Решение по дело №1669/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 1275
Дата: 3 ноември 2020 г.
Съдия: Лазар Кирилов Василев
Дело: 20203100501669
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 юли 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
Номер 127502.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIIа състав
На 14.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева

Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело
№ 20203100501669 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по повод въззивна жалба с вх.
30591/26.05.2020 г., депозирана от Община Варна, представлявана от кмета Иван Портних,
действащ чрез юрисконсулт Л.Г., срещу Решение № 1686 от 13.04.2020 г., постановено по
гр. дело № 10339 по описа за 2019 г. на Районен съд - Варна, XLIII съдебен състав, с
което общината е осъдена да заплати на И. К. Д. с ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, кв.
„Чайка“, бл. 66, ет. 6, ап. 24, следните суми: 1 000 лева, представляваща неимуществени
вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания от многофрагментна фрактура на
дясна подбедрица, невъзможност да се движи и да полага грижи за семейството си, както и
сумата от 1 600 лева – имуществени вреди, представляващи заплатена стойност за закупване
на тибиален титаниев пирон за вътрешна фиксация на фрактура на дясна подбедрица,
всички вреди вследствие на инцидент от 14.05.2018г., при който ищецът паднал след като се
спънал в антипаркинг елемент, разположен върху уличен тротоар на адрес гр. Варна, ул.
„Хан Аспарух“ № 22.
Жалбоподателят твърди, че в хода на производството не се е установило при пълно и главно
доказване, че е извършено деяние от страна на Община Варна, вследствие на което да са
причинени вредите. Сочи, че за да е налице безвиновната отговорност, предвидена в чл. 50
от ЗЗД, следва да се установи, че ответникът е собственик на вещта, че ищецът е претърпял
вреди, както и че вредите са настъпили поради вътрешни свойства на вещта. Заявява, че не
се е доказало общината да е собственик на антипаркинг елемента. Твърди, че макар
тротоарът да е публична общинска собственост, служители на общинска администрация не
са монтирали скобата, нито са издали разрешение за монтирането. Сочи, че неправомерно
монтирани антипаркинг елементи се премахват, след като в Община Варна бъде подаден
сигнал от граждани или след като служители на общината са го установили при
преминаване оттам, но в случая не е имало нито сигнал, нито е извършвана проверка по
друг повод.
Жалбоподателят сочи, че отговорността по чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни
1
действия, има обезпечително-гаранционна функция и е обективна, като за да се ангажира
тази отговорност следва да се установи виновно поведение на лице, на което е възложена
някаква работа. На следващо място намира, че следва да се докаже и наличието на вредата,
която да е пряка и непосредствена последица от поведението на виновния служител. Смята,
че в конкретния случай не се доказва вина на Община Варна по смисъла на чл. 50 от ЗЗД,
поради което не би следвало същата да носи отговорност и по чл. 49 от ЗЗД. Твърди, че
безвиновната отговорност се характеризира с ограничена възможност за екскулпиране, като
собственикът на вещта не носи отговорност, ако поради виновно поведение на трето лице
настъпят вреди, тъй като с действията на това лице се прекъсва причинно-следствената
връзка. Счита, че в конкретния случай не е налице такава причинно-следствена връзка
между действията на Община Варна и документираните травматични увреждания на другата
страна.
С оглед на гореизложеното, въззивникът моли за постановяване на решение, с което да бъде
отменено атакуваното решение, както и да му бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
С отговора на въззивната жалба въззиваемият намира същата за допустима, но
неоснователна. Сочи, че решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно. Намира за правилен извода на съда, че от събраните по делото писмени
доказателства са се установили причинените му имуществени и неимуществени вреди, като
интензитетът на същите обосновава обезвредата им в претендирания размер. Моли
атакуваното решение да бъде потвърдено изцяло.
На проведеното открито съдебно заседание въззивникът, чрез юрисконсулт С., поддържа
въззивната жалба и моли за отмяна на първоинстанционното решение. Претендира
сторените по делото разноски.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява, но с писмена
молба, входирана по делото от процесуалния му представител адвокат Стефанов, оспорва
въззивната жалба и поддържа депозирания отговор. Прилага списък с разноските по чл. 80
от ГПК, като претендира присъждането на същите.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и възраженията на
въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, констатира следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на И. К. Д. срещу Община Варна,
с която ищецът е предявил обективно съединени искове за осъждане на ответника да му
заплати следните суми: 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди -
претърпени болки и страдания, вследствие на травматични увреждания - множествени
счупвания на подбедрицата и оперативни процедури, както и сумата от 1 600 лв. -
имуществени вреди – заплащане стойността на "Тибиален титаниев пирон", поставен във
връзка с лечението му, които вреди са причинени от инцидент на 14.05.2018 г., около 12:00
часа при спъване в метална скоба, собственост на Община Варна, като ответникът, чрез
своите служители и работници, не е изпълнил задължението си да обезопаси движението по
тротоара, не е премахнал препятствия, които могат да причинят тежки увреждания, каквито
ищецът е получил.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва основателността на ищцовата претенция и моли за нейното отхвърляне.
Оспорва фактическите твърдения, изложени в исковата молба, по отношение механизма на
настъпване на вредите, наличието на причинна връзка между естеството на вещта и
2
настъпилите вреди. Оспорва да е собственик на скобата, в която се е спънал ищецът и на
тротоара, на който е поставена. В евентуалност оспорва, че при прикрепянето на скобата
към тротоар собственост на общината, собствеността на самата скоба е преминала в
собственост на общината. В тази връзка оспорва да е налице надлежно разрешение от страна
на общинската администрация за поставяне на скобата. Въвежда възражение за
съпричиняване от страна на ищеца, който е проявил небрежност при придвижването си по
тротоара. Оспорва иска за неимуществени вреди по размер с твърдения за несъответствие на
поискания от ищеца размер с принципите заложени в чл. 52 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по
дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения.
От приетата по делото Епикриза, издадена от УМБАЛ „Света Анна“ АД гр. Варна, е видно,
че И.Д. е постъпил в болничното заведение на 14.05.2018г. с многофрагментни счупвания на
диафизите на тибиа и фибула. При извършена операция на 17.05.2018г. се установява, че
пациентът има множествени счупвания на подбедрицата, които са репозиционирани чрез
тибиален пирон.
От приложен талон за медицинско изделие и фискален бон към него, се установява, че на
16.05.2018г. (ден преди операцията), ищецът е заплатил сумата от 1600 лв. за закупуването
на тибиален титаниев пирон.
От изготвената по делото Съдебно-медицинска експертиза се установява, че ищецът е
получил многофрагментно счупване на костите на дясната подбедрица, като така описаното
увреждане е резултат на удар с или върху твърд, тъп предмет. Според вещото лице
увреждането отговаря добре да се е получило при указаните време и начин, като същото
обуславя трайно затруднение в движенията на десния долен крайник за период не по-малък
от 3.5-4 месеца. Вещото лице е установило, че приложените документи относно титаниевия
пирон са във връзка с увреждането, като цената на пирона е 1600 лева.
Видно от приложените по делото амбулаторни листи, ищецът е бил на контролни прегледи
след извършената му операция, съответно на 27.06.2018г. и на 04.07.2018г. Към датата на
втория преглед пациентът се е придвижвал с помощни средства, като е имал отоци в двете
глезенни стави.
От писмо, изпратено от Община Варна – Дирекция Общинска собственост, икономика и
стопански дейности, се установява, че тротоарът пред сграда, находяща се на адрес гр.
Варна, ул. „Хан Аспарух“ № 22 е част от поземлен имот с идентификатр 10135.1507.665 с
НТП „За второстепенна улица“, публична общинска собственост – на основание чл. 2, ал. 1,
т. 2 от ЗОС, във връзка с §7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА.
По делото е разпитан един свидетел на ищеца – Г.Б.Б.. Същият сочи, че с И.Д. са добри
приятели. На 14.05.2018г. свидетелят бил на работа в бар „Салуун“, който се намира на
ъгъла между улици „Хан Аспарух“ и „Хан Крум“. Точно след като с Д. се разделили и
докато събирал посудата от масите навън, чул адски стон от страна на ищеца, който бил
паднал на земята, а като му се притекли на помощ с другите посетители на заведението,
видели, че кракът му бил в скоба против паркиране. Свидетелят сочи, че това се е случило
вечерта около 20:30-21:00 часа, а навън е било тъмно. Б. сочи, че скобата била монтирана с
болтове към тротоара и много близо до дърво, което пречи скобата да бъде забелязана.
Според свидетеля скобата към момента на съдебното заседание е все още там. След
инцидента ищецът дълго време не е можел да се справя сам финансово и физически.
3
Инцидентът му се отразил много зле в личен план, тъй като травмата му е причинила
физическа болка и е довела до минорно настроение, апатия към всичко и невъзможност да
обръща внимание на сина си. Психиката на ищеца била сериозно засеганата, защото не е
можел да работи и да прави почти нищо сам.
По делото е разпитан и един свидетел на страната на ответника – Г.Г.Г. – работещ като
Главен експерт в Община Варна. Свидетелят сочи, че процедурата за разрешаване за
поставяне на антипаркинг скоби е уреден в чл. 16 от Наредба за организация на движението
на територията на Община Варна. За поставените антипаркинг елементи се води нарочен
регистър, но при предходни администрации такъв регистър не е бил воден. При
установяване незаконност на поставеното съоръжение дирекция УСКОР, която проверява на
място законна ли е скобата, като в случай на незаконно поставена такава се издава
предписание за премахване. Свидетелят сочи, че не знае къде се намира процесната скоба,
тъй като това не било уточнено в исковата молба, но твърди, че същата не е собственост на
общината.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Съгласно чл. 49, ал. 1 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря
за вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на тази работа. Отговорността
по чл. 49, ал. 1 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, има обезпечително-
гаранционна функция и не произтича от вината на лицето, което е възложило работата. За да
възникне тази отговорност следва да се установят следните правнорелевантни факти: че
натовареното лице е причинило вредата на пострадалия противоправно и виновно, и то при
или по повод на възложената му работа. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите, приложение ще намери разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Предмет на разглеждане са искове по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение
за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на неправомерно
бездействие, изразяващо се в ненадлежно обезопасяване на тротоар, представляващ
4
публична държавна собственост на Община Варна. Претърпените от пострадалия вреди
подлежат на обезщетяване на основание чл. 49 от ЗЗД, доколкото вредите не биха могли да
настъпят от обективно присъщи свойства и вътрешни характеристики на антипаркинг скоба,
а са свързани с човешка дейност по обезопасяването и поддържането на тротоара в
изправност.
При деликт, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи
обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно
лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е
предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата
грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да
не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините са длъжни да
изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление
на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона
действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя
дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа
и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение - в този смисъл Решение №
488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, ІV ГО.
Съгласно § 6, т. 6 от ДР на ЗДвП, "тротоар" е изградена, оградена или очертана с пътна
маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена
само за движение на пешеходци, а "път" е земна площ или съоръжение, предназначени за
движение на пътни превозни средства или на пешеходци /т. 1 на § 6/. Предвид това, следва
да се приеме, че процесната тротоарна настилка, върху която е била монтирана скобата, е
част от инфраструктурната мрежа, а нормата на чл. 30, ал. 4 от ЗП възлага в тежест на
Общината контрол върху изграждането, поддържането и ремонта й. Като не са констатирали
незаконосъобразното монтиране на антипаркинг елемента на тротоара, служителите на
ответника са в неизпълнение на законово възложените им задължения, поради което са
налице предпоставките на чл. 49 от ЗЗД за ангажиране отговорността на Община Варна.
Разпоредбите на чл. 30, ал. 4 и чл. 31 от ЗП задължават лицата, които стопанисват пътя, да
го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да
ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Видно от доказателствата по делото и от
писмо, изпратено от Община Варна – Дирекция Общинска собственост, икономика и
стопански дейности, тротоарът се стопанисва от общината, тъй като е публична общинска
собственост.
Наличието на неправилно и незаконосъобразно поставена скоба на тротоара представлява
неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на
задълженията на общината. От гледна точка на деликтната отговорност, посоченото деяние
представлява противоправно бездействие и ангажира отговорността на ответника по реда на
чл. 49 от ЗЗД.
Доколкото в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД не се изисква в условията на пълно и главно
доказване да се установи кое е конкретното физическо лице, което виновно не е изпълнило
задълженията си да поддържа в изправност и безопасност тротоара, чието неизпълнение е в
причинно-следствена връзка с настъпилото увреждане, съдът намира, че в конкретния
случай са налице всички предпоставки, ангажиращи отговорността на общината.
Общинските пътища, част от които са и тротоарите, съставляват публична общинска
собственост /чл. 8, ал. 3 вр. чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗП/. Съгласно чл. 11 от ЗОС, имоти и вещи –
общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината, съобразно
разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а съгласно чл. 31 от ЗП, ремонтът и
5
поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Обезопасяването на
процесния тротоар е задължение на Община Варна, а настъпилите вреди в резултат на
бездействието на Общината да отстрани неправомерно поставените антипаркинг елементи,
ангажира отговорността й по чл. 49 от ЗЗД. Задължението за обезопасяване се извежда от
общото задължение да не се вреди другиму с оглед легалното предназначение на тротоара,
местонахождението, свободния достъп на хора и обичайното преминаване по това място на
пешеходци.
От медицинските документи по делото се установи, че ищецът е получил фрактура на
десния крайник, изразяваща се в многофрагментно счупване на дясната подбедрица. Отново
от тези доказателства се установява, че в следствие на счупването на ответника е била
извършена оперативна интервенция, вследствие на която фрактурата е била
репозиционирана чрез поставяне на тибиален титаниев пирон.
От показанията на свидетеля Б. се установи, че така посоченото счупване на подбедрицата
на ищеца е настъпило на 14.05.2018г. около 20:30ч., вследствие на спъването на ищеца в
антипаркинг елемент, монтиран на тротоара, находящ се в гр. Варна, ул. „Хан Аспарух“ №
22. От показанията на Б. се установява и, че ищецът дълго време след операцията е изпитвал
болки, които са му пречили да се движи свободно и да се справя сам с ежедневните си
нужди. Невъзможността да работи и да се грижи за сина си е довело до влошаване на
психическото му състояние.
Съдът намира показанията на свидетеля относно времето, мястото и причината за
увреждането за логични, последователни и напълно кореспондиращи със събраните по
делото писмени доказателства. Видно от приложената Епикриза, И.Д. е бил приет в МБАЛ
„Света Анна“ АД на 14.05.2018г. в 22:59 ч. със счупена дясна подбедрица.
От изложеното дотук, съдът намира, че предявеният иск за имуществени вреди е доказан по
своето основание. Искът е доказан и по размер, тъй като от представените по делото талон
за медицинско изделие и фискален бон към него се установи, че размерът на имуществените
вреди на ищеца възлиза на 1600 лева, заплатени от него на 16.05.2018г.
Относно претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, съдът намира същата за
основателна. От показанията на Б. се установява и, че ищецът дълго време след операцията е
изпитвал болки, които са му пречили да се движи свободно и да се справя сам с ежедневните
си нужди. Невъзможността да работи и да се грижи за сина си е довело до влошаване на
психическото му състояние. Същите факти се установяват и от медицинските документи по
делото, а именно Епикризата и заключението по Съдебно-медицинската експертиза. Видно
от тях възстановяването от такава травма отнема между три месеца и половина и четири
месеца, като през цялото време възстановителният процес е съпроводен с болки,
неразположение и дискомфорт. При така посочения период за възстановяване ищецът не е
бил в състояние сам да се справя с ежедневните си нужди, както и да работи и да се грижи
за детето си. Предвид това, съдът счита претенцията на ищеца за доказана по основание,
поради което по смисъла на чл. 52 от ЗЗД съдът следва да определи размера на
неимуществените вреди по справедливост. Като взе предвид, че претендираното
обезщетение от ищеца е 1000 лева, съдът намира, че същото напълно съответства на
претърпените болки и страдания от Д., поради което и претенцията му в тази част следва да
бъде уважена изцяло.
Предвид всичко изложено дотук, по делото се установиха всички елементи от фактическия
състав на деликтната отговорност по реда на чл. 49 от ЗЗД – налице е пряка и
непосредствена причинно-следствена връзка между бездействието на служителите на
6
общината и настъпилите в резултат на него вреди за ищеца (имуществени и
неимуществени), поради което отговорността на ответника-въззивник за имуществени и
неимуществени вреди следва да бъде ангажирана.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може
да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 500 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК
и договор за правна помощ и съдействие от 20.08.2020г. и приложена към него разписка за
заплащане на сумата от същата дата.
В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника е релевирал възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съдът, като взе предвид
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, установи, че при материален интерес от 2600 лв., какъвто е
претендираният хонорар, минимално дължимото възнаграждение възлиза на сумата от 412
лева. Предвид това, така заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемия не е
прекомерно, доколкото надвишава с по-малко от 20% нормативноустановения минимум.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1686 от 13.04.2020 г., постановено по гр. дело № 10339 по
описа за 2019 г. на Районен съд - Варна, XLIII съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Община Варна с ЕИК *********, с адрес гр.
Варна, “Осми приморски полк” № 43, представлявана от кмета Иван Портних, да заплати
на И. К. Д. с ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, кв. „Чайка“, бл. 66, ет. 6, ап. 24, сумата
от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща сторените от страната съдебно-деловодни
разноски пред въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7