Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 22.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, осемнадесети състав, на
двадесет и осми февруари две хиляди и двадесета година, в публично съдебно
заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар
Албена Шишманова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 929 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД.
Ищецът,
конституиран по реда на чл. 227 ГПК, като универсален правоприемник на „БПБ“
АД, основава исковата си претенция на твърдения, че на 19.08.2008г. между банката
като кредитодател и кредитополучателя С.А.С. е сключен договор за предоставяне
на кредитна линия с ипотека №2203/R/2008 от 19.08.2008г., изменен и допълнен с
Анекс № 1 от 03.09.2008г. и Анекс № 317/AMR/11 от 28.04.2011г. и договор за
жилищен кредит №2202/R/2008 от 19.08.2008г., изменен и допълнен с Анекс № 316/AMR/11
от 28.04.2011г. Ищецът твърди, че на 11.12.2014г., след възникване на
задълженията за връщане на усвоените по договорите за кредит суми, първият
ответник С.С. продава на втората ответница Р.Б., негова съпруга, описаните в
исковата молба недвижими имоти, който договор за продажба е обективиран в НА № 100,
том ІІІ, рег. № 4833, н.д. № 330/2014г. по описа на Нотариус ***, с район на
действие ВТРС. Наведени са твърдения, че както към датата на сключване на
договора за продажба, така и впоследствие към момента на предявяване на
исковата молба, са налице непогасени задължения по договорите за кредит. Поради
неизпълнение на изискуемите и непогасени задължения по договорите, ищцовата
страна по реда на чл. 417 от ГПК се е снабдила със заповеди за незабавно
изпълнение и изпълнителни листи срещу първия ответник С.А.С., въз основа на
които е образувано изп. дело № 2701/2015г. по описа на ЧСИ ***, вписан в КЧСИ с
№ 850. Според ищеца, в резултат на разпоредителната сделка, извършена с НА № 100,
том ІІІ, рег. № 4833, н.д. № 330/2014г., длъжникът С. е увредил интересите на
Банката - ищец, доколкото е намалил имуществото си, срещу което може да се
насочи принудително изпълнение. Твърди се, че в случая намира приложение и презумпцията
за знание за увреждането по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, доколкото купувачът по
разпоредителната сделка - втора ответница е съпруга на длъжника. Поради
изложените обстоятелства, ищцовата страна моли съда, по реда на чл. 135 ал. 1 ЗЗД да прогласи за относително недействителна по отношение на нея покупко -
продажбената сделка, обективирана в НА № 100, том ІІІ, рег. № 4833, н.д. № 330/2014г.
по описа на Нотариус *** с район на действие ВТРС.
С
отговора на исковата молба първият ответник, чрез пълномощника си адв. Д. Д. от
ВТАК, заема становище за процесуална допустимост, но неоснователност на
предявения иск, който оспорва изцяло и моли да бъде отхвърлен. Възразява, че към
момента на процесното разпоредително действие банката - ищец не е притежавала
ликвидни и изискуеми вземания спрямо него. Твърди, че задълженията по
договорите за кредит са били и надлежно обезпечени още при поемането им, като
стойността на обезпеченията е 191 860 евро, а размерът на двата кредита е 110
000 евро, т.е. налично е достатъчно имущество, което да послужи за
удовлетворяване на кредитора, както и че кредиторът е инициирал изпълнителни
действия срещу ипотекираните имоти, извършена е продажбата им от ЧСИ и е
получено удовлетворение от кредитора на вземането му. Навежда, че към датата на
извършване сделката /11.12.2014г./ е притежавал достатъчно налично имущество,
от което кредиторът да получи удовлетворение, поради което не е налице
обективният елемент от състава на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а именно - увреждане интересите
на кредитора. Ответникът оспорва ищцовите твърдения за наличие на изискуемия от
закона субективен елемент - знанието за увреждане на кредитора у страните по
сделката, с довод, че с втората ответница, негова съпруга, се намират във
фактическа раздяла, поради което отсъства предполагаемост на знание за
увреждането по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и презумпцията за знание в
цитираната разпоредба е неприложима в настоящия случай.
С отговора
си на исковата молба втората ответница, чрез пълномощника си адв. Т. от ВТАК,
по същество оспорва предявения Павлов иск и моли да бъде отхвърлен като
неоснователен. Същата твърди, че с първия ответник живеят в условията на
фактическа раздяла и са избрали режим на имуществена разделност, както и че към
момента на сключване на атакуваната сделка, която е възмездна, не е имала
знание за каквито и да било задължения на първия ответник. Възразява, че е
узнала, че ищецът е кредитор едва след получаване на исковата молба по
настоящото дело. Навежда, че описаният в исковата молба имот е земеделска земя
от най-ниска Х-та категория и макар да е описан като застроен, в него реално не
съществуват постройки, като договорената продажна цена напълно съответства на
състоянието му и на пазарната му оценка към 2014г.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира
за установено следното:
Не
е спорно по делото, а и от представените договори за предоставяне на кредитна
линия с ипотека № 2203/R/2008г. и за жилищен кредит № 2202/R/2008г., двата от
19.08.2008г., както и анексите към тях, се установява, че банката – кредитор е
предоставила на първия ответник кредитна линия с лимит от 70 000 евро, а
по втория договор - банков кредит в размер на 40 000 евро. Съгласно чл. 6
от договора за кредитна линия крайния срок за издължаване на кредита е 60
месеца от подписването му, но с анекс № 317/AMR/11
от 28.04.2011г. този срок е продължен на 300 месеца от датата на анекса. С
анекс от същата дата е продължен и срока за връщане на жилищния кредит, като уговорения
между страните краен срок е 210 месеца от подписване на анекса /чл. 5 от анекс
№ 316/AMR/11 от 28.04.2011г./.
За
обезпечаване точното изпълнение на условията по договорите и срочното
издължаване на всеки кредит, ведно с лихвите, вкл. и наказателните, както и
разноските по събирането на всички вземания, първият ответник е учредил в полза
на кредитора първа по ред ипотека върху собствените си недвижими имоти - апартамент
№ 2, изграден в „груб строеж“, находящ се в гр. ***/първи/ етаж на кота +
Ответниците
признават, а и от приложените по делото справки за съпруг и родствени връзки
/листи 72-74/ се установява, че двамата са сключили граждански брак на
15.08.2008г. От удостоверение на Агенцията по вписванията от 11.01.2017г. е
видно, че съпрузите са подали уведомление № 20141127153042, с който са избрали
имуществените отношения по време на брака да се уреждат от законовия режим на
разделност.
Липсва
спор между страните, че по силата на договор за покупко – продажба от 11.12.2014г.
кредитополучателят е продал на съпругата си собствения си поземлен имот с
идентификатор 00583.149.5 по КККР на с. ***, с площ от 1023 кв.м., заедно с
построените в него сграда, с идентификатор 00583.149.5.1, с предназначение
жилищна сграда, еднофамилна на 1 ет., със застроена площ от 20,
Не
е спорно по делото, а и от представените от ищеца изпълнителни листи № 1834 от
19.08.2015г., № 1835 от 19.08.2015г., № 2136 от 13.12.2016г. и № 2174 от
16.12.2016г., издадени съответно по ч.гр.д. № 2245/2015г., по ч.гр.д. №
2246/2015г., по ч.гр.д. № 3360/2015г. и по ч.гр.д. № 3356/2015г., всички по
описа на ВТРС, се установява, че по реда на чл. 417 ГПК банката – кредитор се е
снабдила с изпълнителни титули срещу първия ответник общо за сумата от 135 969,
91 евро, представляваща общ размер на дължими вземания за главница, договорни
лихви, наказателни лихви и такси по двата процесни договора за кредит.
От
показанията на свид. ***се установява, че познава ответниците от години. Същата
споделя, че след раждането на детето им през 2012г. или година – две по - късно
отношенията между съпрузите се влошили и
те се раздели. Ответникът останал в гр. В. Търново, а ответницата с детето отишли
да живеят в гр. София. При раздялата последната й споменала, че ще си уреждат
взаимоотношенията с ответника. След 2014г. свидетелката се е чувала с нея 4-5
пъти.
От заключенията
на изслушаните по делото основна и допълнителна ССчЕ, които съдът кредитира
като обективно и компетентно дадени, се установява, че размерът на дълга по
договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2203/R/2008г. към
11.12.2014г. /датата, на която е сключен договор за покупко-продажба между
двамата ответници/ е в общ размер от 76 044, 34 евро, а към 11.02.2020г.
/изготвяне заключението на ВЛ/ възлиза на 52 983, 34 евро, от които
41 791, 28 евро редовна главница и 12 192, 06 евро лихва. Към
11.02.2020г. направените разноски по договора са в общ размер 4 048, 94
лв., подробно описани в констативно-съобразителната част на извършената
експертиза. Видно от заключението на ВЛ, размерът на дълга по договор за жилищен
кредит №2202/R/2008 към момента на сключване на договор за покупко-продажба
между ответниците /11.12.2014г./ е в размер 40 213, 96 евро, от които: редовна
главница в размер 36 532, 78 евро, редовна лихва в размер 72, 15 евро,
сумата от 1 176, 61 евро, представляваща просрочена главница, сумата от
2 261, 71 евро – просрочена лихва, наказателна лихва в размер 39, 31 евро
и просрочени такси и разноски на стойност 131, 40 евро. Дългът по посочения
договор към дата 12.02.2020г. е погасен. На 22.02.2017г. са взети счетоводни
операции за намаляване на дълга със сума в размер 108 400, 00 лв. /55 424,
04 евро/ от възложен имот на „БПБ“ АД – ап. 3 – ***, с които са погасени съответно
описаните в ССчЕ суми по двата процесни кредита. На 02.03.2017г. в следствие на
реализиран имот – ап. 2 – *** е получен превод от ЧСИ *** в размер 95 263,
17 лв. /48 707, 28 евро/, която сума е използвана за погасяване на дължимите
задължения по договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека №
2203/R/2008г.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
конститутивен иск с правно основание чл. 135 ал. 1 ЗЗД е процесуално допустим.
За ищеца е налице правен интерес от предявяването му, тъй като с него се търси
обявяването на относителна недействителност на сделка, имаща за предмет имот,
различен от този, върху който е учредена ипотека за обезпечаване вземането му срещу
длъжника /виж Решение № 46/07.03.2016г. по гр.д. № 4352/2015г. на IV г.о., ВКС/. Искът е насочен срещу надлежните ответници –
страните по атакуваната сделка, за която се твърди, че уврежда кредитора.
Уважаването
на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД изисква ищецът да докаже пълно и главно качеството
си на кредитор спрямо прехвърлителя по атакуваната сделка, извършване на разпоредително
действие от страна на длъжника в полза на другия ответник, увреждане интересите
на кредитора с това разпоредително действие, както и наличие на знание у
длъжника, че действието уврежда кредитора, а при възмездно разпореждане такова
знание следва да е налице и у насрещната страна. Кредиторът не следва да
доказва наличие на знание у приобритателя по възмездната сделка, ако той е
съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, тъй като в тези случаи
действие намира оборимата презумпция за знание по чл. 135 ал. 2 ЗЗД. Оборването
на въведената презумпция е в тежест на длъжника, за което същият следва да
проведе пълно обратно доказване.
В
производството по Павловия иск се приема, че ищецът има качеството на кредитор,
ако съществуването на вземането му произтича от твърдените в исковата молба
факти. Не е необходимо вземането да е установено с влязло в сила съдебно решение,
достатъчно е същото да е действително възникнало. В тази връзка
правоотношението, от което произтича вземането на кредитора не е част от
предмета на отменителния иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, поради което ищецът не
следва да доказва пълно и главно, че вземането му е ликвидно и изискуемо. В
този смисъл т. 2 от ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на
ОСГТК, на ВКС и константната практика на ВКС.
В
случая безспорно се установи по делото, че между ищеца и първия ответник са
сключени два договора за банков кредит от 19.08.2008г. В качеството си на
кредитодател ищецът е изправна страна по договора за предоставяне на кредитна
линия с ипотека №2203/R/2008 от 19.08.2008г. и по договора за жилищен кредит
№2202/R/2008 от 19.08.2008г., тъй като е предоставил на първия ответник кредити
в общ размер на 110 000 евро. Обстоятелство, което не е спорно между
страните, а се установява и от заключението на ССчЕ. Усвояването на посочената
сума е породило задължението на кредитополучателя да погаси кредитите по начина
и в срок уговорени между страните. Ето защо към релевантния за спора момент
/11.12.2014г. - датата на атакуваната сделка/ в полза на ищеца е съществувало
действително вземане спрямо първия ответник за връщане на предоставените му в
заем суми. Това е достатъчно, за да се приеме за доказано в производството по
Павловия иск, че ищецът има формалното качество на кредитор по отношение на
първия ответник. В настоящото производство това му качество не може да бъде
отречено по възражения черпени от съдържанието на кредитното правоотношение
между него и длъжника. В тази връзка възраженията на последния, че към момента
на разпоредително действие банката - ищец не е притежавала ликвидни и изискуеми
вземания спрямо него са неотносими към предмета на доказване и не следва да се
разглеждат от съда. Подобни възражения са допустими само когато с отменителния
иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД е съединен иск за изпълнение на задължението по
правоотношението, от което произтича вземането на кредитора, а в случая не е
така.
Дори
да бяха допустими, тези възражения на кредитополучателя са изцяло
неоснователни, тъй като от наличните по делото доказателства категорично се
установява, че към датата на сключване на продажбената сделка длъжникът е
изпаднал в забава при погасяване на месечните вноски по двата банкови кредита. От
заключенията на основната и допълнителната ССчЕ е видно, че към 11.12.2014г.
длъжникът е просрочил връщането на главница в общ размер на 2173, 62 евро, договорни
лихви в размер на 5793, 62 евро и наказателни лихви в размер на 71, 75 евро. Тези
вземания на кредитора са ликвидни и изискуеми, тъй като не са погасени на
съответната падежна датата, съгласно действащия между страните погасителен
план. За тези си вземания ищецът се е снабдил с изпълнителни листи срещу длъжника
по реда на заповедното производство /ч.гр.д. № 2245/2015г. и по ч.гр.д. №
2246/2015г., двете на ВТРС/ и за тяхното принудително събиране е образувано
изпълнително производство пред съдебен изпълнител.
По
изложените съображения по делото се доказа с нужната сигурност за иска по чл.
135 ал. 1 ЗЗД, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник на
наведеното от него основание – договори за банков кредит. Това му качество не
може да бъде отречено на основание наведеното от първия ответник правопогасяващо
възражение за удовлетворяване на кредиторовото вземане. От една страна
релевирането на подобно възражение е недопустимо в настоящия процес, тъй като
вземането не част от фактическия състав на отменителния иск и неговото
установяване в производството не се полза със сила на присъдено нещо. От друга
страна, в конкретния случай това възражение е и неоснователно, тъй като от
заключението на допълнителната ССчЕ безспорно се установи, че само дългa по договора за жилищен кредит №2202/R/2008 е погасен към
датата на експертизата, чрез извършените действия на принудително изпълнение.
По договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека № 2203/R/2008г.
задължението на първия ответник към 11.02.2020г. не е погасено и е в общ размер
на 52983, 34 евро.
В
настоящото производство, освен качеството си на кредитор ищецът безспорно
доказа и извършването на увреждащо разпоредително действие от
страна на длъжника. Съгласно трайната практика на ВКС /Решение № 320/05.11.2013г.
по гр.д. № 1379/2012г., Решение № 261/25.06.2015г. по гр.д. № 5981/2014г.,
Решение № 201/31.10.2018г. по гр.д. № 1036/2018г., всички на IV г.о. и мн. други/ всяко разпореждане, с което отделен
имуществен обект се изважда от патримониума на длъжника или се намалява
неговата цена, урежда интереса на кредитора да се удовлетвори от имуществото на
длъжника си. Без значение за наличието на увреждане е дали при разпореждането в
патримониума на длъжника постъпва друго имуществено благо, както е при
възмездните отчуждителни сделки, тъй като цялото имущество на длъжника служи за
удовлетворение на кредиторите му и всеки от тях решава от цената на кой
имуществен обект да се удовлетвори. В тази връзка сключения между ответниците
договор за покупко – продажба от 11.12.2014г., с който кредитополучателят е
продал на съпругата си подробно описания в нотариален акт № 100, том III, рег.
№ 4833, дело № 330/2014 г. недвижим имот, безспорно уврежда банката – кредитор.
Вследствие на извършеното прехвърляне на правото на собственост се намалява
имуществото на длъжника, като по този начин се затруднява удовлетворяването на
ищеца. Макар и да се касае за възмездна сделка, същата безспорно създава пречки
за удовлетворяването на кредитора, тъй като насрещната престация по договора за
продажба е парична сума, която може и да не е налице в имуществената сфера на
длъжника, при насочване на принудително изпълнение спрямо нея. Правноирелевантно
е дали длъжникът след разпореждането притежава и друго имущество и на каква
стойност е то, тъй като отчуждаването на длъжниково имущество води до обективно
намаляване възможностите на кредитора да се удовлетвори. За приложимостта на
чл. 135 ал. 1 ЗЗД е без значение и дали кредиторът е наложил обезпечителни
мерки във връзка със своето вземане, тъй като съгласно чл. 133 ЗЗД за
удовлетворяване на дълга служи цялото имущество на длъжника и същият не
разполага с правна възможност да посочва, от коя движимост или недвижимост
следва да се удовлетвори кредитора. Право на последния е да избере начина и
имуществото, с което да се удовлетвори. В този смисъл Решение № 50/2017г. по
т.д. № 731/2016г. на I т.о., ВКС, решение № 407 от 29.12.2014г. по гр. д. №
2301/14г. на ВКС, ІV г. о., решение № 639 от 06.10.2010г. по дело №754/2009 на ВКС, ГК, IV г.о.,
решение № 328 от 23.04.2010г. по гр. д. 879/10г. на ВКС, ІІІ г. о., с решение №
639 от 06.10.2010г. по гр. д. 754/09г. на ІV г. о. Въз основа гореизложеното,
несъстоятелни са възраженията, релевирани от ответната страна, че към
извършване на разпоредителната сделка е разполагал с друго имущество на
значителна стойност, както и твърденията, че не е налице увреждащо действие от
негова страна поради обезпечеността на кредиторовите вземания по двата процесни
договора. Наличието на друго имущество у длъжника позволя да бъде преодоляна
относителната недействителност на оспорената сделка единствено в случая, когато
същият доброволно изплати задължението си към кредитора. Ако вземането на кредитора
се погаси, той не може да осъществи принудително изпълнение по отношение на
имуществото, предмет на разпоредителната сделка /Решение № 224/30.10.2014г. по
гр.д. № 2310/2014г. на III г.о., ВКС/.
От
събраните по делото доказателства безспорно се установява и наличието на
субективния елемент от фактическия състав на чл. 135 ал. 1 ЗЗД, който следва да
е налице и у двете страни по процесната сделка, с оглед на възмездния й
характер. Знанието на длъжника за увреждане е налице винаги когато същият знае,
че има кредитор и че с извършеното разпореждане ще го затрудни при
удовлетворяване на вземането му /Решение № 45/01.06.2011г. по гр.д. №
450/2010г. III г.о.,
ВКС/. В настоящия случай към датата на продажбата – 11.12.2014г. е безспорно,
че първият ответник е
кредитополучател по валидно сключени договори за банков кредит с ищцовата
страна, изменени с последващи анекси от 28.04.2011г. Следователно към посочения
момент у него е формирана представа, че има кредитор и че
действието му го уврежда, което знание всякога е налице, когато
разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. По
отношение на купувача по атакуваната сделка действа въведена в чл. 135 ал. 2 ЗЗД презумпция за знание, тъй като е от кръга на лицата посочени там, доколкото
е съпруга на продавача. Последното обстоятелство не е спорно по делото, а се
доказва и от представените удостоверения за съпруг и родствени връзки. Ответниците,
чиято е доказателствената тежест да оборят предвиденото в закона предположение
за знание у втората ответница, не успяха да проведат необходимото за това пълно
обратно доказване. Дори да се приеме за установено по делото, че ответниците са
били във фактическа раздяла към датата на разпоредителната сделка, каквито
показания дава свид. Гавраилова, това не води до категоричния извод за
липсата на знание у съпругата за увреждане на кредиторовия интерес. Такъв извод
не следва и от факта, че съпрузите са избрали имуществените отношения от брака
им да се уреждат от законовия режим на разделност, за което на 27.11.2014г. са
подали уведомление до Агенцията по вписванията. Сам по себе си факта на
сключване на оспорената сделка на 11.12.2014г. говори, че страните не са
прекъснали окончателно отношенията помежду си, а и те имат общо дете. Тази
сделка има за предмет имот, който не е придобит в режим на СИО, а е бил
индивидуална собственост на кредитополучателя, поради което извършването й не
може да се разглежда като част от уреждане на брачните отношение между
съпрузите. От друга страна към момента на разпоредителното действие на
съпругата са й били известени обстоятелствата, от които произтича вземането на
кредитора, тъй като процесните договори за банков кредит и анексите към тях са
сключени след като ответниците са встъпили в брак. При формирани у съпругата
представи за наличие на кредитни задължения на съпруга й към ищеца да се
изключи действието на презумпцията за знание по чл. 135 ал. 2 ЗЗД само поради
настъпила впоследствие фактическа раздяла е правно и житейски нелогично.
По
тези съображения съдът намира, че по делото се установи по категоричен и
несъмнен начин наличието на всеки един от елементите от обективната и
субективната страна на фактическия състав на отменителния иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД. Ето защо предявения от банката кредитор Павлов иск следва да се уважи
изцяло и атакуваната с него възмездна сделка от 11.12.2014г. следва да се обяви за относително недействителни спрямо него.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал.
1 ГПК претенцията на ищеца за разноски се явява основателна. Съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК за водене на делото същият е сторил разноски
в общ размер на 481, 40 лв., които следва да се понесат от ответниците.
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА ОТНОСИТЕЛНО НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, в качеството й на универсален
правоприемник на „БПБ“ АД, договор за покупко-продажба на недвижим имот от
11.12.2014г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
№ 100, том III, рег. № 4833, дело № 330/2014 г. на нотариус ***, рег. № 611 в
НК, РС Велико Търново, с който С.А.С., ЕГН: ********** с пост. адрес *** и
настоящ адрес *** е продал на Р.Б.Б., ЕГН: **********, с пост. адрес *** ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 00583.149.5 по КККР на
с. ***, общ. Велико Търново, одобрени със Заповед № РД – 18 –
39/18.03.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: местност „Баба Маньовица“, с площ 1023 кв.м., с
трайно предназначение на територията: земеделска земя, с начин на трайно
ползване: друг вид трайно насаждение, категория X /десета/, при съседи на
имота: 00583.149.4, 00583.149.16, 00583.149.6, 00583.149.17, 00583.149.14,
00583.149.10, заедно с построените в него сграда, с идентификатор
00583.149.5.1, с предназначение жилищна сграда - еднофамилна на 1 ет., със
застроена площ от 20,
ОСЪЖДА С.А.С., ЕГН: ********** с пост. адрес *** и настоящ адрес *** и Р.Б.Б.,
ЕГН: **********, с пост. адрес *** да заплатят на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД СУМАТА от
481, 40 лв. /четиристотин осемдесет и един лева и четиридесет стотинки/,
представляваща общ размер на сторените от ищеца съдебно – деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: