Р Е Ш Е Н И Е №190
гр. Перник, 12.07.2017
г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЕРНИШКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, Трети
въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ
КОВАЧКА
РАДОСТ
БОШНАКОВА
при
секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова
в.гр.д. № 121 по описа на съда за 2017 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1319 от 15.12.2016 г., постановено по
гр.д. № 3156/2016 г. по описа на Пернишки РС, първоинстанционният съд е уважил предявения
от М.Т.Б. против Европейски политехнически университет (ЕПУ) осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане сумата 6000 евро, дадена по
договор за деветмесечно езиково обучение през учебната 2015-2016 г. с начало
01.11.2015 г., за което е издадено удостоверение № ***, и развален поради
неизпълнение на същия с нотариална покана, връчена на 30.06.2016 г., с което е
отпаднало основанието за дължимостта на сумата, заедно със законната лихва
върху нея от 16.08.2016 г. до окончателното й плащане. Със същото решение ЕПУ е
осъден да заплати на М.Т.Б. сумата от 469.40 лева, представляващи направени по
делото разноски пред първоинстанционния съд.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника ЕПУ. Във въззивната жалба са направени оплаквания за
постановяване на оспорваното решение по нередовна искова молба поради
предявяване на иска от пълномощник без надлежни доказателства за представителна
власт – липсва пълномощно, съответно нотариално удостоверяване върху пълномощно
по делото относно верността на подписа на ищеца. Наведени са също и доводи за
неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон, изразяващи се
в неточност на доклада по делото, с оглед на неправилна правна квалификация и
разпределена доказателствена тежест по изложените от страните фактически твърдения,
и липсата на доказателства за наличие на договорно правоотношение между
страните и виновно неизпълнение на задължения по същото от университета.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият М.Т.Б. не е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, но в съдебно заседание оспорва същата и иска
оспорваният съдебен акт да бъде потвърден. Претендира разноски.
Пернишки окръжен съд, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът М.Б. твърди в исковата молба, че е подал
документи и е приет за обучение при ответника ЕПУ като курсист в деветмесечен курс
в Центъра за езиково обучение през учебната 2015-2016 г. с начало 01.11.2015 г.,
за което му е издадено удостоверение № ***. Поддържа, че за провеждане на
обучението е следвало да внесе в полза на университета такса в размер на 6000
евро, която е превел на ответника на 21.10.2015 г. и му е представил
изискуемите за обучението и престой документи. Твърди, че поради липсата на
акредитация ответникът не е осигурил необходимата за обучението виза за престой
за новоприет студент и обучението за него не е преминало през учебната
2015-2016 г., поради което с нотариална покана, връчена 30.06.2016 г., е
уведомил ответника, че преустановява действието на съществувалото помежду им
правоотношение, като е поискал и връщане на преведената такса.
Ответникът ЕПУ оспорва иска, възразявайки че
неизпълнението не се дължи на негово виновно поведение и че е имал сключен
договор с трето за делото лице за набиране на студенти от ***, като срещу всеки
записан университета студент в изпълнение на този договор, ответникът е
превеждал на контрахента сумата 3687.50 евро, а ищецът е бил привлечен като
студент при ответника от него, за което на третото лице е преведена дължимата
сума и осигуряването на необходимите документи за пребиваване и обучение на
ищеца в страната са били задължение на третото лице.
По делото се установява от представените свидетелство
от 10.05.2013 г. и препис-извлечение от електронната страница на Националната
агенция за оценяване и акредитация, че на ответника ЕПУ са дадени
институционални акредитации от 10.05.2013 г. и 07.07.2016 г., всяка от които валидна
за срок от три години. Въз основа на предоставената академична автономия на
висшите училища ответникът ЕПУ е приел Правилник за организация на учебния
процес и водене на учебната документация от 2012 г. и Правилник за приемане на
студенти от 2012 г., препис-извлечение от които са приети от въззивния съд. В
чл. 20, ал. 8 от Правилника за приемане на студенти от 2012 г. е предвидено, че
приетите и окончателно записани студенти, в случай че се откажат по собствено
желание, не получават обратно внесената от тях такса за първия семестър, като
напускането на същите е предвидено сред основанията за отписването им като
студенти – чл. 19, ал. 1, т. 1 от Правилник за организация на учебния процес и
водене на учебната документация от 2012 г.
От представените препис-извлечения от паспорт от
24.04.2014 г., удостоверение за средно образование в ***, легализирани,
преведени и заверени по съответния ред, и удостоверение № ***, издадено от
ректора на университета, се установява, че ищецът М.Б. въз основа на подадените
документи е приет за курсист и е следвало да премине деветмесечен езиков и
специализиран курс в Центъра за езиково обучение към университета през учебната
2015-2016 г. с начало 01.11.2015 г. За провеждането на подготвителния курс
ищецът е следвало да заплати на университета такса в размер на 6000 евро, която
същият е превел по посочената от ответника сметка на 21.10.2015 г., видно от
представения препис-извлечение от банкова сметка (факт, безспорен между страните).
Удостоверението е издадено за послужване пред Посолството на Република България
в съответната държава за издаване на виза тип „D“ и за всички необходими документи пред съответните
институции. Във връзка с приемането и записването на ищеца М.Б. за преминаване
през езиковия и специализиран курс на обучение е изпратено и писмо изх. № 127
от 05.11.2015 г. на ректора на университета до Посолството на Република
България в Тел Авив, Израел и до МВнР с искане за съдействие при подготовката
на документите за снабдяване с виза за страната, и е сключена застрахователна
полица за медицински разходи при злополука и заболяване на чужденци временно
или продължително пребиваващи в Република България от 16.11.2015 г. Не се спори
между страните, че виза тип „D“ не е издадена на ищеца М.Б., както и че същият
не е преминал деветмесечния езиков и специализиран курс на обучение в университета.
С нотариална покана, връчена на ответника на
30.06.2016 г., ищецът М.Б. е отправил волеизявление за преустановяване
действието на съществувалото помежду им правоотношение поради неосигуряване на
условия и възможност за обучение в университета през учебната 2015-2016 г.
Направено е също и искане за връщане на таксата в двуседмичен срок от връчването
на поканата.
По делото са представени и договор за набиране на
студенти от 20.10.2015 г., сключен между ответника ЕПУ и Белджиан Деликасис БГ
и разходни касови ордери от 11.11.2015 г., но от същите не се установява
записването на ищеца М.Б. в университета да е осъществено в изпълнение този
договор.
Първоинстанционният съд е приел, че е отпаднало
основанието за даване на сумата от 6000 евро и затова същата подлежи на
връщане.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са доводите на ответника за недопустимост
на решението поради ненадлежното упражняване на правото иск заради
упражняването му от представител без надлежни доказателства за представителна
власт. Упълномощителната сделка е с оглед на процесуално представителство пред
съд, за което съгласно разпоредбата на чл. 33, изр. 1-во от ГПК е необходимо и
достатъчно пълномощно, подписано от страната или от нейния представител,
каквото в случая несъмнено е представеното пълномощно от 29.05.2016 г. на
български език и английски език, подписано от страната – ищеца М.Б., в заверен
от адвоката препис, който съгласно чл. 32, изр. 2-ро от ЗА има силата на официално
заверен документ. Специалните законови изисквания за пълномощното пред съд са
тези на ГПК, а процесуалният закон не предписва като част от формата за
валидност на упълномощителното волеизявление, когато то е направено извън
страната, съставеният за целта документ да е легализиран и преводът му да заверен
по реда на Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и
други книжа, поради което неоснователни са възраженията на ответника и
въззивник ЕПУ в тази насока за липсата на упълномощителна сделка и превод на нотариално
заверената декларация, приложена към пълномощното, и поставеното върху нея специално
удостоверение - апостил.
От друга страна, упълномощаването е едностранна
сделка, извършена от ищеца М.Б., поради което и само той разполага с право да
оспорва действията, извършени от негово име и за негова сметка, без
представителна власт. Този извод е в съответствие с разрешенията, дадени в
Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, което действително касае
договорното представителство, но е израз на общо приложимия принцип - само
страната, обвързана от действията на мним представител да е легитимирана да се
позове на този факт и да търси защита на нарушените си права. Затова и в исковото
производство, насочено към защита на нарушено субективно право, няма как другата
страна да се позовава на липсата на представителна власт у пълномощника, чиито
действия произвеждат правни последици за въззиваемия М.Б.. Само последният, ако
счита, че е ненадлежно представлявано в проведеното исково производство може да
релевира порока. Другата страна в производството няма как да упражнява чужди
субективни права. Представеното в настоящото производство пълномощно удовлетворява
специалните изисквания на ГПК, за да се приеме, че е налице представителна
власт на пълномощника на въззиваемия М.Б., упражнил правото на иск на последния.
Предвид тези съображения въззивният съд приема за неоснователни възраженията на
въззивника в тази насока с оглед липсата на нотариално удостоверяване върху
пълномощното относно верността на подписа на ищеца и на други доказателства за
истинността на същия.
Въззивният съд намира решението на първоинстанционния
съд и за правилно.
В разглеждания случай правоотношението между страните
се основава на разпоредбите на глава девета Студенти, докторанти и
специализанти (чл. 66 – 74) от Закона за висшето образование (ЗВО) и Наредбата
за държавните изисквания за приемане и обучение на докторантите (Наредбата),
които определят предмета на правоотношението, а именно обучение на чуждестранни
студенти като курсисти в задължителната езикова и специализиран подготовка. Въз
основа на това правоотношение и на основание разпоредбата на чл. 15а от
Наредбата висшите училища изпращат в Министерството на образованието и науката
документите на одобрените от тях лица, кандидатстващи при условията на чл. 95,
ал. 6 (понастоящем ал. 8) от ЗВО, с оглед изпълнение на процедурата по издаване
на визи за дългосрочно пребиваване - виза вид „D“, съгласно Наредбата за
условията и реда за издаване на визи, приета с Постановление № 97 на
Министерския съвет от 2002 г. (понастоящем съгласно действащите Закон за
чужденците в Република България – чл. 24в, и Правилник за неговото прилагане –
чл. 30). По силата на ал. 3 на същата разпоредба Министерството на
образованието и науката издава удостоверение за приемане на кандидат-студентите
за обучение в Република България и писмено уведомява Министерството на външните
работи и дирекция „Миграция“ на Министерството на вътрешните работи за това,
като удостоверението е валидно само за учебната година, за която е издадено.
Анализът на посочените разпоредби води до извод, че ответникът ЕПУ, който е
висшето училище одобрил ищеца М.Б. да премине обучение на чуждестранен студент
като курсист в задължителната езикова и специализиран подготовка при него, е
имал задължението въз основа на възникналото правоотношение помежду им да
съдейства за осигуряването на необходимата виза за дългосрочно пребиваване -
виза вид „D“. Поради липсата обаче на програмна акредитация, а само
институционална такава, ответникът ЕПУ по арг. от чл. 76, ал. 1 и 2 и чл. 80 от
ЗВО не е имал правото да извършва прием на студенти, а последното е правило невъзможно
издаването на удостоверението по чл. 15а, ал. 3 от Наредбата от МОН за
снабдяване с визата за дългосрочно пребиваване и съответно провеждането на обучението
на ищеца М.Б., макар и формално университетът да е издал процесното
удостоверение – удостоверение № ***. Именно съзнаваната от ответника ЕПУ невъзможност
да съдейства за осигуряването на визата за дългосрочно пребиваване е направило
неосъществимо провеждането на обучението на ищеца през учебната 2015-2016 г.,
респ. е обусловило неговото волеизявление за преустановяване действието на
възникналото помежду им правоотношение, обективирано в нотариалната покана и
която по своята правна същност представлява волеизявление за отписването му от
университета по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 2 от Правилника за организацията
на учебния процес и водена на учебната документация от 2012 г. Тъй като причината
за отписването на ищеца М.Б. е невъзможността на университета да осигури и
проведе обучение съобразно държавните изисквания за приемане на студенти във
висшите училища и провеждането тяхното обучение и по аргумент от противното от
текста на чл. 20, ал. 8 от Правилника за приемане на студенти от 2012 г., а и поради
преустановяването на съществувалото между страните правоотношение, ответникът
ЕПИ дължи връщане на внесената от ищеца такса в размер на 6000 евро на
отпаднало основание. Предвид всички тези съображения, въззивният съд намира за
неоснователни наведените в жалбата доводи на въззивника ЕПУ за липса на
правоотношение между страните, действието на което да е преустановено по
надлежния ред, и на виновно неизпълнение на задължения по същото от университета,
респ. за неправилна правна квалификация на предявения иск.
Неоснователни са и възраженията на въззивника ЕПУ за
неправилност на решението на първоинстанционния съд поради неточност на доклада
при разпределянето на доказателствената тежест и възможността му да ангажират
доказателства във връзка с него, тъй като на същия е дадена възможност и са
приобщени към доказателствата по делото от въззивната инстанция поисканите от
него относими и необходими доказателства.
С оглед на така установеното, законосъобразно, макар и
по други мотиви, първоинстанционният съд е уважил предявения иск и претенцията
за присъждането на законната лихва, поради което решението следва да бъде
потвърдено.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78,
ал. 1 във вр. с чл. 273 от ГПК право на разноски има въззиваемият-ищец, но поради
липсата на доказателства посоченото в преводното нареждане от 25.04.2017 г.
адвокатско възнаграждение да е реално заплатено от него по арг. от чл. 75, ал.
3 от ГПК (така и тълкувателните разрешения, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС), такива не му се присъждат с решението.
По изложените съображения Пернишки окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1319 от 15.12.2016 г., постановено по гр.д.
№ 3156/2016 г. по описа на Пернишки районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България по правилата на чл. 280 от ГПК в едномесечен
срок от връчването на препис от него на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1.
2.