№ 1551
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20221100505298 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №5298/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Т.“ ООД ЕИК
**** гр.София срещу решение №20009404 от 01.02.2022 г по гр.дело №32167/2019 г на СРС
, 64 състав , в частта , с което са уважени срещу въззивника исковете на С. П. С. ЕГН
********** от гр.София с правно основание чл.344 ал.1 т.1,3 КТ и чл.128 т.2 КТ във
вр.чл.150 КТ и чл.264 КТ ; за отмяна на уволнението на С. със заповед №17 от 22.04.2019 г
на управителя на въззивника-ответник ; за осъждане на въззивника да заплати на С. сумата
от 2646,74 лева обезщетение за оставане без работа за периода 23.04.2019 г – 17.09.2019 г;
сумата от 3216,72 лева трудово възнаграждение за извънреден труд и труд на официални
празници ; ведно със законната лихва върху посочените суми от 06.06.2019 г до
окончателното им заплащане ; и сумата от 678,58 лева разноски пред СГС ; както и
въззивникът да заплати по сметка на СРС 713,93 лева такса и разноски .
Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС .
Първоинстанционното решение е частично недопустимо в частта , в която е присъдено
обезщетение за оставане без работа за периода 24.07.2019 г – 17.09.2019 г , защото в
първоначалната искова молба е посочен период на обезщетението само от три месеца / т.е.
до 23.07.2019 г / . Не може да се измени иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ във вр.чл.225 КТ както по
основание , така и по размер като се добавя допълнителен период на оставане без работа .
Самото изменение на иска е станало след изтичане на двумесечния срок по чл.358 ал.1 т.2
1
КТ , а първото о.с.з е проведено след изтичане на 6-месечния срок за оставане без работа –
на 02.04.2021 г . Ищцата може да претендира обезщетение и за друг период , но само докато
не е изтекъл 6 месечния максимален период . Липсва изрично определение на СРС за
допускане на изменение на иска и СРС не се е произнесъл по възражението на въззивника .
Решението на СРС е частично неправилно в останалата обжалвана част . С оглед данните
по делото т.нар.иск за отмяна на уволнението трябва да се квалифицира по чл.344 ал.1 т.4
КТ . Липсва уволнение , защото страните са се договорили за прекратяване на ТПО по
взаимно съгласие и ищцата не фигурира в съответния график за работа . Ищцата е била на
безсрочен договор и няма как да й бъде прекратено ТПО по чл.71 ал.1 КТ . Допусната е
грешка в заповедта , а а СРС неправилно не допуска свидетели , за да се докаже взаимното
съгласие за прекратяване на ТПО . Не е положен извънреден труд , защото според
Правилника за вътрешния ред е било въведено сумирано изчисляване на работното време .
Според изготвените графици от въззивника ищцата не е положила извънреден труд .
Недопустимо е със свидетелски показания да се доказва извънреден труд , а свидетелите не
посочват конкретни дати на положен извънреден труд .
Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба . В о.с.з оспорва
въззивната жалба .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 11.02.2022 г и
е обжалвано в срок на 23.02.2022 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на
СРС.
След преценка на доводите в жалбата и на доказателствата по делото, въззивният съд
приема за установено от фактическа и правна страна следното :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част . Относно доводите за
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като
може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от
09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да уважи исковете в посочената част СРС е приел , че безспорно страните по делото са и
страни по ТПО съгласно трудов договор от 16.12.2018 г и допълнително споразумение от
14.01.2019 г , като ищцата е заемала длъжността „Готвач“. ТПО е прекратено на основание
чл.71 ал.1 КТ със заповед №17 от 22.04.2019 г на управителя на въззивника-ответник.
Според СРС от значение е именно основание посочено в заповедта за прекратяване на ТПО
. В случая няма други мотиви на заповедта , но това е депустимо при основанието по чл.71
ал.1 КТ , защото тази норма не предполага излагане на други мотиви/фактически основания
. Безспорно заповедта за уволнение по чл.71 ал.1 КТ е незаконна , защото ищцата не е била в
изпитателен срок , а на безсрочен другов договор . Не трябва да се изследва по делото друго
основание за прекратяване на ТПО /взаимно съгласие/ , защото то не е визирано в
процесната заповед . Ако наистина е имало „грешка“ при издаване на заповедта , то
2
работодателят е можел да отмени или измени заповедта си преди предявяване на исковете .
Няма данни и за друго писмено съгласие между страните /например , липсва молба на
ищцата за прекратяване на ТПО/ .
Според СРС при уважаване на иска за отмяна на уволнението ищцата има право на
обезщетение за оставане без работа в посочения по-горе размер . Съгласно представена
справка от НАП ищцата е започнала работа на 18.09.2021 г .
Според СРС ищцата е доказала с показанията на св.Ж.Б. и А.И. , че е положила извънреден
труд и труд по време на официални празници . Свидетелите не просто установяват , че
ищцата е работила усилено , а че това е било над официално установеното работно време ,
като посочват и конкретни дати и периоди на тази работа . Не следва да се кредитират
представените от ответника графици и присъствени формуляри , защото те удостоверяват
изгодни за него факти и противоречат на свидетелските показания
Решението на СРС е валидно , допустимо и правилно в обжалваната част . При служебна
проверка и съобразяване на доводите във въззивната жалба , съдът не констатира основания
за нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение .
Първоинстанционното решение не е частично недопустимо в частта , в която е присъдено
обезщетение за оставане без работа за периода 24.07.2019 г – 17.09.2019 г , защото в
първоначалната искова молба е посочен период на обезщетението само от три месеца / т.е.
до 23.07.2019 г / . Според трайната практика на ВКС в решение №215 от 08.07.2010 г по
гр.д.№ 166/2009 г, ГК , ІV ГО на ВКС , определение №195 от 17.03.2015 г по ч.гр.д.
№1054/2015 г, ГК , ІV ГО на ВКС , определение №102 от 26.01.2016 г по гр.д. № 5482/2015
г, ГК , ІІІ ГО на ВКС ,определение №960 от 19.12.2014 г по ч.гр.д. № 6315/2014 г, ГК , ІV
ГО на ВКС и др. е допустимо едновременното изменение на основанието и размера на
иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ във вр.чл.225 КТ като се добави нов период на оставане без
работа настъпил след датата на исковата молба .Такъв е и процесния случай като в
първоначалната искова молба от 06.06.2019 г ищцата е визирала тримесечен период на
оставане без работа т.е. до 23.07.2019 г , Впоследствие с молба от 25.09.2019 г ищцата е
поискала изменение на иска по размер , а периодът за оставане без работа да е по-голям , но
в рамките на максималния 6-месечен период - от 23.04.2019 г до 17.09.2019 г . Вярно е , че в
проекта за доклад е посочен само първоначалният период на обезщетението и че в първото
о.с.з СРС не се произнесъл по искането за изменение на иска /отложил е произнасянето си за
з.з. , но пак не се е произнесъл / . Във второто о.с.з обаче първоинстанционният съд /вече с
друг съдия докладчик/ е уведомил страните , че е допустимо искът да се счита предявен за
периода 23.04.2019 г до 17.09.2019 г като счел , че това представлява „уточнение“ на този
иск. Следователно , не е нарушено правото на защита на ответника , независимо от липсата
на изрично определение за допускане на изменение на иска .
Според посочената по-горе съдебна практика на ВКС не е необходимо молбата за изменение
на иска да е подадена в двумесечния срок по чл.358 ал.1 т.2 КТ , още повече , че този срок
не визира иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ във вр.чл.225 КТ . Без значение е и дали първото о.с.з е
проведено след изтичане на 6-месечния срок за оставане без работа .
3
Не намира опора в данните по делото твърдението на въззивника , че „т.нар.иск за отмяна на
уволнението“ трябва да се квалифицира по чл.344 ал.1 т.4 КТ. Ищцата не твърди в исковата
молба грешка в трудовата книжка относно основанието за уволнение , а е предявила иск по
чл.344 ал.1 т.1 КТ за признаване за незаконно на прекратяване на ТПО и за неговата отмяна .
Както правилно посочва СРС , предмет на трудовия спор е само това основание за
уволнение /прекратяване на ТПО/ , което е визирано в съответната заповед/предизвестие , в
случая - чл.71 ал.1 КТ . Искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ е основателен . И самият ответник
признава , че ищцата е била на безсрочен договор и няма как законно да й бъде прекратено
ТПО по чл.71 ал.1 КТ . Противоречат на КТ и ГПК опитите да ответника да доказва със
свидетели , че всъщност ТПО е било прекратено „по взаимно съгласие“ . Това взаимно
съгласие следва да бъде в задължителна писмена форма и е недопустимо да се доказва с
гласни доказателства – чл.164 ал.1 т.1 ГПК . Липсва обратно писмо или начало на писмено
доказателство по чл.165 ал.2 ГПК . Не са такива документи изготвените от самия ответник
графици на работа .
Следва да се посочи , че в процесната заповед няма мотиви , от които да се заключи , че
ТПО се прекратява по взаимно съгласие . Дори заповедта да беше формулирана на базата
това основание , то подпис под такава заповед не би бил равнозначен на съгласие за
прекратяване на ТПО . Необходимо е да има /отделно/ специално споразумение между
страните или изрична молба на работника с резолюция /в срок/ на работодателя , но такива
липсват , а и не се твърдят по делото . Много точно СРС отбелязва , че липсват и данни
работодателят да е правил опити да изменя или отменя процесната заповед до датата на
предявяване на исковете , а и след това .
Законосъобразно е уважен от СРС и искът за трудово възнаграждение за извънреден труд и
труд на официални празници . Вярно е , че работодателят е длъжен да документира в
писмена форма /книга за извънреден труд/ полагането на извънреден труд , като в случая
данни за такъв по представените от ответника документи липсват . Противно на
твърденията на въззивника полагането на извънреден или друг незаплатен труд може да се
доказва със свидетелски показания . В този смисъл са решение №136 от 09.06.2014 г по гр.д.
№7112/13 г на ВКС , III ГО , решение №872 от 14.01.2011 г по гр.д.№1472/09 г на ВКС , IV
ГО , решение №14 от 27.03.2012 г по гр.д.№405/11 г на ВКС , IV ГО и пр. В случая
правилно СРС е дал вяра на показанията на св.Ж.Б. и А.И. , а не на представените от
ответника графици . Поради спецификата на извънредния труд , в случаи като процесния , в
които такъв труд е полаган системно и за дълъг период от време , не може да се изисква от
свидетелите да посочват точни дати на полагане на всеки час извънреден труд . Въпреки
това показанията на свидетелите са достатъчно подробни и непративоречиви , включително
и са посочени част от датите , на които е полаган такъв труд .
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да бъде потвърдено в обжалваната част .
Водим от горното , СЪДЪТ
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20009404 от 01.02.2022 г по гр.дело №32167/2019 г на СРС ,
64 състав , в частта , с което са уважени срещу „Т.“ ООД ЕИК **** гр.София исковете на С.
П. С. ЕГН ********** от гр.София с правно основание чл.344 ал.1 т.1,3 КТ и чл.128 т.2 КТ
във вр.чл.150 КТ и чл.264 КТ ; за отмяна на уволнението на С. със заповед №17 от
22.04.2019 г на управителя на „Т.“ ООД ; и за осъждане на дружеството да заплати на С.
сумата от 2646,74 лева обезщетение за оставане без работа за периода 23.04.2019 г –
17.09.2019 г; сумата от 3216,72 лева трудово възнаграждение за извънреден труд и труд на
официални празници ; ведно със законната лихва върху посочените суми от 06.06.2019 г до
окончателното им заплащане ; и сумата от 678,58 лева разноски пред СГС ; както и в частта
, в която „Т.“ ООД е осъдено да заплати по сметка на СРС 713,93 лева такса и разноски .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в частта по исковете по чл.344 ал.1 т.1,3 КТ в
едномесечен срок от връчване на страните . В частта по иска по чл.128 т.2 КТ във вр.чл.150
КТ и чл.264 КТ решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5