Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ………………г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Г” състав в публично заседание на първи декември две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна
Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: Соня Найденова
мл. с-я
Стойчо Попов
при секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от съдия Димитрова гр. д. № 11515/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна
жалба от въззивникът-ищец „К.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Р.В.-управител, чрез
юрк.К.срещу Решение № 177437/15.08.2020 г., постановено по гр. д. № 71368/2018
г. по описа на СРС, 113-ти състав,
с което са отхвърлени предявените обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 350 лв., представляваща
главница по Договор за кредит № **********/14.10.2015
г., сключен между „4Ф.“ ЕООД и ответника В.Д.П., ведно със законната лихва за
периода от 07.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 78.78 лв., представляваща
наказателна лихва за периода от 14.11.2015 г. до 31.01.2018 г.
Жалбоподателят
навежда съображения за неправилност на постановеното първоинстанционно решение,
поради противоречие с материалния закон. В тази връзка твърди, че неправилно първоинстанционният
съд не е указал на ищеца да представи договора за цесия в цялост. Отделно
твърди, че договорът за прехвърляне на вземания е неформален акт и съдържанието
му не засяга по никакъв начин длъжника.
Навежда доводи за неправилност на констатацията на първоинстанционния съд относно недоказаността
на сключения договор. Поддържа, че претенцията му е основателна и като такава
следва да бъде уважена, моли съда да отмени като неправилно атакуваното решение
и да уважи така предявените искове. Излага подробни мотиви, претендира разноски
и за двете инстанции.
Въззиваемата страна е подала отговор
в законоустановения срок, в който излага доводи за правилност на
първоинстанционното решение и моли съда да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и да потвърди обжалваното решение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция с мотивите, че ищецът не
е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на валиден
договор за цесия, с който твърди, че му е прехвърлено вземането и въз основа на
който претендира, че по отношение на длъжника притежава качеството на кредитор.
Настоящият съдебен състав напълно се солидализира с изводите, до които е
достигнал първоинстнационният съд, като последният е констатирал, че са
представени само части от Договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-005/01.02.2018 г., а именно приложени са само страница първа и
петнадесета от договора, като по този начин не става ясно какъв е обектът на
договора за цесия., тоест какви вземания са прехвърлени с него.
Относно представеното заверено
ксерокопие на Приложение № 1 (л. 14-16 от делото) е видно, че полето, където се
изписват имената и личните данни на длъжниците е бяло и не фигурират никакви
данни относно длъжниците, чиито вземания се твърди, че са цедирани. Следователно,
правилно проверяваната инснтанция е стигнала до извода, че ищцовата стана не е
доказала идентичността на претендираните вземания, доколкото очевидно не
съвпадат с претенцията на ищеца - по размер, като в случая е приложимо и
правилото на чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК, че съдът оценява доказателствената
сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете
и други външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая се касае за липса на част от документ.
Нещо повече, правилен е извода на проверяваната инстанция, че
извадката от документ на който страната основава вземането си е допълнителна
индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 ГПК, което е индикация за съда за
евентуално скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя
на съда избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде
преценено в цялост, включително и с оглед останалите събрани по делото
доказателствени средства. Още повече че в случая се касае за представяне на
непълни страници от документ, което обуславя абсолютна негодност на представеното доказателство. В
тази връзка възраженията на въззивника-ищец, касаещи вида на сключения договор
за цесия са неоснователни. Действително, договорът за цесия е неформален, но в
случая страната е ангажирала писмени доказателства, с които да докаже наличието
на такъв, а именно писмен договор за цесия, сключен между цедент и цесионер.
Този договор не е представен в цялост, по делото са налични само 1-ва и 15-та
страница от него, поради което същите страници не доказват по никакъв начин
цедиране на процесното вземане. За пълнота на изложението следва да се посочи, че макар договорът за
цесия по съществото си да представлява неформален договор, то със сключването
му се изменя една от страните по правоотношението, от което произтича
цедираното вземане, поради което когато вземането произтича от писмен договор,
то и постигането на съгласието за прехвърляне на вземането следва да е отново в
писмена форма. В
заключение, правилно проверяваната инстанция е отхвърлила изцяло исковата
претенция като искът за мораторната
неустойка е обусловен от изхода на делото по иска за главницата поради което следва
съдбата на главния иск.
Въз основа на гореизложеното,
настоящата съдебна инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е
приел недоказаните обстоятелства за неосъществили се в обективната
действителност - арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно, правилно е отхвърлил като
неоснователни така предявените искове.
Отделно от гореизложеното следва да се има
предвид, че претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен
между страните договор за предоставяне на Ф.ови услуги от разстояние, какъвто,
съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на Ф.ови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно разпоредбата на чл. 18
ЗПФУР, при договори за предоставяне на Ф.ови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията
по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския
закон, а в случаите на електронни изявления - Законът за електронния документ и
електронния подпис (в действащата редакция към м. 09.2014 г., като към
настоящия момент същият е с изменено заглавие - Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги). В настоящия случай, за доказване на
възникналото между страните правоотношение са представени неподписани документи
- Договор за кредит № **********/14.10.2015 г.и общи условия към него, за които
се твърди, че са потвърдени от ответника с натискането на бутон на интернет
страницата на ищцовото дружество. От така представения договор не може да се
направи заключение, че същият е „подписан“ от ответната страна.
Електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита
всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис ( чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да
се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен - арг. чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението (чл. 180 ГПК) - в този смисъл Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о.,ГК.
По делото липсват данни за наличие на
уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис да е придадена
стойността на саморъчен, доколкото се явява спорно обстоятелството дали между
тях изобщо е възникнало заемно правоотношение. Следователно, при липсата на
предпоставките на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП следва да се приеме, правилно
първоинстанционният съд е счел, че представеният по делото електронен документ
не е саморъчно подписан документ и не се ползва с формална доказателствена сила
по смисъла на чл. 180 ГПК. Въпреки това, той не е "правно нищо" -
налице е волеизявление, но при оспорване на неговото авторство това
обстоятелство следва да бъде установено с други доказателствени средства,което
не е било сторено от ищеца. В тази връзка, оплакванията на въззивника са
неоснователни.
Настоящата съдебна
инстанция се солидализира и с изводите на ПИС, че представеното по делото преводно нареждане не
доказва възникнало между страните заемно правоотношение, доколкото дори и да се
приеме, че сумата от 350.00 лв. е била преведена на ответника, платежният
документ не удостоверява съдържанието на облигационната връзка между страните,
като не става ясно какво е основанието за извършеното плащане, респ. не доказва
наличието на задължение за ответника да върне сумата при условията на описания
в исковата молба договор за заем.
Оплакванията на въззивника във връзка, че първоинстанционният
съд бил нарушил принципа на служебното начало, тъй като не бил изискал
представянето на договора в цялост са неоснователни, тъй като по този начин би
се нарушил принципа на състезателност. Всяка страна доказва изгодните за нея
факти и сочи доказателства за тях. Непредставянето на договора в цялост влече
недоказаност на исковата претенция, релевирана от ищеца.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира,
че правилно проверяваната инстанция е отхвърлила предявените обективно,
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД като неоснователни.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
Съобразно изхода на спора въззивникът няма право на разноски пред
настоящата инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
177437/15.08.2020 г., постановено по гр. д. № 71368/2018 г. по описа на СРС,
113-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: