Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.01.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. М.
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 6704 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 59031 от 07.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 71680/2018 г., Софийският районен съд, ГО, 65-ти състав, е отхвърлил предявеният
от А.М.Б. срещу „Г.Х.Б.“ ООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за
сумата от 934,48 лева, представляваща незаплатена част от
нетно трудово възнаграждение за периода м. април 2018 г. – м. септември 2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата
на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на вземането. С оглед
изхода на спора, ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 390 лева – разноски по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от А.М.Б. чрез адв. С.М.-Х., в която обжалва решението като неправилно и необосновано и излага
подробни доводи, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че работодателят
не дължи посочената сума. Твърди, че същият е нарушил нормите на
несеквестируемостта и погрешно в обжалваното решение е прието, че същите
създават задължение на третото задължено лице само към съдебния изпълнител. Оспорва
извода, че ако съдебният изпълнител е събрал повече от дължимото, той следва да
върне сумите, които се явяват несеквестируеми, което освобождава третото лице. Моли
решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният
иск да бъде уважен. Претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38 от
Закона за адвокатурата за двете инстанции. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв
не е постъпил от въззиваемата страна „Г.Х.Б.“ ООД. В открито съдебно заседание, проведено
пред въззивния съд, въззиваемата страна чрез процесуалния си представител, излага
доводи, че въззивната жалба е неоснователна, като сочи, че работодателят
добросъвестно е изпълнил към недвусмислено овластен кредитор – ЧСИ, задължението
си. Излага довод, че тъй като ищцата е била назначена на 4-часов работен ден,
то несеквестируемият минимум в конкретния случай е бил половината от
установената минимална работна заплата за страната, поради което всичко над
посочената сума е следвало да се преведе на съдебния изпълнител. С оглед
изложеното, прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и
обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък
по чл. 80 от ГПК.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че същите са били валидно обвързани от трудов договор от 31.03.2016
г., по силата на който ищцата е работила при ответното дружество на длъжност „служител
гише за регистрация на пътници и багаж“ при непълен работен ден (4-часов
работен ден) и с договорено основно месечно брутно възнаграждение в размер на 510,27
лева, като от отбелязването на трудовия договор се установява, че работникът е
постъпил на работа на 01.04.2016 г.
Между страните не е спорно и се установява от представеното
запорно съобщение от 30.03.2018 г., че ЧСИ Александър Бизов е наложил запор
върху възнаграждението за труд, което работодателят изплаща на работника, по
изпълнително дело № 20148500401792/2014 г. за вземане в полза на „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ“ ЕАД. В запорното съобщение не е посочена сумата, която следва
да се превежда по сметка на съдебния изпълнител.
Както се установява от заключението на вещото лице Р.К.В.,
по приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза,
на която съдът дава вяра като компетентно изготвена и безпристрастна, в изпълнение
на запорното съобщение работодателят „Г.Х.Б.“ ООД е удържал от
трудовото възнаграждение на работника сумата от 1179,32 лева за периода от
месец април 2018 г. до месец септември 2018 включително. Разликата между
дължимото и изплатеното нетно възнаграждение в размер на посочената по-горе сума
е преведена в полза на ЧСИ Александър
Бизов.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че изводите на първоинстанционния
съд са обосновани и почиват на вярна и точна интерпретация на фактите, при
правилно приложен материален закон, поради което обжалваното решение е правилно
по следните съображения:
Съгласно чл. 124 от КТ
работникът или служителят по трудовото правоотношение е длъжен да изпълнява
работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а
работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на
работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Положеният труд по
трудово правоотношение е възмезден като правилото на чл. 242 КТ е императивно,
поради което уговарянето на безвъзмездно престиране на труд е недействително на
основание чл. 74, ал. 1 вр. 242 КТ. Поради двустранният и синалагматичен
характер на трудовото правоотношение, задълженията на едната страна,
кореспондират с правата на другата и обратно.
Според чл. 128, т. 2 КТ
работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа, ако работникът е престирал дължимия труд.
