РЕШЕНИЕ № 260772
гр. Пловдив,08.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,въззивно гражданско отделение,V състав, в публичното заседание на осми
февруари през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СВЕТЛАНА СТАНЕВА
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното
от председателя в.гр.д.№ 3018/20г.по описа на ПдОС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано по въззивна жалба на И.Б.Б.,ЕГН- **********,
чрез пълномощника му адв.Ив.М.,против решение
№ 2494/20.07.20г., постановено по гр.д.№ 19727/18г.по описа на ПдРС,8-ми гр.с.,с което е признато
за установено,че жалбоподателят дължи в полза на Е.Б.С.,ЕГН-
**********,сумата от 10 000
щатски долара по Запис на заповед,издаден от Б. ***,съдържащ клауза „без
протест“,с падеж на 30.11.2013г.,заедно със законната лихва върху тази
сума,считано от 29.11.2016г., до окончателното изплащане на сумата,за която
сума е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК № 9324/01.12.2016г.,по ч.гр.д.№ 16105/2016г. по описа
на ПдРС,10-ти гр.с.Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати
на насрещната страна сумата от 570лв.разноски по делото,а на адв.Я.Р.-сумата от
300лв.адв.възнаграждение на осн.чл.38,ал.2 от ЗА.
В жалбата
се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт като постановен в нарушение на материалния и процесуалния
закон.Жалбоподателят навежда оплаквания,че първоинстанционният съд е основал
изводите си,че записът на заповед е подписан от
Б.,на оспорено от него заключение на СГрЕ и неправилно приел,че
вземането,обективирано в ЗЗ, не е погасено по давност в нарушение на съдебната
практика и разясненията,дадени в т.14 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.Посочва,че
процесната заповед за изпълнение е издадена по ч.гр.д.№ 15593/16г.,а изп.лист-по
ч.гр.д.№ 16105/16г.Поддържа,че представеният ЗЗ не съдържа установените по
чл.535 от ТЗ реквизити,поради което не съставлява заповедна ценна книга и не е годно
изпълнително основание по см.на чл.417 от ГПК.Иска отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен
като недоказан и неоснователен.Претендират се разноски,вкл. по реда на
чл.38,ал.1,т.3 от ЗА.
Постъпил е отговор от въззиваемия Е.Б.С.,ЕГН- **********,чрез пълномощника му адв.Я.Р.,в който се изразява
становище за неоснователност на жалбата по изложени в отговора съображения и се
иска потвърждаване на атакуваното решение.Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Пред районният съд е предявен иск от Е.Б.С.
против И.Б.Б. с правно основание чл. 422,ал.1 от ГПК,във вр.с чл.535 от ТЗ за
признаване за установено по отношение на ответника,че същият му дължи сумата,
за която е била издадена заповед № 9324/01.12.16г.за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 16105/2016г.на ПдРС, а именно: 10 000 USD,дължими по
запис на заповед от 11.01.11г.с падеж
30.11.2013г.,ведно със
законната лихва за забава,считано от
29.11.16г.до окончателното изплащане на сумата.Ищецът твърди в исковата си молба, че на 11.01.11г.ответникът издал в
негова полза запис на заповед без протест за сумата от 10 000 щ.д. с падеж
30.11.2013г.,като ЗЗ бил
редовен от външна страна и съдържал всички
предвидени от закона реквизити.Тъй като длъжникът не извършил плащането, за
което се задължил,ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение,въз основа на което било образувано
ч.гр.д.№ 16105/2016г по описа на ПдРС и била издадена заповед за изпълнение
№
9324/01.12.16г.Тъй като ответникът подал
възражение в срок,това обуславя правния интерес на ищеца от предявяване на
иска.
Ответникът И.Б.Б. в писмен отговор оспорва
автентичността на представения по делото запис на заповед,като твърди,че не го
е подписвал.Документът съдържал различни почерци в текстовата част и същият бил
антидатиран, като липсвала яснота досежно момента на съставянето му. При
условие на евентуалност прави възражение за злоупотреба с бланкова менителница,
за липса на посочено от ищеца каузално правоотношение,по повод на което бил
издаден процесният запис на заповед,както и за погасителна давност.Твърди, че
ищецът образувал срещу него повече от 15 идентични дела, базирани все на издадени
в негова полза записи на заповед,като всички документи били бланкови,попълнени с
един и същи почерк в частта
досежно дължимата сума,дата на издаване,поемател и падеж, а с друг
почерк – данните за
издателя,като по нито едно
от делата не било въведено каузално
правоотношение.Самият
ответник също не сочи каузално правоотношение.
За да постанови обжалваното решение и да уважи
предявения от ищеца иск,първоинстанционният съд е приел,чe процесният запис на
заповед съдържа всички законоустановени реквизити,поради което е редовен от
външна страна.Намерил е за неоснователни възраженията на ответника,че
вземанията по ЗЗ на ищеца са погасени по давност,както и че процесният запис на
заповед е нищожен,тъй като ответникът не е издавал документа и не го е
подписвал като издател.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.След преценка на
доказателствата по делото и като взе предвид доводите на страните, както и
посочените предели на въззивната проверка,съдът приема за установено следното:
От представената по делото ценна книга се
установява,че на 11.01.11г. ответникът е издал запис на заповед, с който се е
задължил да заплати на ищеца сумата в размер на 10 000 щатски долара при
посочен падеж – 30.11.2013г.За да е редовен от външна страна, записът на
заповед трябва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл.535 от ТЗ
реквизити.Само кумулативното наличие на тези реквизити обуславя
действителността на менителничния ефект.В този смисъл съгласно чл.536,ал.1 от ТЗ
документ,който не съдържа някои от посочените в чл. 535 от ТЗ реквизити,не е
запис на заповед.Изключение от правилото на чл.536,ал.1 от ТЗ е предвидено само
по отношение на три от реквизитите на чл.535 от ТЗ– падеж,място на издаване и
място на плащане.Тяхната липса не води до нищожност на записа на заповед,ако е
възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл.536,ал.2–ал.4 от ТЗ.
В настоящия случай съдът намира,че процесният запис на
заповед отговаря на изискванията на закона.В него са съдържат изискуемите от
закона реквизити–изразът „запис на заповед“ се съдържа както в заглавието,така
и в текста на документа; безусловно обещание за плащане на определена сума;
падеж; името на поемателя; дата и място на издаване.В документа не е посочено място
на плащане, но по силата на цитираната разпоредба на чл.536,ал.3 от ТЗ за
такова следва да се приеме мястото на издаване на записа на заповед.Документът
е подписан от И.Б.,като името и фамилията му са изписани саморъчно.Неоснователно е възражението,че в записа на заповед не се
съдържат индивидуализиращи поемателя данни,тъй като съгласно чл.535,т.5 от ТЗ
задължително е единствено посочването на името на поемателя, но не и други
индивидуализиращи данни.С оглед направените от ответника оспорвания в
първоинстанционното производство е открито производство по оспорване
истинността на документа, като в тази връзка е назначена СГрЕ,според която
ръкописният текст в ЗЗ от 11.01.11г- е изпълнен от едно и също лице,като вещото
лице посочва,че е „вероятно изпълнен“ от ответника Б..Тъй като за изготвянето
на експертизата вещото лице С.С. е ползвало само сравнителен материал от
страните по делото,като ръкописния текст и подписите не са положени пред
съда,заключението е оспорено от ищеца на това основание.Поискано е и е
допуснато изготвянето на допълнително заключение от същото вещо лице по същите
задачи,но на база друг сравнителен материал от подписи и почерк-оригинали от
документи за самоличност пред други институции и от търговски дела на ПдОС със
същите страни.След запознаване с този сравнителен материал вещото лице
вече дава категоричен,а не вероятен
извод,че ръкописният текст в процесният ЗЗ и подписът,положен след „издател“са
изпълнени от ответника Б..В тази връзка са неоснователни възраженията в
жалбата,че вещото лице в допълнителното заключение променило изводите си,без да
сочи мотиви за това.Вещото лице в случая е потвърдило с категоричност
първоначалния си извод за това,че именно Б. е изпълнил ръкописния текст и
подписа на ЗЗ от 11.01.11г.,като е работило на база
повече и по-достоверен сравнителен материал.Настоящата инстанция намира за
обективно и компетентно изготвени както първото,така и допълнителното
заключение,поради което ги и кредитира.При това положение въззивният съд
намира, че е налице редовен от външна страна запис на заповед,с който
ответникът е поел безусловно задължение да заплати на ищеца сумата от 10 000 щ.д.
Съгласно
разясненията, дадени в т.17 от ТР № 4/2013 по тълк. д. 4/2013 на ВКС,при
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника–издател,по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед.При въведени от страните твърдения или възражения,основани на конкретно
каузално правоотношение,на изследване в производството по чл.422 от ГПК подлежи
и каузалното правоотношение.В настоящия случай нито ищецът е навел твърдения за
наличие на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
да е издаден процесният запис на заповед,нито ответникът е имал твърдения,основани
на конкретна каузална сделка,свързана с менителничната,поради което в предмета на
делото не се включват каузални правоотношения.Ето защо не следва да се обсъжда
и постъпилото във въззивното производство
становище от Б.,с което се въвеждат каузални правоотношения.
Неоснователно се явява и направеното в хода
на първоинстанционното и поддържано с въззивната жалба възражение за погасяване
по давност на правата по процесната ценна книга. За да обоснове горното,
ответникът е изложил доводи, че подаването на заявление за издаване заповед за
изпълнение не прекъсва давността, като се позовава на разясненията, дадени в
т.14 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС.Съгласно чл. 422,ал.1 от ГПК
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението,когато е спазен срокът по чл.415,ал.4 от ГПК. В настоящия случай
този срок е спазен.От приобщеното по делото ч.гр.д. №
16105/2016 г. по описа на ПдРС се установява, че съобщението за постъпилото
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК е връчено на ищеца на 21.11.2018г.,а исковата
молба е подадена на 10.12.2018г.,в рамките на предвидения в чл.415,ал.4 от ГПК
едномесечен срок. Така,предвид разпоредбата на чл.422,ал.1 от ГПК,която е обща
и се отнася до двата вида заповедни производства,искът за установяване на
процесното вземане следва да се счита за предявен на 28.11.2016г.От тази дата
настъпват материалноправните и процесуалноправните последици от предявяване на
иска, в това число и прекъсването на основание на чл.116,б.„б“от ЗЗД на
погасителната давност.Следователно,погасителната давност за вземането е
прекъсната,считано от 28.11.2016г.От същата дата давността е спряла да тече на
основание чл.115,б. „ж“от ЗЗД – докато трае съдебният процес за вземането. В т.
14 от горепосоченото тълкувателно решение се правят разяснения,че сега
действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността,но се посочва още,че същата се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането по чл.422,ал.1 от ГПК,като предявяването му има
обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415,ал.1 от ГПК (ред. ДВ, бр.
59 от 2007г.). Съгласно чл.531,ал.1,вр.с чл.537 от ТЗ исковете по записа на
заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. Посоченият
в процесния запис на заповед падеж е 30.11.2013г.,от което следва,че
давностният срок за предявяване на иск срещу издателя изтича на
30.11.2016г.Заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
записа на заповед е подадено на 28.11.2016г.,тоест в рамките на предвидения в
закона тригодишен давностен срок.Действително в настоящия случай поканата за
доброволно изпълнение е изпратена до и
съответно му е връчена по-късно,след изтичане на тригодишния срок от датата на
падежа по записа на заповед,но доколкото с оглед предвидената в закона фикция
искът за съществуване на вземането се счита за предявен на 28.11.2016г.,в
рамките на давностния срок,то вземането по ценната книга не е погасено по
давност.
Предвид
горното и при съобразяване ретроактивното действие на исковата молба към датата на
подаване на заявлението,следващо от изричното правило на чл.422,ал.1 от ГПК,правилно
първоинстанционния съд е намерил за неоснователно възражението за изтекла
погасителна давност.
Досежно възраженията
на ответника,че процесната заповед за изпълнение е издадена по ч.гр.д.№ 15593/16г.,а изп.лист- по ч.гр.д.№ 16105/16г.,въззивният
съд споделя извода на районния съд,че се касае за техническа грешка в
изписването на номера на делото,по което е издадена заповедта.
По така изложените съображения
настоящият съдебен състав намира подадената въззивна жалба за неоснователна,
поради което обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на спора и с оглед неоснователността на подадената въззивна жалба, на
жалбоподателя не следва да се присъждат разноски. Същият следва да бъде осъден
на основание чл.38,ал.2,във вр.с чл.38,ал.1,т. 3 от Закона за адвокатурата да
заплати на пълномощника на въззиваемия – адв. Р., адвокатско възнаграждение в
размер на 961лв.,изчислено съобразно правилото на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1
от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното,съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2494/20.07.20г., постановено по гр.д.№ 19727/18г.по
описа на ПдРС,8-ми гр.с.
ОСЪЖДА И.Б.Б.,ЕГН- **********,
да заплати
на адвокат Я.Х.Р., с адрес на упражняване на
дейността: гр. Пловдив, ул. „Христо Г. Данов“ № 43,сумата от 961(деветстотин шестдесет
и един)лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на
осн.чл.38 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване по аргумент от
чл. 280,ал.3,т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: