№ 18770
гр. С., 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110176902 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на И. В. В. против „ИАМ“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД с искане
сключеният между ищеца и първия ответник Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 4952407/14.11.2023 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19 ЗПК и дружеството да бъде осъдено да заплати на ищеца на
основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата в размер на 30,48 лева, представляваща
недължимо получена сума за възнаградителна лихва по договора за кредит, ведно със
законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 27.12.2024г. до окончателно
погасяване на вземането, както и искане сключеният между ищеца и втория ответник
Договор за предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г. да бъде прогласен за
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 2 ЗЗД и дружеството да бъде осъдено да
заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата в размер на 197,52 лева,
представляваща недължимо получена сума за възнаграждение за предоставено
поръчителство, ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на
27.12.2024 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане сторените в
производството съдебни разноски за внесена държавна такса, внесен депозит за
юрисконсултско възнаграждение и сумата в размер общо на 1800 лева, представляващо
заплатено в брой адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната, да
бъдат възложени в тежест на ответниците.
В исковата молба са изложени твърдения, че между ищеца и „ИАМ“АД бил сключен
Договор за паричен заем № 4952407, по силата на който на ищеца бил предоставен заем в
размер на 600 лева. Съгласно чл. 4 от съглашението заемателят следвало да представи
обезпечение по кредита – две физически лица, които да отговарят на определени изисквания
на заемодателя, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията отпуснала
кредита. Страната поддържа, че в деня на встъпване в заемното правоотношение по сочения
контракт ищецът с посредничеството на „ИАМ“АД сключил с „Ф.Б.“ ЕООД Договор за
предоставяне на гаранция № 4952407, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД поело задължение
да обезпечи задължението на ищеца по кредита, за което последният следвало да заплати
възнаграждение на дружеството-гарант в размер общо на 197,52 лева. Задължението за
заплащане на възнаграждение по договора за гаранция било разсрочено за срока на договора
1
за кредит, като дължимите вноски се кумулирали към вноските по договора за заем. В
исковата молба са развити съображения, че сключения договор за кредит е недействителен,
тъй като в ГПР сделката не са включени всички разходи по заема и по-специално
възнаграждението за дружеството-поръчител. На следващо място страната поддържа, че
единствената цел за сключване на договора за предоставяне на гаранция е не гарантиране
изпълнението на задълженията по договора за кредит, а кредиторът да получи допълнително
възнаграждение извън уговорената възнаградителна лихва, което не му се следва. Ищецът
сочи, че при включване на разхода по договора за поръчителство в годишния процент на
разходите по кредита същият би надвишавал многократно максималния праг установен в
закона. Страната поддържа, че при недействителност на договора за кредит
кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност по заема, но не и
лихви и други вземания, поради което и „ИАМ“ АД дължи връщане на получената по
договора сума отнесена за възнаградителна лихва. В исковата молба са изложени твърдения,
че при нищожност на договора за гаранция „Ф.Б.“ ЕООД дължи връщане на полученото.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИАМ“ АД чрез процесуалния си представител
юрисконсулт К. поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството иск за
прогласяване на сключения между страните договор за кредит за недействителен, тъй като за
ищеца липсва правен интерес от установителна претенция когато може да предяви
осъдителен иск и същевременно в процеса да се установят необходимите факти, които са от
значение за спорното право. По същество на спора исковата претенция е оспорена. С
отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че сключването на договор
за поръчителство представлява задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са
оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че възнаграждението дължимо от
потребителя по сключения договор за поръчителство следва да бъде включено в годишния
процент на разходите по кредита. По изложените доводи е направено искане предявените
искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни
разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на
претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД чрез процесуалния си представител
юрисконсулт З. поддържа доводи за нередовност на исковата молба, тъй като ищецът не е
навел никакви твърдения, от които произтичат твърдените права. На следващо място са
изложени съображения за недопустимост на производството в частта относно предявеният
иск за прогласяване на договора за поръчителство за недействителен, тъй като за ищеца
липсва правен интерес от търсената защита предвид обстоятелството, че по предявената
осъдителна претенция за връщане на даденото по договора съдът следва да се произнесе в
мотивите относно действителността на сделката. По същество на спора исковата претенция
е оспорена. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че договорът за
поръчителство е действителен, а възнаграждението за поръчителя има характера на
възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на
задължения на контрагенти. По изложените доводи е направено искане производството да
бъде прекратено, а при условията на евентуалност исковите претенции на ищеца да бъдат
отхвърлени. Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат
възложени в тежест на ищеца. При условията на евентуалност е направено възражение за
прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235,
ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 4952407/14.11.2023 г. и Договор за предоставяне
на гаранция № 4952407/14.11.2023 г. за недействителни, е да установи при условията на
пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит и
поръчителство с посочено в исковата молба съдържание, както и че договорите са
недействителни на соченото от страната основание.
2
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответниците процесните суми, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
Страните не спорят, че между ищеца и „ИАМ“ АД е сключен Договор за паричен
заем № 4952407/14.11.2023 г., по силата на който дружеството е предоставило на И. В.
паричен заем в размер на 600 лева, като кредитополучателят се задължил да върне отпусната
сума ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 4 заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора за кредит да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица, които отговарят на изисквания
свързани с трудовата им ангажираност и финансово състояние; 2. Банкова гаранция с
бенефициер заемодателя; 3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки. От представения Договор за предоставяне на гаранция №
4952407/14.11.2023 г. между ищецът и „Ф.Б.“ ЕООД се установява, че И. В. се задължил да
заплати на дружеството сумата в размер на 197,52 лева, представляваща възнаграждение за
предоставена гаранция за обезпечаване на процесния договор за кредит.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че ищецът заплатил в
погашение на вземанията по процесните договор за кредит и гаранция сумата в размер общо
на 827,14 лева, които били отнесени, както следва: 600 лева за главница, 29,62 лева
възнаградителна лихва и 197,52 лева възнаграждение за предоставена гаранция. Вещото
лице разяснява, че годишният процент на разходите по договора за кредит при включване на
възнаграждението по договора за гаранция възлиза на 1154,25 %.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят следва да осигури едно измежду
следните обезпечения: две физически лица-поръчители, които да отговарят на определени
разписани в съглашението условия, банкова гаранция в размер на отпуснатата в заем сума
или одобрено от заемодателя дружество-поръчител. От съдържанието на клаузата може да
бъде направен извод, че предоставянето на обезпечение представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя, както дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Както
изискването за осигуряване на две физически лица-поръчители, които да отговарят на
редица условия, така и изискването за представяне на банкова гаранция е практически
неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в
сравнително нисък размер.
Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно
съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като
е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна
услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него.
3
Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи
по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за
кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита,
поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, нито е представил банкова
гаранция, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не
освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при
които договора за кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал
поръчителя си е без значение в случая. Видно от съдържанието на договора задължението за
предоставяне на обезпечение е елемент от съдържанието на сделката. След като ищецът е
избрал възмездното поръчителство от „Ф.Б.“ ЕООД, то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.
В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.
1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От
изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за
кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се
заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата
сума /197,52 лева/, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК. При недействителност на договора за кредит потребителят дължи връщане единствено
4
на чистата стойност на заема, а именно сумата в размер на 600 лева, но не възнаградителна
лихва. Предвид изложеното ответникът „ИАМ“ АД на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД
дължи връщане на сумата в размер на 29,62 лева, като за разликата до пълния предявен
размер от 30,48 лева исковата претенция се явява неоснователна.
На следващо място, доколкото договорът, сключен между потребителя и „ИАМ“ АД,
и договорът, сключен между потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяване
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на
правоотношенията. С оглед на гореизложените от съда изводи съдът намира, че доколкото
договорът за потребителски кредит е нищожен, то нищожен е и договорът за предоставяне
на поръчителство, обезпечаващ задълженията по него.
В допълнение следва да бъде отбелязано, че договорът за гаранция е недействителен
и поради противоречие на сделката с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората
според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми,
на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е нищожност на съответната сделка или клауза, тоест последните не пораждат
предвидените с тях правни последици. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с
които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-
силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. Такива
по-конкретни уговорки са договаряне на необосновано високи цени, използване на недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи
недобросъвестна конкуренция, както и уговорки, при които се използва монополно
положение на едната страна, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. С чл. 9
ЗЗД законодателят е предвидил възможност за страните по сделките свободно да договарят
съдържанието им, но е установил и ограничение на тази свобода, като е постановил, че
съдържанието не може да бъде договаряно в противоречие с императивни правни норми и с
добрите нрави. Нарушаването на тези изисквания води до нищожност на сделките на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Чрез договора за предоставяне на поръчителство е договорено допълнително парично
задължение за кредитополучателя под формата на възнаграждение в размер на 197,52 лева.
Срещу получаването на това възнаграждение „Ф.Б.“ ЕООД се е задължило да сключи
договор за поръчителство с „ИАМ“ АД, по силата на който евентуално да заплати
дължимите от кредитополучателя суми по договора за кредит при неизпълнение на
задълженията му, като в случай на плащане същият разполага с правото да получи, както
платените суми, така и законна лихва върху тях от деня на плащането (чл. 143, ал. 1 ЗЗД).
Предвид изложеното съдът намира, че липсва еквивалентност в престациите на страните по
договора за предоставяне на поръчителство. Този резултат е във вреда на длъжника и води
до неоснователно обогатяване на „Ф.Б.“ ЕООД за сметка на потребителя. Тези съображения
налагат извод, че сключеният договор за предоставяне на поръчителство противоречи на
добрите нрави и следователно е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред.3 ЗЗД, поради
което същият не е породил предвидените с него правни последици. Предвид изложеното
съдът намира, че ответникът е получил без правно основание заплатената от ищеца по
договора сума в размер на 197,52 лева, която сума подлежи на връщане. Предвид
изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД се
явява основателен.
Относно съдебните разноски:
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените
разноски за внесена държавна такса за разглеждане на спора и депозит по допусната
съдебно-счетоводна експертиза съразмерно на уважената част от исковата претенция в
размер общо на 398,49 лева.
5
При определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, които да
бъдат възложени в тежест на ответниците следва да бъде разгледано своевременно
заявеното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. При своевременно заявено
възражение за прекомерност на претендирани от насрещната страна разноски съдът е
задължен да определи размера им с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС
виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за възнагражденията за адвокатска работа, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и
фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител
действия. Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете,
съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните,
правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна
съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на
страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и
обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна
процесуални действия и продължителността на производството. В случая спорът не се
характеризира нито с правна, нито с фактическа сложност, като по същество единственото
извършено процесуално действие от страна на представителя на ищеца е депозиране на
бланкетна искова молба.
Във връзка с поддържаните в съдебно заседание доводи относно дължимото
адвокатско възнаграждение при съединяване на искове следва да бъде посочено, че те
противоречат на преследваната от закона легитимна цел по отношение отговорността за
разноски в процеса, а именно да репарира действително претърпени вреди от водене на
незаконосъобразен процес. Националният съд е задължен да провери, дали с оглед
конкретните условия прилагане на уредба на минимални размери на адвокатски
възнаграждения действително отговаря на легитимни цели /решение от 23.11.2017 г. на СЕС
по съединени дела С[1]./16 и ./. В случая не е така, като евентуално присъждане на отделно
адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените искове очевидно не преследва
залегналата в чл. 78, ал. 1 ГПК цел на закона, а цели единствено неоснователно разместване
на блага, което е забранено от закона / арг. чл. 59, ал. 1 ЗЗД/. Присъждането на разноски в
размери надвишаващи значително размера на исковите претенции е несъответно и с
принципа на добросъвестност, залегнал в чл. 3 на процесуалния закон, както и на съдебната
практика на Върховния касационен със на Република България, която поставя акцент върху
защитавания материален интерес –
Определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/2016 г. на ВКС, IV г.о., Определение №
95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/2017 г. на ВКС, ГК, III г. о., Определение №
292/13.06.2017г. по ч. гр. д. № 2096/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Определение № 399 от
22.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1424/2020 г., IV г. о. В този смисъл разпоредбата на чл. 2,
ал. 5 следва да намира приложение при предявяване на искове, посочени в чл.7, ал.1 от
Наредбата, където е определено възнаграждението на различни неоценяеми и оценяеми
искове, по които възнагражденията не се поглъщат, а се кумулират. Напротив при
определяне на възнаграждението по искове за защита на един определен интерес по реда на
чл. 7, ал. 2, както е в случая, интересът се определя от сбора на цената на всички предявени
искове, като това тълкуване съответства както на буквалния текст на разпоредбата, която
говори за материалния интерес по делото, а не по отделните искове, така и на преследваната
от закона легитимна цел.
6
Изложеното разбиране се възприема в практиката на въззивната инстанция,
обективирана в Определение № 3327/07.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2217/2024 г. по описа на
СГС, ЧЖ-VI-Д състав, Определение № 3334/07.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1852/2024 г. по
описа на СГС, ЧЖ-VI-Д състав, Определение № 5441/10.03.2024 г. по в.ч.гр.д. № 14138/2023
г. по описа на СГС, I-З състав и др.
Възнаграждението за адвокатски труд следва да бъде освен достойно и справедливо,
така и адекватно спрямо положените от адвоката усилия по запознаване с дадения казус,
проучване на относимата съдебна практика, изготвяне на искова молба и пр. Във връзка с
изложеното следва да бъде отбелязано, че от служебна справка в ЕИСС се установява, че
адвокат В. Б. е представлявал пред Софийски районен съд ищеца И. В. по 61 броя дела с по
същество идентичен на настоящото предмет – искове за прогласяване на договори за кредит,
респ. договорни клаузи за недействителни и искове за връщане на даденото по
недействителните сделки. Видно от съдържанието на исковите молби, по които са
образувани производствата, поддържаните доводи за недействителност на сключени от
ищеца множество договори за кредит, респ. отделни клаузи, са по същество идентични.
Изложеното налага извод, че процесуалният представител на ищеца е положил минимални
усилия както за запознаване с отделните случаи, така и за организиране на защитата на
процесуалните права на ищеца, поради което определеното от съда адвокатско
възнаграждение при съобразяване на заявеното възражение за прекомерност следва да бъде
адекватно, както спрямо фактическата и правна сложност на спора, така и спрямо
отделеното време и разходите сторени от адвоката във връзка с водене на делото. Предвид
изложеното съдът намира, че уговореното и заплатено в брой съгласно договор за правна
защита и съдействие от 10.02.2025 г. адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева се
явява очевидно прекомерно, поради което съдът следва да определи адвокатско
възнаграждение по предявените обективно и субективно съединени искове в размер общо на
400 лева, като по съразмерност на уважената част от исковата претенция в тежест на
ответниците следва да бъде възложена сумата в размер на 398,49 лева.
От изложеното следва, че общо дължимите от ответниците разноски възлизат на
сумата в размер на 796,98 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. В. В., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул.
„*************“ № 2А вх. 6, ет. 1, ап. 22, против „ИАМ“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление в гр. С., бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, иск Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 4952407/14.11.2023 г., за недействителен на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19 ЗПК.
ОСЪЖДА „ИАМ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, с адрес в гр. С.,
ул. „*************“ № 2А вх. 6, ет. 1, ап. 22, на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, сумата в
размер на 29,62 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 4952407/14.11.2023 г., ведно със законна лихва за забава от
подаване на исковата молба на 27.12.2024 г. до окончателно погасяване на вземането, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за разликата над сумата в размер на 29,62 лева до пълния
предявен размер от 30,48 лева.
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. В. В., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул.
„*************“ № 2А вх. 6, ет. 1, ап. 22, против „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, иск Договор за
предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г., за нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.
7
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
С., бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, с адрес в гр.
С., ул. „*************“ № 2А вх. 6, ет. 1, ап. 22, на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД
сумата в размер на 197,52 лева, представляваща получена без правно основание сума по
Договор за предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г., ведно със законна лихва за
забава от подаване на исковата молба на 27.12.2024 г. до окончателно погасяване на
вземането.
ОСЪЖДА „ИАМ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „******“ № 28, ет.2, ап. 40-46, да заплатят на И. В. В., ЕГН
**********, с адрес в гр. С., ул. „*************“ № 2А вх. 6, ет. 1, ап. 22, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер общо на 796,98 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
ПРИ ПОСТЪПВАНЕ в срока за обжалване на съдебното решение на молба по чл.
248 ГПК за изменение на постановения съдебен акт в частта относно разноските препис от
същата без да се докладва на съдията-докладчик да се изпрати за отговор на насрещната
страна в едноседмичен срок от получаване на съобщението, след изтичане на който делото
да се докладва.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8