Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
гр. София, 13.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, I-11- ти състав, в публичното
заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: Илиана
Станкова
при секретаря Диана Борисова, като разгледа гр.д. № 7288/2017
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове с правно
основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът Б.М.К. твърди,
че при пътно транспортно произшествие, настъпило на 22.12.2016 г. на път SML-3315, при км. 1+100 е причинена смъртта
на сина му М.Б.К.. Твърди, че произшествието е настъпило в следствие противоправното поведение на С.Б.К., като водач на МПС л.а.
Фиат, с ДК № ********, чиято деликтна отговорност към
момента на настъпване на произшествието била застрахована при ответника ЗАД „Д.-Б.:
Ж.и З.“ АД по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Поддържа,
че от деликта е претърпял неимуществени вреди, изпитва постоянна мъка от
загубата на своя син и негативни последици в психологичен план. Счита, че
справедливият размер на дължимото му се застрахователно обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди от смъртта на сина му е в размер на 200 000лева и
претендира същите, ведно със законната лихва за забава от датата на деликта -
22.12.2016 г. до окончателното плащане.
Ответникът ЗАД „Д.-Б.: Ж.и З.“ АД оспорва
исковете. Прави възражение за съпричиняване от страна на починалия, който се е
движел на пътното платно, при ограничена видимост, без да вземе мерки за
по-лесното му забелязване в тъмната част на денонощието. Оспорва размера на
исковата претенция като завишен. Твърди, че между ищеца и сина му е липсвала близост
и смъртта на М.К. не се е отразила тежко на ищеца. Оспорва и началната дата, от
която се претендира лихва за забава. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на ответника С.Б.К.
оспорва исковете. Прави възражение за съпричиняване, като твърди пострадалият М.К.
да е бил непредвидимо препятствие на пътното платно – бил легнал по средата на
пътното платно, на неосветен участък, след завой и в дълбоко алкохолно опиване.
Оспорва и наличието на близост между ищеца и сина му М.К. и размера на
претендираното обезщетение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
За основателността на прекия иск в
тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно
деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата на деянието е
застрахована при ответника, са претърпели вреди. Размерът им съгласно чл. 52 ЗЗД следва да се определи от съда по справедливост при съобразяване на
критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г.
В тежест на ответника е да докаже
възражението си за съпричиняване, като докаже наличието на противоправно
поведението на починалия в причинна връзка,
с което е настъпил вредоносният резултат.
С влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 16/2019
г. по описа на Окръжен съд гр. Смолян
подсъдимият С.Б.К. е признат за виновен за това, че
на 22.12.2016 г., около 19,00 ч. до около 19,30 ч. при управление на лек
автомобил „Фиат“, с рег. № ********, в посока от гр.
Чепеларе за с. Богутево, общ. Чепеларе на път SML-3315 II-86-0+900 на около 40 метра преди
кръстовището за с. Лилеково е нарушил правилата за движение по пътищата на чл.
20, ал. 2, изр. второ ЗДвП като не е предприел своевременно спиране, при
възникнала опасност за движението по непредпазливост е причинил смъртта на М.Б.
***, като след инцидента е избягал от местопроизшествието.
На основание чл. 300 от ГПК, влязлата в
сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Ето защо съдът
намира за установено по делото обстоятелството, че на посочената в исковата
молба дата е настъпило процесното ПТП по вина на С.Б.К., като водач на лек
автомобил „Фиат“, с рег. № СМ 1379 АК, който
при управлението му е нарушил правилото за движение на чл. 20, ал. 2,
изр. второ ЗДвП и в следствие на това по непредпазливост е причинил смъртта на М.Б.К..
Не е спорно между страните, че към
момента на настъпване на произшествието е съществувал валиден договор по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, по който ответникът е
застраховател. Предвид изложеното съдът намира, че са налице основания за
уважаване на прекия иск.
Във връзка с механизма на настъпване на
произшествието са събрани автотехническа експертиза и медицинска експертизи.
Според заключението на автотехническата експертиза произшествието е станало
непосредствено преди с. Богутево, на около 40 м. преди разклона за с. Лилеково,
като пострадалият М.Б.К. около средата на платното за движение, на разстояние
около 2 – 2,5 м. вляво от десния край на платното за движение. В същото време,
водачът С.Б.К., на л.а. Фиат се е движел със скорост не повече от 42 км./ч. по
посока от гр. Чепеларе към с. Богутево
видял е препятствието и е задействал спирачките на автомобила, но не е
успял да спре и е прегазил пешеходеца, който е минал под просвета на автомобила,
като дрехи от пострадалия са се закачили в предната долна част на автомобила,
което е довело до влаченето му около 13 метра докато автомобилът е спрян в
десния край на платното за движение, след което водачът е върнал автомобила си
назад, след което е потеглил напред, като е заобиколил тялото и е напуснал
мястото на произшествието. Произшествието е настъпило при зимни условия, при
сухо време, в тъмната част на денонощието, при суха асфалтова настилка, без
сняг. Съдът не обсъжда възможността на водача на лекия автомобил да спре, тъй
като въпросът за това е разрешен с влязла в сила присъда, а и по въпроса за
това на какви фарове е карал не е установен по делото, поради липса на други
преки свидетели извън самия водач.
Според заключението на приетата
съдебно-медицинска експертиза констатираните увреждания са настъпили при
контакт между просвета на автомобила и терена, като липсата на повреди в
предната част на процесния автомобил и предния капак, дават основание да се
приеме, че К. е бил в легнало положение. Според заключението при пострадалия е
установено количество алкохол в кръвта 4,51 промила, което отговаря на тежка
степен на алкохолно опиване, което се характеризира с тежко потискане на ЦНС,
лицето е в сопорозно състояние или в кома, налице е
пълно обезчувствяване към болкови
дразнители с тежки смущения в дишането и сърдечната дейност, понижена телесна
температура, евентуално изпускане на урина и фекалии, възможно е дори да
настъпи смъртен изход. Според допълнителното заключение на медицинската
експертиза със сигурност получените в следствие на ПТП увреждания при починалия
са настъпили пожизнено и същите са причинили смъртта му.
Според показанията на свидетеля Я.С.
той познава М.К.. На 22 декември, четвъртък преди Коледа пътувал с автобуса,
който поддържа по тази линия, като в 18.12 ч. минал покрай М., който лежал на
пътя преди с. Богутево, посока идвайки от Чепеларе, в дясната страна спрямо
посоката на управлявания от него автобус. М.с едната ръка се държал за мантинелата, с другата пушел цигара, като краката му били перпендикулюрни на мантинелата и
изцяло на пътния банкет, като бил полулегнал. Свидетелят го видял, поради
осветеността с фаровете и осветлението в селото и го заобиколил. Свидетелят сочи, че М.често употребява
алкохол, като живее на различни места, нещо като бездомник, едно от които
барака на изолирано от селото място. Свидетелят сочи, че бащата на М.на гатер
до Зорнишкия мост и работи там като пазач. Свидетелят
сочи, че М.нямал постоянна работа, а изкарвал пори, кой каквото го хване на
работа и като имал пари пиел.
Според показанията на свидетеля Ю.У.
***, като познава Б. и М.К., като последният е с около 3 години по-малък от
свидетеля. Свидетелят сочи, че не е виждал Б. след смъртта на М., тъй като
работи в к.к. Пампорово и нямат контакт помежду си. Знае, че не знае къде е
живеел М.преди смъртта си, а баща му живеел в една колиба. Свидетелят сочи, че
с М.се е срещал рядко в кръчмата на селото, виждал го е доста подпийнал, но не са имали общи разговори. Знае, че
родителите на М.били разведени, като за М.се грижела баба му, като в същото
домакинство живеел и баща му.
Според показанията на свидетеля С.Т.
*** от 1999 г. и познава М.и Б. К., които са от същото село. Свидетелят сочи,
че 1-2 години преди инцидента Б. живеел в барака извън селото, а М.в къща в
селото, а в последствие Б. се преместил да живее на гатера на Зарнишкия мост, а сина му М.в бараката. Свидетелят сочи, че
майката на М.ги изоставила когато той бил на 5-6 години и той бил отгледан от
баба си по бащина линия, която починала 1995 г.. Свидетелят сочи, че
отношенията между М.и баща му не били добри, тъй като М.злоупотребявал с
алкохола и тормозел баща си за пари. Конкретно сочи, че има предвид, че една
вечер Б. му се обадил да му каже, че М.под въздействието на алкохол му иска
пари. Б. бил споделял на свидетеля, че много пъти е предупреждавал сина си да
не пие и да не ходи по пътищата, за да не стане някоя беля. Свидетелят сочи, че
последната година преди депозиране на показанията вижда Б. почти всеки ден, тъй
като той идвал в кметството за храна, като не вижда видима промяна в него след
загубата на сина му. Свидетелят сочи, че знае и за други случаи, в които хора
от селото са виждали М.„мъртво“ пиян паднал на пътя.
Според показанията на свидетеля Ч.М.тъй
познава М.К., тъй като селото, в което живеят е малко и го знае от дете.
Свидетелят сочи, че след развода на родителите си той останал при баща си, тъй като
къщата, в която живеели се разрушила и започнали да живеят скотски живот, извън
селото си построили барака и там започнали да живеят, като М.останал да живее
там, а баща му в кооперацията, в която бил нает на работа и така живели от
около години преди смъртта на М..
Свидетелят сочи, че двамата не можели да стоят заедно, тъй като постоянно се
спречквали и отстрани се виждало, че двамата не се разбират, като от съселяни е
чувал, че се между тях се стигало до бой, но той такъв не виждал. Свидетелят
сочи, че не е видял промяна у Б. след смъртта на сина му и не го е видял да
тъгува. Свидетелят сочи, че често в селото се говорело, че М.пиян заспивал на
пътя, както и че не знае Б. да е искал да настанява сина си да се лекува от
зависимостта си от алкохол.
Според показанията на свидетеля Т.Ч.той
живее в с. Богутево от 30 години и познава М.и Б. К., а със С.К. са приятели.
Когато инцидентът се случил М.живеел в колиба, извън селото, а баща му на един
гатер. Свидетелят сочи, че от около 10-15 години те живеят по този начин. Те не
можели да живеят заедно, тъй като М.биел баща си, като той лично е виждал да му
посяга. Свидетелят сочи, че самият той е виждал М.пиян легнал на средата на
пътното платно и се е опитвал да му помага, като за това е предупреждавал и
баща му, като той му казвал, че знае за това. Според свидетелят той е виждал Б.
и М.в едно заведение, но те никога не седели на една маса. Свидетелят сочи, че
виждал Б. след смъртта на сина му, че само се поздравяват, като не е забелязал
той да изпитва тъга по сина си.
Според показанията на свидетеля Р.М.,
дядо му е бил овчар в с. Богутево и от там познава Б. и М.К.. Свидетелят сочи,
че М.починал м. декември 2016 г. Според М.той е карал Б. на автостоп до дървена
постройка в край на селото, където живеел и сина му. Според свидетеля цял Ж.двамата
живеели там заедно. Свидетелят сочи, че Б. в последно време е базработен, а преди го викали нощно време като пазач на
гатер. Свидетелят сочи, че веднъж карал Б. от Чепеларе до с. Богутево, тъй като
той пътувал по този маршрут на стоп, и от Б. разбрал, че синът му е починал.
Сочи, че след това и други пъти го е качвал и той все видимо не бил същият и
постоянно плачел за сина си. Свидетелят сочи, че Б. бил грохнал, плачел за сина
си. Няколко дни преди депозиране на показанията свидетелят сочи, че видял Б. в
аптека да си купува лекарства, като свидетелят мисли, че са успокоителни.
Според показанията на свидетеля той ходи до с. Богутево поне по 3 пъти, за да
се вижда с приятели, като селото било на около 7 км. от Чепеларе.
Според показанията на свидетеля С. К.той
познава Б.К. от гр. Чепеларе, където го е виждал да продава билки, а сина му го
е виждал само веднъж, когато карал Б. към тях. Свидетелят сочи, че около 4
години преди депозиране на показанията /20.10.2020 г. /, през пролетта карал Б.
да постройка, която се намирала преди с. Богутево и там видял сина му, като Б.
му споделял, че сина му има проблеми с алкохола. След това се заговарял с Б. на
сергията му в Чепеларе и от него разбрал, че сина ме починал, разстроил се,
започнал да плаче и му разказал за катастрофата. Свидетелят сочи, че за
последно видял Б. на сергията 1-2 преди депозиране на показанията и бил
променен, не бил в добро психично състояние, не се шегувал като преди.
От показанията на свидетеля М.той
живее в с. Богутево и познава ищеца и сина му. Сочи, че преди смъртта на М.той
живеел в барака, а баща му на гатера, където работел, който се намирал на около
3-4 километра от бараката. Свидетелят сочи, че не е контактувал с Б. след
смъртта на сина му, като според него отношенията им не били добри, тъй като
сина му пиел. Свидетелят сочи, че повечето пъти
когато е виждал М.той е бил пиян.
Според заключението на
първоначалната съдебно-психологична експертиза непосредствено след инцидента
ищецът е изпитал остра стресова реакция, която е преминала за няколко дни, като
след това той е продължил да има тревожно-депресивна симптоматика. Свидетелката
сочи, че смъртта на сина му създала у ищеца чувство за безизходица, безперспиктивност, като тези реакции могат да продължат от
месеци до години и се вписват в симптомите на постравматично
стресово разстройство. Вещото лице сочи, че психичната травма, получана от
загубата на сина му ще то съпътства през целия му Ж.с различен интензитет. В
открито съдебно заседание вещото лице сочи и че при извършеното от него
психологическо изследване ищецът видимо е страдал, очите му били влажни,
замъглени, плачещи, като не се установява друг стресогенен
фактор, който да е в причинна връзка с това състояние на ищеца. Вещото лице
сочи, че по данни от психологическото изследване връзка между баща и син е имало.
Според заключението на допуснатата
повторна съдебно-психологическа и психиатрична експертиза към момента на
изследването му от вещите лица, при ищеца не се наблюдават болестни симптоми на
психично разстройство, като от медицинските документи по делото и самоотчета на Б.К. през 2020 г. той е имал
тревожно-депресивни оплаквания, които са пеценени
като смесено тревожно-депресивно разстройство и е лекуван с антидепресанти, от
които е настъпило подобрение в състоянието му. Вещите лица сочат, че острата
стресова реакция е обичайна при тежък инцидент свързан със смърт на роднина,
като тя продължава от няколко часа от осъзнаване на факта до максимум 3 дни,
след това обичайно се проявяват емоционални, когнитивни поведенчески симптоми,
представляващи нормална реакция на траур, наподобяващи клинична депресия, като
е възможно тежестта на тези симптоми да се задълбочи и да се развият различни
психични разстройства. Вещите лица сочат, че Б.К. е отгледал сина си от ранна
детска възраст с помощта на майка си, като е работил и е осигурявал средства за
неговата издръжка, като не са налице обстоятелства, от които да се съди за
липса на изградена емоционална връзка между двамата. Отношенията им са били белязани
от сериозния алкохолен проблем на сина му, но Б.К. без съмнение е обичал сина
си и е полагал грижи за него, включително и в по-зрялата му възраст, при
необходимост от това. Вещите лица сочат, че ищецът притежава добра устойчивост
на стрес, като в случая стресогенното натоварване на
него е с много голяма тежест и това е довело до отключване през м. март 2020 г.
на тревожно депресивно състояние, което обаче не е посттравматечно
стресово разстройство. Според заключението, към момента на изследването ищецът
се чувства тревожен, потиснат, несигурен, изпитва умора, апатия, отчаяние,
страхове за бъдещето, ситуативно засилващи се
преживявания на тъга, безнадеждност и липса на смисъл, които ще продължават до
край на живота му, предвид възрастта му. Вещите лица сочат, че поведението на
ищеца по време на изследването е спонтанно, силно емоционално подплатено,
страданието от загубата на сина му е осезаемо, което дава основание да се
приеме, че е искрено, което се потвърждавало и от проективното
тестово изследване.
От така обсъдените гласни
доказателства и съдебни експертиза съдът намира за установено, че Б.К. е
отгледал сина си М.К. с помощта на своята майка, тъй като в ранна детска
възраст на М.майка му е напуснала семейството. След смъртта на майката на ищеца
единственият му близък роднина е бил сина му М., за когото ищецът е изпитвал загриженост
с оглед сериозният му проблем с алкохолната зависимост. От събраните гласни
доказателства съдът приема за установено, че макар и в последните години ищецът
и сина му да не са живеели задно, между тях е съществувала взаимност, като
бащата е обичал сина си и му е помагал според нуждите и възможностите си. Съдът
не кредитира показанията на групата от свидетели, които сочат, че отношенията
между ищеца и сина му не били добри. Това е така, тъй като съдът намира, че при
установения по делото сериозен проблем с алкохолната зависимост е логически и
житейски очаквано между баща и син да е имало спречквания и спор по този
въпрос, но не се установява той сериозно да е прекъснал връзката между тях. В
тази връзка съдът кредитира заключенията и на двете експертизи, според които
ищецът е обичал сина си и изпитва сила, болезнена тъга от смъртта му.
Съдът счита, че справедливият размер за
обезщетяване на претърпените от ищеца Б.М.К. неимуществени вреди от смъртта на сина
му М.Б.К. е сумата от 90 000,00 лв. За да определи размера, съдът отчита
обстоятелството, че се касае за загуба на дете, в активна възраст, което ищецът
е отгледал без помощта на майка му и на практика явяващо се единственият близък
роднина на ищеца. При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид
възрастта на ищеца, както и това, че загубата на сина му се е отразила
негативно в психологически план и това му състояние най-общо определено като
тревожност, апатия отчаяние, липса на смисъл, настъпили в следствие загубата на
сина му, ще го съпровожда до края на живота му. При определяне размера на
обезщетението съдът отчита и конкретната икономическа конюктура
в страната, конкретното социално положение на ищеца, както и лимитите на
застрахователните обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на трети лица.
По възражението за съпричиняване.
По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна
практика - т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по приложението
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а
и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика
(решение № 45/15.04.2009 г. по т.
д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по
т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г.
по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г.
по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по
т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по
т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по
т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по
т.д. № 316/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен
съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за
вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и
произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от
пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на
вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния
резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото
настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или от
съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на
пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените
вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента)
до увреждането като неблагоприятен резултат. В Тълкувателно решение № 88 от
12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не
е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е
достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие
и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по
т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013 г. по т.
д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на
пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и
с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда
евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването.
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди.
От събраните по делото автотехническа и
медицинска експертизи се установява, че непосредствено преди произшествието
ищецът е лежал на пътното платно, неподвижен, надлъжно, в състояние на силно
алкохолно опиване, в тъмната част на денонощието, извън населено място.
При така установените факти, съдът
приема, че е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия пешеходец. В случая, пострадалият не е спазил
задълженията, установени в разпоредбите на чл. 113, ал. 2 ЗДвП,
предвиждащи, че извън населените места и по двулентовите
двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма
пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън
определените за това места, като при това спазват правилата по, ал. 1, т. 1, 2
и 4, изискващи от пешеходците преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, да не удължават ненужно
пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното
за движение, и да не преминават през ограждения от
парапети или вериги. Това разположение на пешеходеца на пътното платно е в
причинна връзка с настъпване на процесното ПТП, тъй като се е явило неочаквано,
трудно предвидимо препятствие на пътя, поради което възражението за
съпричиняване се явява основателно.
При съпоставка приноса на двамата
участници и тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на
вредоносния резултат съдът взема
предвид, че водачът на лек автомобил "Фиат" е допуснал нарушение
на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП,
тъй като въпреки своята възможност не е предприел ефективно аварийно спиране.
От друга страна, пострадалият пешеходец се е намирал неподвижен на пътното
платно, по което се движат автомобили, на участък от пътя с намалена видимост,
поради наличието на завои, в тъмната част на денонощието, което е поставило
началото на причинния процес, тъй като ако не той не се е намирал на пътното
платно, е нямало да бъде прегазен от автомобила. Съдът взема предвид,
че причина за заемане на това положение от пострадалия на пътното платно е
довеждането му до състояние на силно алкохолно опиване, при което той е
предприел поемането и пресичането на път, по който се движат автомобили в
условия намаляващи възможностите за реакция. Предвид изложеното съдът намира,
че приносът на пострадалия в настъпване на противоправния резултат е равен на
този на водача на моторното превозно средство.
Искът с оглед приетия принос в
настъпване на противоправния резултат следва да бъде уважен за сумата от 45 000
лева и отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 200 000,00 лева.
Според разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ
в застрахователната сума, дължима от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ се включва и лихва за забава от датата на
уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от третото лице
пред застрахователя, а не и от момента на увреждането, като в този смисъл е и
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 128/04.02.2020 г. по описа на
ВКС, т.д. № 2466/2018 г.
В настоящия случай се установява, че ищецът
е предявил застрахователната си претенция пред ответника на 19.01.2017г., от
която дата следва да бъде присъдена законна лихва. Искът за лихва за забава
следва да бъде отхвърлен за периода 22.12.2016 г. до 18.01.2017 г..
По
разноските:
При този изход от делото ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за депозит за свидетели съразмерно
с уважената част от иска в размер на 22,50 лева.
При този изход от делото ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. С.
Стефанов Ч. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от иска с включен ДДС в размер на 1493,10 лева.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
сторените от него разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от иска в
размер на 1023,00 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Софийски градски съд
държавна такса в размер на 1800,00 лева и 153,00 лева –
депозит за вещи лица.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА ЗАД
„Д.-Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК: **********, да заплати на Б.М.К.,
ЕГН: **********,
на основание чл. 432, ал.1 КЗ сумата от 45
000,00 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени от
ищеца от смъртта на сина му М.Б.К., настъпила в следствие на пътно-транспортно
произшествие на 22.12.2016 г., път SML-3315, в резултат на противоправното
поведение на С.Б.К., като водач на МПС л.а. Фиат, с ДК № ********, ведно със
законната лихва от 19.01.2017 г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 78, ал.1 от ГПК сумата в размер на 22,50 лева - разноски, както ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди до
пълния предявен размер от 200 000,00лева, както и иска за лихва за забава за периода
22.12.2016 г. до 18.01.2017 г.
ОСЪЖДА ЗАД „Д.-Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК:
**********, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78,
ал.6 от ГПК сумата в размер на 1800,00 лева и 153,00 лева депозит за вещи лица.
ОСЪЖДА
ЗАД „Д.-Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК: **********, да заплати на адв. С. Стефанов Ч.
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска с включен ДДС в
размер на 1493,10 лева.
ОСЪЖДА
Б.М.К., ЕГН:
********** да заплати на ЗАД
„Д.-Б.: Ж.И З.“ АД, ЕИК:
**********, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 1023,00 лева- разноски.
Решението е постановено при участието на С.Б.К., ЕГН: **********
като трето лице, помагач на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: