагащото се възнаграждение и е
спазена специалната норма на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС.
Тук задължително следва да се уточни,
че издръжката на лишените от свобода е за сметка на държавния бюджет, видно от
разпоредбите на ЗИНЗС и Правилника за прилагането му, т.е. разходите за храна,
облекло, отопление, осветление, медицинско обслужване са за сметка на
българските данъкоплатци и твърдението на ищеца, че оставащата след удръжките
сума е недостатъчна за посрещане на лични нужди е неоснователно. Освен това,
получаването на възнаграждение за положен труд в затвора е правна възможност, а
не гарантирано от закона право. Целта на полагането на труд от лишените от
свобода по ЗИНЗС, който се явява специален закон спрямо КТ, не е престация на
труд срещу съответно трудово възнаграждение, каквато е същността на трудовото
правоотношение по КТ. По специалния закон ЗИНЗС, както и ППЗИНЗС, водеща е
ролята на превъзпитателната цел на труда по отношение на изтърпяващите наказание
„лишаване от свобода”.
С други думи, правото на
подходяща работа по време на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”
не е задължително обвързано със заплащане, и трудът може да бъде доброволен и
неплатен, както и такъв по поддържане на реда и хигиената в мястото на лишаване
от свобода. Правната последица за лишения от свобода при полагане и на
доброволен, и на платен труд е една и съща – зачитането на работни дни с оглед
намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода” (чл.41, ал.3 от НК).
В разглеждания случай, налице е
годно изпълнително основание и дължимите суми не се оспорват от Е.Б.. Удържането на суми по двете
изпълнителни дела срещу Б. е извършено от администрацията на Затвора Ловеч при правилно приложение на
закона, поради което тези действия не могат да се приемат за нарушение на
забраната по чл.3 от ЗИНЗС. От събраните по делото доказателства не се установи
наличие на други фактически действия на органите по изпълнение на наказанията и
длъжностни лица в затвора Ловеч, които да са в нарушение на забраната по чл.3.
При разглеждане на случаи от
категорията на настоящия, съобразно разпоредбите на ЗИНЗС съдът трябва да вземе
предвид не само обстоятелството дали действието е законосъобразно по българския
закон, но и по ЕКЗПЧОС, като липсата на конкретно законово задължение на органа
по изпълнение на наказанията или длъжностните лица да извършат дадено действие
не възпрепятства съда да им нареди да вземат мерки за поправяне на положението,
увреждащо лишения от свобода.
Съгласно чл.3 от ЕКЗПЧОС, никой
не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение
или наказание, като с този текст кореспондира разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която „осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение”. Според
практиката на ЕСПЧ „унизително отношение” е това, което предизвиква у жертвата
чувство на страх, безпокойство и малоценност, способно да я оскърби, унижи или
да сломи нейната физическа или морална съпротива. Приема се, че „унизително” е
всяко отношение, приложено в продължение на часове и причинило ако не истински
увреждания, то най-малкото остри физически и морални страдания (Решение от
03.04.2001г. на ЕСПЧ, *** срещу Великобритания). За да
може да бъде окачествено отношението като „унизително”, причиненото страдание
или унижение трябва във всеки случай да надхвърля неизбежното страдание или
унижение, съпътстващи дадена форма на законосъобразно третиране (Решение от
07.04.2010г. на ЕСПЧ).
От посочените примери се
установява, че по отношение на лишените от свобода отношението се счита за „унизително”
по смисъла на чл.3, когато унижава или опозорява лице чрез показване на
неуважение или принизяване на неговото човешко достойнство или когато поражда
чувство на страх, безпокойство или малоценност, способно да пречупи лицето
психически и физически. За да може да бъде окачествено отношението като „унизително”,
причиненото страдание или унижение трябва във всеки случай да надхвърля
неизбежното страдание или унижение, съпътстващи дадена форма на законосъобразно
третиране.
Изпълнението на наказанието
спрямо лишените от свобода като форма на законосъобразно третиране е насочено
към постигане на неговите цели чрез осигуряване на условия за поддържане на
физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и
достойнството им (чл.2, т.3 от ЗИНЗС). ЗИНЗС предоставя на осъдените редица
права, за да осигури нормалното им пребиваване в пенитенциарните заведения.
Правото да се получат определени вещи е гарантирано от разпоредбата на чл.84,
ал.2, т.3 от ЗИНЗС, в която е посочено, че лишените от свобода имат право на
самостоятелно легло и спални принадлежности, като с ПМС № 321/2009г. е приета и
Наредба за определяне на стандарти за годишна бюджетна издръжка за един лишен
от свобода. Съобразно чл.4, ал.1, т.3 от тази наредба, стандартът за годишната
бюджетна издръжка за един лишен от свобода включва осигуряването и на
санитарно-хигиенни материали. С разпоредбата на чл.90, ал.4 от ЗИЗНС е
установено право за тези лишени от свобода, които нямат средства, разходите за
кореспонденция да са за сметка на мястото за лишаване от свобода. За да
възникне обаче това задължение е следвало администрацията да бъде уведомена от Б., че същият не разполага със
собствени такива и че няма средства. Лишеният от свобода обаче не е отправял
такова искане до административния орган, видно от данните в делото.
От съдържанието на посочените
разпоредби се установява, че в разглеждания случай по отношение на средствата
за лична хигиена, от които Б. твърди, че е лишен от възможност да си закупи поради наложения му запор, е
налице задължение за администрацията на Затвора Ловеч да ги осигури безплатно.
Гарантираната от закона възможност за ищеца да получи безвъзмездно посочените
вещи изключва каквато и да е форма на страдание или унижение при изпълнение на
наложения запор върху средствата по възнаграждението му за труд, тъй като по
никакъв начин не се застрашава физическото му или психическо съществуване, нито
възможността му да преживява нормално през останалия период на изтърпяване на
наказанието си, независимо, че е лишен от получаване на пълното си
възнаграждение за труд. Освен посоченото следва да се има предвид и
обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от законовите възможности да се
защити срещу наложения запор или да ограничи последиците му, включително чрез
възможността с изрична молба до ДСИ да посочи какъв е размерът на сумата, която
може месечно да превежда по образуваното изпълнително производство и свободно
да разполага с останалата част от получените парични суми по личната си
партида.
Чл.3 от Конвенцията е израз на
една от най-основните ценности на демократичното общество. Той забранява в
абсолютен смисъл изтезанията, нечовешкото или унизителното отношение или
наказание, независимо от обстоятелствата и поведението на потърпевшия. Докато
според принципа на пропорционалност допустимите отклонения от гарантираните
основни права и свободи следва да са в съответствие с правомерните нужди и
интереси, които са ги предизвикали и този принцип се прилага основно в
последните алинеи на текстовете, гарантиращи основните права според ЕКЗПЧОС,
като например чл.2, ал.2, чл.4, ал.3, чл.7, ал.2, чл.8, ал.2 и т. н., каквито
текстове към чл.3 липсват. Именно поради това не може да се говори и за
съразмерност, т.е. справедливо равновесие между интересите на обществото и
изискванията за защита на основни права на отделния човек. Посочените принципи
на пропорционалност и съразмерност са неотносими към чл.3 от Конвенцията, тъй
като тук се касае за фундаментална норма, забраняваща по безусловен начин
изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание.
В този смисъл съдът приема, че
исковата претенция е неоснователна и недоказана. От една страна не се установи
твърдяното от ищеца незаконосъобразно действие/бездействие на служители на
ответника по повод административна дейност, а от друга не се установи да е
нарушена нормата на чл.3 от ЗИНЗС, тъй като в исковия период ищецът не е
подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, в резултат
от правените удръжки от възнаграждението му за труд по запорните съобщения.
Доколкото настоящото производство е исково, в тежест на ищеца е да докаже
наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска си
по чл.284 от ЗИНЗС. След като не е осъществил главно и пълно доказване на тези
предпоставки за реализиране на отговорността на администрацията, то последица
от това е неоснователност на исковата молба и като резултат – отхвърляне на
предявения от него иск.
Искането на пълномощника на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно и
следва да се остави без уважение.
Производството по делото е по
специалния ред, регламентиран в чл.284 от ЗИНЗС. В ал.2 от същата разпоредба не
е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка се явяват
специални по отношение на общите разпоредби на чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с
чл.144 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи.
Водим от горното, Ловешки административен
съд, втори административен състав
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.М.Б.
с ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗОЗТ
„Атлант“ гр. Троян, иск
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София за сумата от 1
953 лева, представляващи обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на 1 642 лева и неимуществени вреди в
размер на 311 лева ведно със законната лихва, причинени от незаконно
принудително изпълнение върху доходите на ищеца от полагания труд, за периода
от месец юни 2018г. до месец юли 2020г.
Решението може да бъде обжалвано
пред тричленен състав на Административен съд Ловеч в четиринадесетдневен срок
от съобщението до страните, че е изготвено.
Препис от решението да се изпрати
на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: