Р Е Ш Е Н И Е
№ 732
гр. Пловдив, 20.04.2023 г.
Административен
съд – Пловдив, ХХVI касационен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и трети март, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ
ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:МИЛЕНА
НЕСТОРОВА-ДИЧЕВА
ДАРИНА МАТЕЕВА
при
секретаря К.Р.и с участието на прокурора Бойка Лулчева, като разгледа
докладваното от съдия Матеева КАД № 485 по описа на за 2023 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство
по чл.208 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано
е по две касационни жалби:
Касационна
жалба от адвокат В.С. като пълномощник на И.Е.М.,ЕГН ********** ***, против
Решение № 2464/20.12.2022 год., постановено по административно дело № 572/2022
г., по описа на Административен съд - Пловдив, VIІ - ти състав, в частта, с която е отхвърлена
претенцията за заплащане на обезщетение
за претърпени неимуществени вреди до пълния размер ,както следва:
за сумата в размер на 15 000
лева за периода от 01.01.2015 г. до 31.05.2018 г. вкл. и до пълния размер от 20
000 лева и за останалите периоди в обхвата на претендирания от 01.01.2019 г. до
02.03.2022 г. вкл. за понесени неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Затвора Пловдив, както и за сумата в размер на
5 000 лева за периода от 01.09.2018 г. до 01.01.2019 г. вкл. за понесени
неимуществени вреди от бездействията на затворническата администрация в Арест
Пловдив.
По
подробно изложени доводи в касационната жалба на И.Е.М. се иска от настоящия
касационен състав отмяна на атакуваното решение в отхвърлителната му част като незаконосъобразно,необосновано и
постановено при съществени процесуални
нарушения,като се иска постановяване на
ново такова, с което да се уважи изцяло претенцията на И.Е.М..
Ответникът
по касационната жалба – ГД „Изпълнение на наказанията“ – София, чрез
процесуалния си представител старши юрисконсулт Ч., е депозирал писмен отговор,
в който изразява становище за неоснователност на жалбата, с аргумент, че не са събрани доказателства,
че М. е претърпял негативни промени в емоционалното, физическото и психическо
състояние, които да са в пряка причинно-следствена връзка с условията, при
които е пребивавал в Затвора – Пловдив.
Моли съда да я остави без уважение.
Постъпила
е и касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" –
София, чрез старши юриск. Ч., против Решение № 2464/20.12.2022 год.,
постановено по административно дело № 572/2022 г., по описа на Административен
съд - Пловдив, VIІ - ти състав, в частта,с
която е осъдена Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, ул. ”Н. Столетов” № 21 да заплати на И.Е.М.
сумата от 4 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя му в Затвора Пловдив в периодите от 02.01.2019 г. до
22.02.2019 г. вкл., от 27.02.2019 г. до 12.03.2019 г. вкл., от 05.04.2019 г. до
12.04.2019 г. вкл., от 20.04.2019 г. до 30.05.2019 г. вкл., от 05.06.2019 г. до
20.06.2019 г. вкл., от 28.06.2019 г. до 08.07.2020 г. вкл. и от 24.07.2020 г.
до 02.03.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница,
считано от датата на исковата молба, а именно 02.03.2022 г. до окончателното й
изплащане.
Във
втората касационна жалба са изложени
доводи, че решението на Административен съд - Пловдив в оспорената част е
неправилно и необосновано. Твърди се, че съдът не е съобразил действителната
фактическа обстановка, установените по делото доказателства и обективната
истина. Посочено е, че не са установени по категоричен начин вредата,
бездействието от страна на администрацията и причинната връзка.
Твърди се още, че в действителност е
установена известна пренаселеност в посочените спалните помещения, но това се
компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и престоя на открито,
като в тази връзка е посочено, че в светлата част на денонощието помещенията не
се заключват. Поддържа се необоснованост на твърденията на ищеца за лоша
хигиена, като в тази насока се сочи, че килиите, коридорите и сервизните
помещения се почистват ежедневно от лишените от свобода, както и че са
представени договори за ДДД обработки. Възразява се, че по делото не са
доказани реално претърпени вреди, които да са в резултат на посочените
бездействия на ГДИН в частност затвора в Пловдив. Изложени са доводи, че
затворите са пенитенциарни заведения, поради което не бива да се очаква от тях
удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от
лишените от свобода. Твърди се,че съдът е направил субективна преценка за
наличието на вреди по свое лично впечатление. Изложено е, че не е налице
причинно-следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на
административния орган, в резултат на което да са причинени неимуществени
вреди. Отделно от гореизложеното се поддържа,че по делото е представено
медицинското досие на касатора,като в същото не се съдържа медицинска
документация ,касаеща спукан глезен на крака,а по отношение на грижите ,които
се полагат за борбата с насекомите и гризачите са представени множество
протоколи за ДДД обработки.
Иска
се от съда да отмени съдебния акт в оспорената му част, респективно да
постанови ново, с което да отхвърли претенциите на ищеца или да отмени
решението в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата от
4500 лева.
Ответникът
по втората касационна жалба – И.М., чрез процесуалния му представител адв. С., я оспорва и моли за нейното отхвърляне по
доводи, изложени в представената по делото писмена защита. С последната
настоява съдът да уважи изцяло претенциите на довереника му.Позовава се на
докладите на омбудсмана,практиката на
АС-Пловдив и на ЕСПЧ по подобни дела за процесния период.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище за неоснователност и на двете
жалби и моли съда да потвърди решението на Административен съд – Пловдив, като
правилно и законосъобразно.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба, подадена от И.Е.М.,***, чрез адв. В.С.
срещу Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, бул. ”Ген.
Николай Столетов” № 21 за присъждане на сумата от общо 40 000 лева, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до
крайното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение и
внушаване на чувство за малоценност, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под
стража“ в Арест Пловдив и наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив.
Претендираните суми, както и периодите на пребиваване във всяко едно от
заведенията, първоначално са заявени в исковата молба, впоследствие уточнени с
молба от 16.03.2022 г. (л. 8) и докладвани в първото по делото о.с.з. (л. 104)
и са както следва:
-
15 000 лева за периода от 01.01.2015 г. до 31.05.2018 г., когато твърди, че е
пребивавал в Затвора Пловдив;
-
5 000 лева за периода от 01.09.2018 г. до 01.01.2019 г., когато твърди, че е
пребивавал в Арест Пловдив;
-
20 000 лева за периода от 01.01.2019 г. до 02.03.2022 г. (датата на предявяване
на исковата молба), когато твърди, че е пребивавал в Затвора Пловдив, от които
5 000 лева за това, че през 2021 г. е паднал и спукал глезена на десния си
крак, но не го лекували, а го оставили „да заздравее от самосебе си“.
Съдът
е приел исковата молба за частично основателна.
Съдът
се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба твърдения и е приел, че
за периода, в който се установява, че лицето действително е пребивавало на
територията на Затвора Пловдив и който период е предмет на разглеждане в
настоящото производство, а именно от 02.01.2019 г. до 02.03.2022 г. вкл., от
събраните доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в
които жизненото му пространство е отговаряло на предвидените стандарти в чл.
43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м
Изключение
от горното правят периодите от 08.01.2019 г. до 22.02.2019 г. вкл., от
27.02.2019 г. до 12.03.2019 г. вкл., от 05.04.2019 г. до 12.04.2019 г. вкл., от
20.04.2019 г. до 30.05.2019 г. вкл., от 05.06.2019 г. до 20.06.2019 г. вкл. и
от 28.06.2019 г. до 11.07.2019 г. вкл., в които ищецът е пребивавал на Пост №
5, стая № 54, която е с площ от 25,51 кв.м., т.е. за не повече от 6 л.св., а в
нея са пребивавали 7 л.св., както и в периодите от 12.07.2019 г. до 08.07.2020
г. вкл. и от 24.07.2020 г. до 20.01.2021 г. вкл., когато ищецът е пребивавал на
Пост № 3 в стая № 27, която е с площ от 39,02 кв.м., т.е. за не повече от 9
л.св., а в нея са пребивавали между 10 и 15 л.св., т.е. налице е твърдяната
пренаселеност. За такива (пренаселени) съдът приема и периодите от 02.01.2019
г. до 07.01.2019 г. вкл. и от 21.01.2021 г. до 02.03.2022 г. вкл. с оглед доказателствената тежест в процеса
и фактът, че ответникът не е представил доказателства за това в кои спални
помещения е пребивавал ищецът в периода от 02.01.2019 г. до 07.01.2019 г. вкл.,
както и на 21.01.2021 г., а така също и каква е площта на стая № 21 на пост № 3
и с колко други л.св. е пребивавал ищецът в нея в периода от 22.01.2021 г. до
02.03.2022 г. вкл.
В
мотивите си съдът се е позовал на чл.43 ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и разпоредбата на
чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи,
както и е цитирал практика на ВАС и ЕСПЧ. На следващо място, съдът е приел за неоснователна
исковата претенция в посочения период относно наличието на инсекти в Ареста в
Пловдив и в помещенията в затвора, в които е пребивавал ищецът М. , като е
изложил доводи, че от страна на администрацията на Затвора – Пловдив не е
налице бездействие в тази насока, предвид извършваната своевременно дезинсекция
и дератизация, като е кредитирал представените от негова страна писмени
доказателства и отчел обстоятелството, че не е налице оплакване от страна на
лишения от свобода, с оглед неизвършване на допълнителна третиране срещу
дървеници, гризачи и хлебарки.
Съдът
е приел за неоснователно и твърдението за нарушение на чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС,
тъй като във всички стаи и помещения в Затвора – Пловдив, в които е пребивавал М.
е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода, а достъпът до топла вода е
осигурен при утвърден от началника на затвора график, още повече, че е
установено безспорно, че М. е работил и като работещ е имал достъп до баня
всеки работен ден.
По
отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора
Пловдив, е работел и не е воден на „каре“ и няма почивен ден,то съдът е приел
,че същото е неоснователно, като
участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в
ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода,
минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд,
условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото
законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС,
съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме,
че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на
неработещите. В този
смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока
на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и
на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на
работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още
повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода
(чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС).
Като
недоказано е прието от съда и следващото твърдение на ищеца, а именно, че през
2021 г. е паднал и спукал глезена на десния си крак, но не го лекували, а го
оставили „да заздравее от самосебе си“. Това обстоятелство не се установява от
събраните по делото доказателства, доколкото липсват данни М. да е заявил, че
си е спукал глезена на крака, както и че се нуждае от някакво лечение и/или
диспансеризация, поради което и очевидно това е причината да липсва каквато и
да било медицинска документация.
По
отношение на настъпилите неимуществени вреди, първоинстанционния съд е посочил,
че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия като пренаселеност, сами по
себе си са от естество да причинят чувства на унижение и безпомощност. Според
съда, пренаселеността в помещенията е само по себе си такова обстоятелство,
което и обективно води до извод за унизително към човека отношение, доколкото
неминуемо се отразява върху човешкото достойнство. В тази насока е цитирана и
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
По
отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по
справедливост и е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за
частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена
за периодите, през които М. е търпял неприемливите условия при изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив от 02.01.2019 г. до
22.02.2019 г. вкл., от 27.02.2019 г. до 12.03.2019 г. вкл., от 05.04.2019 г. до
12.04.2019 г. вкл., от 20.04.2019 г. до 30.05.2019 г. вкл., от 05.06.2019 г. до
20.06.2019 г. вкл., от 28.06.2019 г. до 08.07.2020 г. вкл. и от 24.07.2020 г.
до 02.03.2022 г. вкл. (общо 1095 дни) и при отчитане икономическия стандарт на
страната, и в справедлив размер на 4 500 лева, съобразявайки актуалната
практика и насоките на ЕСПЧ. Посоченият
размер от 4 500 лева (т.е. по 2,10 евро на ден) най-точно и съответно е прието
от съда ,че ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този
размер именно съответства на конкретната преценка, направена на база
установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.
В останалата част искът е отхвърлен като неоснователен.
Решението
е валидно, допустимо и правилно.
На
първо място, по жалбата на И.Е.М., съдът намира, че първоинстанционният съд
обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по
делото писмени и гласни доказателства, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното
решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани
правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на
оспорения съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1
предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко
или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята
и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите
по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
В
случая безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в
пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно: от липсата
на достатъчно жилищна площ в рамките, но за част от посочения период в затвора
Пловдив. В тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния
жалбоподател, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с
възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Такова
компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета
на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че липсват
бездействия от страна на затворническата администрация по отношение на
дезинсекция и дератизация в помещенията, обитавани от лишените от свобода, както
и липса на санитарен възел с течаща студена вода и достъп до топла такава,липсват такива бездействия и за
претендирания период в Ареста в гр.Пловдив.
Неоснователни
са претенциите и за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди
по повод спукан глезена на десния крак на М., както и че не го лекували, а го оставили „да заздравее от
самосебе си“,тъй като липсват доказателства ,че касатора е бил със спукан
глезен .
В
случая е предоставена пълна информация относно престоя в Затвора Пловдив на М. и от страна на затворническата администрация
са представени достатъчно доказателства, които да оборят твърденията на
последния.
Предвид
изложеното, съдът намира жалбата на адв. С., като пълномощник на И.Е.М. за
неоснователна.
Напълно неоснователен е касационният довод на
ГДИН, относно преценката на съда за наличие на вреди, тъй като съобразно
разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е направен обоснован
и логичен извод, че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия като
пренаселеност, само по себе си, е от естество, да причини чувства на унижение и
безпомощност. Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти
на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за
създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане
неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство.
Установената от доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за
част от периодите, несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо
човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Що
се отнася до твърдението на касатора, че затворите са пенитенциарни заведения и
не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и
предпочитания на всеки от тях, съдът намира за необходимо да отбележи, че в
случая се касае за минимални битови условия, които следва да са налице за
всички лишени от свобода и които условия трябва да са такива, че да не създават
предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода и да не
създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Случаят изобщо
не касае специални предпочитания на М.. ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар
и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишения от свобода по чл.8, §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други
основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им.
Нормата на чл.8, §2 на ЕКПЧ прави изключение единствено касателно намеса на
държавата, предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и
обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за
предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или
на правата и свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и
неограничена, но дори при прилагането на изключенията по §2 на чл. 8 ЕКПЧ се
изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване
на тези права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални
условия за изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.
Неоснователно
е искането на касационния жалбоподател, за отмяна на решението в частта му, с
която ГДИН е осъдена да плати обезщетение в размер на 4500 лева за посочените в
решението периода за престоя на М. ***. Изводите на съда за размера на
обезщетението, съответстват на правилната преценка на конкретните обективно
съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират
вреди, както и реалното им въздействие върху М., предвид условията на
пренаселеност в килиите, в които е пребивавал в затвора Пловдив в рамките на уважения
период,а именно: от
02.01.2019 г. до 22.02.2019 г. вкл., от 27.02.2019 г. до 12.03.2019 г. вкл., от
05.04.2019 г. до 12.04.2019 г. вкл., от 20.04.2019 г. до 30.05.2019 г. вкл., от
05.06.2019 г. до 20.06.2019 г. вкл., от 28.06.2019 г. до 08.07.2020 г. вкл. и
от 24.07.2020 г. до 02.03.2022 г. вкл
В
заключение, размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е
съобразено с времевата продължителност на търпените вреди в помещенията, в
които е бил настанен И.М. и е в съответствие с изведената от закона и дължима
справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. В случая,
при определяне размера на обезщетението, правилно съдът е взел предвид и
практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост е
определил същото. В тази връзка съдът е изложил подробни и обосновани мотиви,
които настоящия съдебен състав ги споделя изцяло.
Предвид
изложеното, съдът намира жалбата на ГДИН за неоснователна.
При
разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени
нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.
При
този изход на спора и предвид претенциите на касационния жалбоподател И.Е.М. за
присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива не се следват.
Ето
защо, обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде
оставено в сила.
Мотивиран
от горното, Административен съд – Пловдив, ХХVI състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2464/20.12.2022 год.,
постановено по административно дело № 572/2022 г., по описа на Административен
съд - Пловдив, VIІ - ти състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.