РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. Пловдив , 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на пети
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Таня Б. Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20215300501425 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г. И. Д. от гр.Пловдив,
представлявана от пълномощника адв. П. от АК-Пловдив, срещу Решение №
260720 от 08.03.2021 г., постановено по гр.дело № 16922/2019 г. на ПРС, в
частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че
в полза на ищеца С. С. Г., ЕГН ********** съществува парично вземане
спрямо жалбоподателката над размера от 678,25 лв. до размера от 1356,50
лева, получена без основание от ответника ¼ част от сумите за рента на зем.
земи, находящи се в землището на с. Д., общ. П. обл. Варна, с площ от 28571
дка и нива в м. К.-К., с площ от 24,7 дка за периода 2014-2018г. по силата на
сключен договор за аренда от 09.08.2013г., сключен със „Скай –К“ АД, ведно
със зак. лихва върху главницата, считано от 02.07.2019г. до окончателното й
изплащане, за което вземане има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на член 410 ГПК по ч. гр. дело № 10972/2019г. на ПРС, V
гр.с.
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност
на решението в обжалваната му част. Оплакванията касаят неправилно
приложение на нормата на чл.19, ал.2 ЗН в светлината на Решение по к.д.№
32/1995 г. на Конституционния съд. Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на
1
претенцията по отношение на припадаща се част от получената рента,
надхвърляща реално притежаваната от ищеца 1/8 идеална част от процесните
имоти.
В законоустановения срок по чл.263 ГПК е постъпил и отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се мотивира становище за
правилност на решението и се настоява то да бъде потвърдено.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на производството пред РС е иск с правно основание чл. 30, ал.
3 от ЗС, предявен от С. С. Г. против Г. И. Д.- за сумата от 2233,23 лв.,
представляваща припадащата се на ищеца ¼ от рента, получена от ответника
от отдадени под наем съсобствени земеделски земи.
За да обоснове претенцията си ищецът е твърдял в исковата молба, че с
ответника и трети лица притежават по ¼ ид.ч. от два земеделски имота,
находящи се в землището на с. Д.. Процесните имоти били отдадени под
аренда, по силата на договор, сключен от И. Б.. След смъртта на последния,
половината от плащанията по Договора били получени от ответника, вместо
полагащата се на последния ¼ част, съответстваща на квотата от
съсобствеността, възлизаща на сумата от 2233,23 лв. за периода 2014-2018 г.
Ответникът е признал иска до размера на 678,25 лева, съобразно дела от
1/8 ид. ч. от правото на собственост, притежавано от ищцата, върху
отдадените под аренда зем. земи. Оспорил е правата на ищцата над
посочената квота.
За да постанови атакуваното Решение, Районен съд – гр. Пловдив е
приел за установено, че описаните в исковата молба зем. земи са били
възстановени в лицето на общия им наследодател Д. И. Д., починал на ***г. в
с. Д., обл. Варна на основание зем. реституция с решение № 0627 от
01.01.1996г. съгласно одобрен план за земеразделяне за землището на село Д..
Негови наследници по закон са преживялата му съпруга И. Д., починала на
*** г. и трите му деца: сина му И. Б., починал на ***г., чиято дъщеря е
ответницата; дъщера му Д. Г., починала на ***г., чийто син е ищецът и
дъщеря му Д. М., починала без деца и съпруг на ***г.
След смъртта на И. Б., същият е наследен от неговите низходящи
децата му Д. Д. и Г.Д., съответно Д. Г. е наследена от синовете й Д. и С.Г., а
починалата Д. М. е наследена от низходящите на брат си И. Б. и сестра си Д.
2
Г. Така ищцата получава 1/6 ид.част от майка си и 1/12 ид.ч. от леля си, или
общо 3/12 ид.ч., или ¼ ид.ч. за ищцата.
Установено е, че земите са били отдадени под аренда от бащата на
ответницата И. Б. на 09.08.2013г. за 9 стопански години, считано от
01.10.2013г. до 01.10.2022г., като ответницата е получила за процесния
период рента в размер общо 5426 лева.
Възражението на ответника, че черпи права от извършеното в полза на
неговия баща завещателно разпореждане от И. Д. е намерено за
неоснователно, тъй като този завет е недействителен, доколкото към момента
на откриване на наследството на И. Д. – деня на нейната смърт, последната не
е притежавала в патримониума си правото на собственост върху описаните в
исковата молба зем. земи. Отчетено е, че собствеността върху земите е
възстановена след смъртта й, през 1996 година по силата на решението на ПК
Провадия, доколкото решенията по член 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ имат
конститутивно действие относно обекта на собственост. Посочено е, че
Решението на на КС, касаещо обявяването на противоконституционността на
член 90а от ЗН, има за приложно поле само завещанието, а не завета, за който
се прилага разпоредбата на член 19, ал. 1 от ЗН.
Пловдивският окръжен съд, в съответствие с правомощията си по чл.269
ГПК, намира, че обжалваното валидно и допустимо, а по същество- правилно
в обжалваната част. Настоящият състав напълно споделя формираните от
районния съд фактически и правни изводи , поради което препраща към тях
на основание чл.272 ГПК. Независимо от това, с оглед оплакванията в
жалбата следва да се посочи следното:
Основното възражение на жалбоподателя се отнася до това, че
районният съд погрешно е приел, че завещанието не е породило правно
действие по отношение на процесните имоти. Посочено е, че към дата
16.07.1992 г., когато е съставено саморъчното завещание, И. Д. е имала право
да извърши завещателно разпореждане с имотите, тъй като ЗСПЗЗ е влязъл в
сила на 01.03.1991 г., а на 20.03.1992 г. е била започната преписка за
възстановяване на земите. Твърди се, че имотите, които се възстановяват по
реда на чл. 10 от ЗСПЗЗ могат да бъдат завещавани, тъй като правото на
собственост върху тях никога не е било губено от собствениците им,
следователно и техните наследници имат право да се разпореждат с имотите
чрез завещание.
Възражението е неоснователно. В случая се касае за завет по смисъла на
чл. 16, ал. 2 от Закона за наследството, съгласно който завещателните
разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и
придават качеството на заветник. Това следва от текста на завещателното
разпореждане с конкретни имоти, индивидуализирани подово като ниви, т.е.,
касае се за разпореждане с определено имущество. Затова приложима е
3
нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗН, която установява, че заветът на една
определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази
вещ при откриване на наследството, а по делото е установено, че към датата
на откриване на наследството обаче – 26.04.1995 г. /датата на смъртта на И.
Д./, имотите не са били възстановени. Без правно значение е датата, на която е
било започнато производството по възстановяване нпред ПК Провадия, тъй
като меродавно е постановяването на решенията по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и
чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост, които имат
конститутивно действие / така ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/.
Ццитираното от жалбоподателя Решение № 4/27.02.1996 г. по к.д. №
32/1995 г. на КС е неотносимо , тъй като касае казус, при който собственикът
на земеделската земя е извършил завещателно разпореждане, като този
собственик реално не е губил правото си да извършва такива разпореждания
за след своята смърт. С такова право обаче, не разполага лице, което към
момента на извършване на завещателното разпореждане, не е наследило
имота и следователно не е придобило качеството „наследник“. Това е така,
защото, както беше описано по-горе, за да породи правно действие заветът,
лицето, извършващо завещателното разпореждане, трябва да е собственик на
процесния имот.
В аспекта на изложеното атакуваното Решение е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото жалбоподателят ще бъде осъден да заплати
направените от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 200.00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260720 от 08.03.2021 г., постановено по
гр.дело № 16922/2019 г. на ПРС, в частта, с която е признато за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца С. С. Г., ЕГН **********
съществува парично вземане спрямо ответника Г. И. Д. с ЕГН ********** над
размера от 678,25 лв. до размера от 1356,50 лева, получена без основание от
ответника ¼ част от сумите за рента на зем. земи, находящи се в землището
на с. Д., общ. П. обл. Варна, с площ от 28571 дка и нива в м. К.-К., с площ от
24,7 дка за периода 2014-2018г. по силата на сключен договор за аренда от
09.08.2013г., сключен със „Скай –К“ АД, ведно със зак. лихва върху
главницата, считано от 02.07.2019г. до окончателното й изплащане, за което
вземане има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на член 410 ГПК по ч. гр. дело № 10972/2019г. на ПРС, V гр.с.
В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 1356.50
4
лв. до 2233.23 лв., решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г. И. Д., ЕГН ********** да заплати на С. С. Г., ЕГН
**********, сумата от 200 лв., деловодни разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5