Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и втори октомври през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9360 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.05.2019 год., постановено
по гр.дело №4367/2019 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, „В.и к.“ ЕАД е осъдено
да заплати на М.В.П. по искове с правно основание чл. 128, т.2 КТ вр. с чл. 50,
ал. 1 и чл. 59 КТ и чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата от 5 370.99 лв. –
неизплатена част от основно трудово възнаграждение /4 193.50 лв./ и
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит /1
177.49 лв./ за периода от 12.04.2016 год. до 12.04.2018 год. и за периода от
22.05.2018 год. до 01.08.2018 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 23.01.2019 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 779.64
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
13.05.2016 год. 23.01.2019 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част
до пълните предявени размери и периоди и ответникът е осъден да заплати, както
следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 627.02 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 371.59 лв. – разноски за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 20.85 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника „В.и к.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че ищецът не се бил позовал на приложението на клаузите на КТД, нито
социалните му партньори го били поискали, а в крайна сметка СРС бил присъдил
сумите като работна заплата, въпреки че ищецът не бил в трудово правоотношение
с работодателя. Основното трудово възнаграждение било уговорено с трудовия
договор и споразумението, подписани от страните. Освен това липсвали и
доказателства какво точно бил работил ищецът, а доказателствената тежест в тази
насока била негова. Първоинстанционното решение било немотивирано, като СРС не
се бил произнесъл по направените от ответника възражения. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата М.В.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че са неверни твърденията на ответника, че не
бил възразил срещу определеното му в индивидуалния трудов договор
възнаграждение и за нарушение на договореното в КТД. Независимо от промените в
заеманата от ищеца длъжност през целия период от постъпването му на работа при
ответника до прекратяване на трудовото правоотношение ищецът фактически бил
изпълнявал трудовите си задължения като управлявал тежкотоварен автомобил. За
да се определи конкретният размер на трудовото му възнаграждение, освен с общия
коефициент К = 1.25, размерът на минималната месечна работна заплата за
страната следвало да се коригира и със специален коефициент 1.9, тъй като
длъжността на ищеца налагала извършването на дейност като оператор на машина
/тежкотоварен камион/. Това обстоятелство не било и оспорено от страна на
ответника – последният бил оспорил начина на изчисляване на трудовото
възнаграждение. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
128, т. 2 КТ вр. с чл. 50, ал. 1 и чл. 59 КТ и чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Акцесорните претенции са квалифицирани от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
Решението е
и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е по делото, че през 2008
год. между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което
ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор – общ работник в отдел „Автотранспорт,
механизация и бензиностанция“ в ответното дружество, при уговорено основно
месечно трудово възнаграждение от 470 лв. и допълнително възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит – 15.20 %, дължимо до 13-то число на следващия
месец /виж чл. 1 от трудово договор №422 от 28.07.2008 год./. През 2016 год. между
страните било сключено допълнително споразумение №571, по силата на което,
считано от 10.03.2016 год., била променена длъжността на ищеца на „работник
строителство, той и шофьор“. През 2017 год.
между страните било сключено допълнително споразумение №26, по силата на
което, считано от 23.01.2017 год., била променена длъжността на ищеца на „шофьор
тежкотоварен автомобил, той и работник строителство“. Съгласно допълнително
споразумение №269 от 11.09.2017 год. страните постигнали съгласие за промяна на
основното месечно трудово възнаграждение на ищеца на 950 лв., считано от
01.09.2017 год.
Не се спори също така, че през
периода от 01.01.2016 год. до 01.09.2017 год. основното месечно трудово
възнаграждение на ищеца възлизало на 903 лв., а за периода от 01.09.2017 год.
до 06.08.2018 год. /когато било прекратено трудовото правоотношение между страните/
– на 950 лв.
Видно е от идентичните клаузи на чл.
7 и 8, ал. 1 от колективен трудов договор /КТД/ от 12.04.2016 год. /в сила от
12.04.2016 год. до 12.04.2018 год./ и колективен трудов договор от 22.05.2018
год. /в сила от 22.05.2018 год. до 22.05.2010 год./, сключени между ответното
дружество, от една страна и Основна синдикална организация към НБС
„Водоснабдител“ – КНСБ и Синдикална секция „Подкрепа“ – член на Федерация
„Строителство, индустрия и водоснабдяване“ – 4подкрепа“, от друга страна, че минималното
месечно основно трудово възнаграждение при работодателя се определя на база
минималната месечна работна заплата за страната, завишена с коефициент К = 1.25,
а минималните месечни основни възнаграждения по категории персонал в
съответствие с НКП се определят с коефициенти към минималното основно трудово
възнаграждение при работодателя /посочени в табличен вид в диапазона от К = 2.5
до К = 1.0 според съответните квалификационни групи и професии/. Съгласно
клаузите на чл. 8, ал. 2 от КТД, индивидуалните трудови договори на работниците
и служителите не могат да съдържат по-ниски основни трудови възнаграждения по
категории персонал от определеното в предходната алинея. А според идентичните
клаузи на чл. 17 от двата КТД, за придобит трудов стаж и професионален опит на
работниците и служителите се заплаща допълнително месечно трудово
възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена в
индивидуалния договор, като минималният размер на допълнителното месечно
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на заетите
в дружеството е 1 % за всяка година трудов стаж, определен върху основното
трудово възнаграждение. Договореностите в колективните трудови договори са
минимални и задължителни за страните по тях, като разпоредби и договорености,
включени в индивидуалните трудови договори на работниците и служителите –
членове на синдикатите, подписали колективните трудови договори или
присъединили се към тях, които са по-неблагоприятни за тях от тези в
колективните трудови договори, са недействителни, респ. прилагат се съответните
по-благоприятни разпоредби на колективните трудови договори – чл. 5, ал. 1 и 2.
Установено е също така, че през
периода от 20.02.2012 год. до 06.08.2018 год. ищецът е бил член на Основната
синдикална организация на КНСБ при „В.и к.“ ЕАД
Видно е от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че с оглед предвиденото в процесните колективни трудови
договори за периода от 12.04.2016 год. до 12.04.2018 год. и за периода от 22.05.2018
год. до 01.08.2018 год. неизплатената част от основното трудово възнаграждение е
в размер на 4 193.50 лв., а от допълнителното възнаграждение за придобит
стаж и професионален опит – 1 177.49 лв., т.е. общо 5 370.99 лв.
Обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 13.05.2016
год. до 23.01.2019 год. възлиза на 779.64 лв.
По отношение на
правните изводи:
Според разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят
е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен
иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника, респективно служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /в частност основно и допълнително/ действително е
било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото
правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, трудовото
възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен
характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1
от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/,
приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени
задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в
съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и
времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената
наредба или друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, 12 и 15, ал. 2 от
посочената наредба. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения
образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 НСОРЗ/, а по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника или служителя.
С нормата на чл. 244, т. 2 КТ на Министерския съвет е
делегирано правото да определя минималната работна заплата за страната и видовете
минимални размери на допълнителните възнаграждения, които не са определени от
КТ. Това е извършено с НСОРЗ. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от наредбата, размерите
и/или механизмите за формиране на основната работна заплата се договарят с
колективен трудов договор и/или от страните по индивидуалното трудово
правоотношение и се включват във вътрешните правила за работна заплата на
предприятието, като в колективен трудов договор могат да се договарят и начални
основни заплати по професии и длъжности. Според чл. 12 от наредбата, за
придобит стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща
допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната заплата,
определена с индивидуалния трудов договор /виж и ал. 6 на посочената норма/. С
колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата или с
индивидуален трудов договор могат да се определят по-високи размери на
допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата – чл. 14.
Правото на получаване на допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобит трудов
стаж и професионален опит не по-малък от една година, като размерът му се
изменя на период, не по-малък от една година придобит трудов стаж и професионален
опит – чл. 12, ал. 9 и 10 НСОРЗ. За придобит трудов стаж и професионален опит
се зачита стажът, признат по реда на КТ за времето, през което работникът или
служителят е работил и продължава да работи в предприятието, в т.ч. на различни
работни места и длъжности – чл. 12, ал. 2 НСОРЗ.
Работниците и служителите са страна по колективния трудов
договор, сключен между тяхната представителна организация и работодателя.
Поради това и съгласно чл. 57, ал. 1 КТ колективният трудов договор има пряко
действие по отношение на работниците и служителите, членове на синдикалната
организация, която е страна по договора /каквото качество има и ищецът/, а при
неизпълнение на задълженията по колективния трудов договор всеки от тях може да
предяви иск по чл. 59 КТ пред съда.
Установено е по делото, че в периода от 10.03.2016 год.
до 22.01.2017 год. ищецът е изпълнявал длъжността „работник, строителство, той
и шофьор“ с посочен код по НКПД 93129993, а в периода след 23.01.2017 год. –
длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил, той и работник строителство“ с посочен
код по НКПД 83322009.
Всяка длъжност в НКПД се кодира
посредством уникален осемзначен цифров код, който съдържа информация за
единичната група, към която се класифицира длъжността, минималното
образователно и квалификационно ниво за нейното заемане
и поредния номер на длъжността в единичната група. Петият знак от цифровия код указва
минималното образователно и квалификационно ниво за длъжността. При съвместяване
на повече от една длъжност се присвоява кодът на длъжността с най-голям
относителен дял от времето, необходимо за изпълнение на задачите. Приоритет имат
длъжностите, чиито задължения са свързани с етапа на производството, а не с
търговията, транспорта и услужите. При комбиниране на задължения, изискващи
различни равнища на образование и квалификация и различен стаж, приоритет имат
длъжността с най-висока степен на квалификация /според Методологичните бележки
към класификацията/.
Несъмнено е, че ищецът през исковите периоди е изпълнявал
задълженията на шофьор, а компетентното упражняване на тази професия, попадаща в
клас 8 – „Машинни оператори и монтажници“, изисква минимум първо образователно
и квалификационно ниво, съгласно нивата, описани в Методологичните бележки по
прилагането на НКПД /образователно и квалификационно ниво 1 – първа степен на
професионална квалификация и/или завършен VІ клас/, докато упражняването на професията
работник по строителството не изисква специална квалификация и обхваща
изпълнението на елементарни и рутинни задачи, при които се използват основно
ръчни инструменти и често изпълняваната работа изисква някакво физическо усилие.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че в двата колективни трудови
договора, действали през процесните периоди, са уговорени клаузи по отношение
на дължимите от работодателя размери на основната заплата и допълнителното
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, които са по-благоприятни за
ищеца от установените в индивидуалния му трудов договор. Заеманите от него
длъжности през процесните периоди следва да бъдат отнесени към
квалификационните групи професии, посочени в т. 8 на чл. 8, ал. 1 от двата колективни
трудови договора – оператори на машини и съоръжения, и работници по монтаж на
изделия с приложим коефициент за корекция спрямо минималното основно трудово
възнаграждение К = 1.9, а съответно тези колективни трудови договори
гарантират, включително и чрез съдебна защита, изплащането на договорените с
тях възнаграждения.
При това положение следва да се приеме, че релевираните претенции
за основно и допълнителното трудово възнаграждение за придобит стаж и
професионален опит за периода от 12.04.2016 год. до 12.04.2018 год. и за
периода от 22.05.2018 год. до 01.08.2018 год. се явяват основателни до размера
от 5 370.99 лв., а за обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 13.05.2016 год. до 23.01.2019 год. – до размера от 779.64 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното им изплащане, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да
се посочи, че вземанията за основно и допълнително възнаграждение могат да се
претендират и след прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 700 лв. Неоснователно се явява своевременно релевираното от жалбоподателя възражение
за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като при съобразяване на материалния
интерес по настоящото дело, претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е
в размер, който е приблизително равен на минимално предвидения в чл. 7, ал. 2,
т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.05.2019 год., постановено по гр.дело №4367/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 71 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „В.И К.“ ЕАД, ЕИК *******, СЪС
СЕДАЛИЩЕ И АДРЕС НА УПРАВЛЕНИЕ:***, да заплати на М.В.П. с ЕГН **********, със
съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
700 лв.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
След изтичане на срока за
касационно обжалване, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на съдията-докладчик за
произнасяне по искането на М.В.П. по чл. 248, ал. 1 ГПК, съдържащо се в молбата
му с вх.№123733 от 11.10.2019 год.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/