Р Е Ш Е
Н И Е №90
гр.Пловдив,
22.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 2671/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Й.В.В., чрез представителя адв. В.Д. *** срещу решение № 3342/08.08.2019 г. по
гр.д. № 16567/2018г. по описа на РС Пловдив, с което е признато за установено,
че Й.В.В., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* следните
суми: 496,06 лева, частична претенция от 17706.11 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит от 28.02.2008 г., сключен с
„Юробанк И Еф Джи България” АД, със сегашно наименование „Юробанк България” АД,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 18.01.2016г. на „ЕОС
Матрикс” ЕООД; 3 503,94 лева - договорна лихва за периода 28.09.2015 г. -
28.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда – 03.08.2018 г. до окончателното погасяване,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 7072/06.08.2018
г. по ч.гр.д. № 12661/2018 г. на ПРС, XIV гр.с.
Решението
се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че първоинстанционният
съд не е приел възражението, че не е доказано редовно връчване по отношение на
длъжника на съобщение за извършена цесия на основание чл.99, ал. 3 от ЗЗД. На
второ място се сочи, че са предявени два обективно съединени иска, като с оглед
на това, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, то задълженията на
длъжника по договора са останали така, както са били уговорени в самия договор
за потребителски кредит и погасителен план към него. На трето място се сочи, че
съдът неправилно не е възприел възражението, че всяка отделна месечна погасителна
вноска представлява отделно вземане и по отношение на всяко едно такова главно
вземане текат давностните срокове по чл. 110 от ЗЗД, като не било доказано
спиране и прекъсване на давността. Предявеният акцесорен иск за договорна лихва
е предявен без да е конкретизиран за коя главница се отнася, за коя вноска се
отнася, от погасителния план ли е взета или е просто законна лихва. Иска се
отмяна на решението и отхвърляне на обективно съединените искове. Претендират
се разноските по делото
В срок е постъпил отговор от
въззиваемата страна, с който жалбата се намира за неоснователна. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се направените по делото
разноски.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Първата инстанция е установила,
че между „Юробанк България” АД, като кредитор и ответника – кредитополучател e
сключен договор за потребителски кредит на 28.02.2008 г., със сочените в
исковата молба параметри; непогасените вземания са прехвърлени на ищеца с
договор за цесия от 18.01.2016г. Предоставената сума в кредит от 19 000 лева,
е следвало да бъде погасена на 120 месечни вноски, ведно с уговорена лихва, с
падежи 28 число и размери по погасителен план /л.11-12/, като последната вноска
е следвало да бъде платена на 28.02.2018 г. От договора за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г.
и приложението към него фигурират неплатените вземания по процесния договор към
ответника. С пълномощно рег. №
231/18.01.2016г. цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяване на
длъжниците за прехвърлянията от негово име, съгласно условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ответникът следвало да се счита за уведомен
с получаване на уведомлението за цесия в хода на процеса, с получаване на
исковата молба и приложенията към нея. Според данните от ССЕ, неплатената сума за главница е
17 706,14 лева., а договорната
лихва за периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г. е 15 899,33 лева, от която се претендират
само 3503,94 лева. При което правилен е правния
извод на РС Пловдив, че предявените искове са основателни.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя В., че не е доказано редовно връчване по отношение на длъжника на съобщение за
извършена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Видно от приложенията към
исковата молба на л.76 от делото е приложено уведомление за извършената цесия,
направено от представителя на цедента Адвокатско дружество „И. и Д.“. Исковата
молба с приложенията са редовно връчени на ответника и следва същия да се счита
уведомен за цесията, както е приел РС Пловдив и се е подкрепил с практика на
ВКС обективирана в Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о., Решение № 137 от 2.06.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./, Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на,
ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.
о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Настоящият въззивен съд споделя
тази практика и не намира основания да приеме противоположното схващане.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя В., че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем и задълженията на длъжника
по договора са останали така, както са били уговорени в самия договор за потребителски
кредит и погасителен план към него. Кредит не е обявен за предсрочно изискуем,
защото заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 03.08.2018г., когато и
последната анюитетна вноска е била вече падежирала – на 28.02.2018г. Тоест
нямало е и нужда от предсрочна изискуемост, защото вече е настъпила изискуемост
породена от срока на договора.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя В., че съдът неправилно не е възприел възражението, че всяка отделна месечна
погасителна вноска представлява отделно вземане и по отношение на всяко едно
такова главно вземане текат давностните срокове по чл. 110 от ЗЗД. Тоест би
трябвало за някои от вноските да изтекла погасителна давност. И тук РС Пловдив
се е съобразил с практиката на ВКС, като е приел, че връщането на
заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това тълкуване на закона на РС
Пловдив е в унисон с най-новата практика на ВКС в Решение 93 от 27.10.2016 г.
по т. д. 1882/2015 г., I т.о.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя В., че Предявеният акцесорен иск за договорна лихва е предявен без да е
конкретизиран за коя главница се отнася, за коя вноска се отнася, от
погасителния план ли е взета или е просто законна лихва. Исковата молба е
конкретизирана относно лихвата, същата е претендирана като договорна лихва за
периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г. Видно от ССЕ тази лихва е възнаградителна
лихва върху редовна главница, като е изчислен точно нейния размер. Тоест и по
този въпрос няма неяснота. Ето защо обжалваното решение е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди. Разноски от въззиваемата страна не са
правени и претендирани по делото.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3342/08.08.2019г. по гр.д. № 16567/2018г. по описа на РС Пловдив,
ХХІ гр.с.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.