В настоящия случай безспорно се установява, че за
релевантния период ищцата е полагала труд и на същата е начислено трудово
възнаграждение в размер над установения с ПМС № 316/20.12.2017 г. минимум от
510 лева, както и че на същата е заплатена сумата общо от 2419,65 лева за
периода от април 2018 г. до септември 2018 г., а останалата сума от 1179,32
лева е преведена по сметка на съдебния изпълнител във връзка с наложен запор на
трудово възнаграждение по реда на чл. 512 от сл. от ГПК.
С разпоредбата на чл. 446, ал. 1 от ГПК е въведена
абсолютна несеквестируемност на вземането в размер на една брутна минимална
работна заплата, като съгласно т. 1 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк.
дело № 2/2013 г. на ВКС несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да
ги събира друг, освен длъжника. Законодателят изрично е изключил насочването на
принудително изпълнение срещу доходите от трудово възнаграждение в размер под и
равен на установената минимална работна заплата. С оглед изложеното, както
правилно е приел и първоинстанционният съд, действително несеквестируемият
минимум по чл. 446, ал. 1 от ГПК е в размер на 510 лева, установен с ПМС №
316/20.12.2017 г., за релевантния период, като доходът до този размер е изцяло
несеквестируем и наложеният запор върху него е недопустим, независимо че ищцата
е полагала труд на 4-часов работен ден. Запорът на парично вземане е
несъвместим с несеквестируемостта, а когато паричното вземане е частично
несеквестируемо, наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Ето защо
събиране на суми, нарушаващи забраната по чл. 446, ал. 1 от ГПК е
незаконосъобразно. Тъй като според чл. 512, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 508,
ал. 1 от ГПК, в едноседмичен срок от получаване на запорното съобщение третото
лице трябва да съобщи на съдебния изпълнител признава ли за основателно
вземането, върху което се налага запорът, и готово ли е да го плати; има ли
претенции от други лица върху същото вземане; наложен ли е запор и по други
изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции; и превежда ли
суми по банкова сметка ***, банката, в която е открита сметката, както и
размера на сумата, а на основание ал. 3 на същия текст – да внасе дължимата от
него сума по сметката на съдебния изпълнител, отговорен за нарушаване на
нормата на 446, ал. 1 от ГПК е органът по принудителното изпълнение, а не
третото задължено лице. Ако третото задължено лице погрешно плати на съдебния
изпълнител повече от разполагаемата, с оглед забраната на чл. 446, ал. 1 от ГПК, сума, съдебният изпълнител е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата
част на длъжника – така и т. 1 на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк. дело
№ 2/2013 г. на ВКС.
С оглед изложеното, страната е следвало да иска
връщане на преведената от работодателя сума, съставляваща несеквестируемия
минимум от съдебния изпълнител или да упражни правата си по реда на чл. 435,
ал. 2 от ГПК като обжалва действията по насочване на изпълнението в нарушение
на правилата на несеквестируемостта, а отказът на съдебния изпълнител да
възстанови сумите би представлявал евентуално основание за ангажиране на
отговорността му по чл. 441 от ГПК. Тъй като от деня на получаване на запорното
съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от
него вещи или суми и за него е налице забраната да предава дължимите от него
суми или вещи на длъжника, като същевременно е длъжно ако не оспорва своето
задължение, да внесе дължимата от него сума по сметка на съдебния изпълнител, плащането
му по посочената в запорното съобщение сметка по арг. от чл. 508, ал. 3 от ГПК
и чл. 507, ал. 2 и 3 от ГПК, има погасителен ефект, както правилно е приел и
първоинстанционния съд. Ето защо, в настоящия случай, тъй като работодателят е
изпълнил валидно изцяло задължението си по чл. 128, т. 2 от КТ искът срещу него
на соченото основание е неоснователен, поради което правилно е бил отхвърлен.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, поради което, при съвпадение на изводите на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като
такова следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на въззиваемата страна
се дължат своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 360 лева, заплатени съгласно фактура ведно
с платежно нареждане на лист 43, което служи за доказателство за заплащане на
посочената сума, с оглед указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 59031 от 07.03.2019 г., постановено по гр.
дело № 71680/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 65-ти състав.
ОСЪЖДА
А.М.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Г.Х.Б.“
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 360 лева – разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.