Р Е Ш Е Н И Е
№ 116
гр. Кюстендил, 08.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
и при
участието на съдебен секретар Р. С., като разгледа
докладваното от младши съдия С. Навущанова в.гр.д. № 105 по описа на ОС- Кюстендил за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 194 от 25.04.2018 г.,
постановено по гр.дело № 806/2017 г., Дупнишкият районен съд е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П., следните суми: сумата от 12 433 лева,
представляваща извършени подобрения в имот на ответника в с. *** като е
отхвърлил иска за горницата до 14 575 лева като неоснователен, сумата от
9020 лева, представляваща стойността на закупени от него дърводелски машини
намиращи се там като е отхвърлил тази претенция за горницата до 11 130 лева
и сумата от 2250 лева, представляваща деловодни разноски. Със същото съдебно
решение ДнРС е осъдил Е.В.П. да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева,
представляваща дадени в заем средства, като претенцията по насрещната искова
молба до сумата от 18 000 лева е отхвърлена като неоснователена.
С Определение № 1312/
29.10.2018 г. /имащо характер на съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, постановено
по гр.д. № 806/2017 г., Дупнишкият районен съд е допълнил диспозитива на решение
№ 194 от 25.04.2018 г., в частта, с която е осъдил Е.П.
да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева, дадени в заем, като е посочил, че
отхвърля иска за разликата до 5000 лева.
Постъпила е въззивната жалба с вх. № 6516/22.05.2018
г. на Т.Й.Н., с ЕГН **********, с адрес ***, подадена чрез пълномощника му
адв. Й.Г. ***, против решение № 194 от 25.04.2018 г. на Районен съд (РС) –
Дупница, постановено по гр.д. № 806/2017 г. по описа на същия съд.
Подадена
е и въззивна жалба с вх. № 14336/12.11.2018 г. от Т.Й.Н., с ЕГН **********, с
адрес ***, чрез пълномощника му адв. Й.Г. *** срещу Определение № 1312/
29.10.2018 г. /имащо характер на съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, на Районен съд (РС) – Дупница,
постановено по гр.д. № 806/2017 г. по описа на същия съд.
Решение № 194 от 25.04.2018 г., постановено по
гр.дело № 806/2017 г., по описа на ДнРС, ведно с Определение № 1312/ 29.10.2018 г. /имащо
характер на съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, неразделна част от
него, се обжалва в частите, в които
ДНРС е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. следните суми: сумата от 12 433 лева,
представляваща извършени подобрения в имот на ответника в с. ****, сумата от
9020 лева, представляваща стойността на закупени от него дърводелски машини
намиращи се там и сумата от 2250 лева, представляваща деловодни разноски.
Съдебният акт се обжалва и в частите, в които ДнРс е отхвърлил обективно кумулативно съединени насрещни искове срещу ответника Е.П., както следва: иск с
правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
в размер на 6000 лева, иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД в размер
на 7000 и иск с правна квалификация чл. 240, вр. чл. 86 от ЗЗД, в частта, в която е отхвърлен за разликата до 5000 лева.
На първо място въззивникът твърди
недопустимост на решението, в частта, в която е осъден Т.Й.Н. да
заплати на ищеца стойността на закупените от него дърводелски машини в размер
на 9020 лева и желае обезсилването му в тази част. В тази връзка сочи, че от
петитума на подадената искова молба ясно се вижда отправено до съда искане за
отстъпване на собствеността и предаване на владението на процесните дърводелски
машини, а не искане за присъждане на равностойността им по каквото без да е
сезиран се е произнесъл първоинстанционният съд.
Счита за
неправилен извода на ДнРС, че процесните вещи са собствени на ищеца, тъй като
не са ангажирани никакви доказателства в тази посока. Отделно от това твърди,
че не са обсъдени своевременно релевираните от ответника възражения относно
собствеността на някои от тях. Не са обсъдени и съответно не са взети предвид
събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства,
посредством разпита на свидетелите Г. Н. и П. Н., от които безспорно се
установява, че част от процесните вещи (подробно описани във въззивната жалба)
са собственост, не на ищеца, а на ответника Т.Й..
На второ място оспорва решението, в частта в която е прието,
че за извършените подобрения в имота, находящ се в с. ****, Т.Й. следва да
заплати на ищеца сумата от 12 433 лева. За уважаването на тази претенция
ДнРс се е позовал единствено на заключението на приетата в хода на
първоинстанционното производството съдебно-техническа експертиза, която дава
оценка само на стойността на строително-ремонтните дейности посочени в исковата
молба, без да доказва кой е извършил тези дейности. В тази връзка се твърди, че
решението и в тази част е немотивирано, тъй като единственият посочен от съда
мотив за уважаване на тази претенция е факта, че ищеца е работил като
дърводелец в дърводелския цех, в с. ******. Нито с писмени, нито с гласни
доказателства е установено от кого са извършени и от кого са заплатрни
претендираните в исковата молба СМР-та. От свидетелските показания се
установява, че именно ответника, а не ищеца
е заплащал същите.
Неправилно е отхвърлен и насрещния иск с пр. основание чл. 232, ал. 2
от ЗЗД, за заплащане на сумата от 6000
лева, с единствен мотив, че не доказано наемно правоотношение между страните. В
тази връзка се твърди, че е доказана устна договорка за заплащане на минимална
наемна цена, а законът не изисква писмена форма за действителност на договора
за наем. Не е обсъдено в постановения съдебен акт и приетото писменото
доказателство- нотариална покана, от което се установява, че ищецът Т.Й. е
отправил искане към ответника Е.П. за заплащане на сума в размер на 100 лева за
периода от на месец от м. януари 2011г до м. декември 2015 г. и сума в размер
на 500 лева за периода след м. април 2016 г., когато е връчена поканата. Счита
за безспорно доказан факта на сключен устен договор за наем, по силата на който
му се дължи заплащане на сумата от 6000 лева, представляваща наемна цена за
периода от м. януари 2011г до м. декември 2015 г.
Намира за
основателен и предявеният иск с пр. основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за ползване за периода от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г., в размер
на 7000, тъй като и след получаване на нотариалната поканата ответника П. е
продължил да ползва помещението, собственост на ищеца.
За неправилно се намира и решението,
частта, в която е отхвърлен искът
с правна квалификация чл. 240, вр. чл. 86 от ЗЗД за разликата от 2050 лева до 5000 лева и се
излагат подробни съображения в посока основателност и на тази претенция.
На тази база се иска да бъде отменено решението
на ДнРС и да бъде постановено от въззивната инстанция ново, с което да бъдат
отхвърлени първоначалните искове, предявени от Е.П. и съответно уважени
насрещните искове на въззивника Т.Н.. Алтернативно се претендира обезсилване на
цялото решение и връщането му за ново разглеждане от друг състав на ДнРС. Не са
въведени искания по доказателствата. Претендират се
разноски за двете съдебни инстанции.
В
законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Е.В.П..
В съдебно заседание въззивникът Т.Й.Н., редовно призован не се явява лично, представлява се от
адв. Й.Г. ***, който поддържа изцяло подадените жалби по съображенията подробно
изложени в тях. Иска
се бъде отменено решението на ДнРС и да бъде постановено от КнОС ново, с което
да бъдат отхвърлени исковете, предявени от Е.П. и съответно уважени насрещните
искове. Алтернативно се претендира обезсилване на цялото решение и връщането му
за ново разглеждане от друг състав на ДнРС. Претендират се разноски за двете
съдебни инстанции.
В съдебно
заседание въззиваемата страна Е.П., редовно
призован не се явява лично, представлява се от адв. А.Р.,***, който моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Алтернативно се иска обезсилването му само в частта, в която ДнРС се е
произнесъл по непредявен иск и е осъдил ищецът да заплати равностойността на
процесните движими вещи, макар че е сезиран само с претенция с правно осн. чл.
108 от ЗС.
Съдът като съобрази доводите във
въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният съд е приел жалбата за
редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения
срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито
съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението на ДнРС, върху което въззивният съд
в рамките на правомощията си съгласно чл. 269 ГПК (ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС) упражнява инстанционен контрол и следи
служебно, извън валидността и допустимостта му в обжалваната част, само за
приложението на императивни материалноправни норми, е валидно, но недопустимо в обжалваните части, поради следните съображения.
Производството пред Дупнищкия
районен съд е образувано по депозирана искова молба от Е.В.П. против Т.Й.Н., с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск по
чл. 108 от ЗС за признаване на установено, че ищецът е собственик на подробно
описани в исковата молба движими вещи и предаване на владението им и иск за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 14 575 лева,
представляваща общата стойност на извършени от него разходи
и вложен труд, които
значително са подобрили стопанска сграда-цех, собственост на ищеца, находяща се
в бившата мелница в с. ******. Всеки извършен разход и
работа са индивидуализирани по вид и стойност.
В хода на първоинстанционното
производство е депозирана насрещна искова молба от Т.Й.Н. против Е.В.П., с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 6000 лева, представляваща дължима наемна
цена за периода от м. януари 2011 г. до м. декември 2015 г., включително; иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за ползване на собствения му имот за периода от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г., в размер
на 7000 лева и искове с
правна квалификация чл. 240, вр. чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на обща сума в
размер на 5000 лева, дадени в заем, както следва: 300 лева, дадени на заем за
закупуване на машина „Абрихт“, 200 лева за закупуване на машина „Щтрайхмус“,
900 лева за закупуване на машина „Банциг“, 600 лева за закупуване на автомобил
„Фор Фиеста“, 1000 лева за закупуване на лек автомобил „Роувър“ и 2000 лева за
закупуване на строителни материали и кабели за електрическа инсталация.
С решение № 194 от 25.04.2018 г.,
постановено по гр.дело № 806/2017 г., Дупнишкият районен съд е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. следните суми: сумата от 12 433 лева,
представляваща извършени подобрения в имот на ответника в с. **** като е
отхвърлил иска за горницата до 14 575 лева като неоснователен, сумата от
9020 лева, представляваща стойността на закупени от него дърводелски машини
намиращи се там като е отхвърлил тази претенция за горницата до 11 130
лева и сумата от 2250 лева, представляваща деловодни разноски. Със същото
съдебно решение ДнРС е осъдил Е.В.П. да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева,
представляваща дадени в заем средства, като претенцията по насрещната искова
молба до сумата от 18 000 лева е отхвърлена като неоснователена.
С Определение № 1312/ 29.10.2018 г. /имащо
характер на съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, постановено по гр.д. №
806/2017 г., Дупнишкият районен съд е допълнил диспозитива на решение № 194 от 25.04.2018 г., в частта, с която е осъдил Е.П.
да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева.
Предмет на въззивна проверка е
решението в частите, в които ДНРС е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. следните суми: сумата от 12 433 лева,
представляваща извършени подобрения в имот на ответника в с. ****, сумата от
9020 лева, представляваща стойността на закупени от него дърводелски машини
намиращи се там и сумата от 2250 лева, представляваща деловодни разноски.
Решението се обжалва и в частите, в които ДнРс е отхвърлил обективно кумулативно съединени насрещни искове срещу ответника Е.П., както следва: иск с
правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
в размер на 6000 лева, иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД в размер
на 7000 и искове с правна квалификация чл. 240, вр. чл. 86
от ЗЗД, в частта, в кято са отхвърлени за разликата до 5000 лева.
Настоящият състав на КнОС намира
решението на ДнРС за недопустимо в обжалваните части. Съображенията за това са
следните:
Решението е недопустимо в частта,
в която ДнРС е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. сумата
от 12 433 лева, представляваща извършени подобрения в имот на ответника в
с. ****. Тъй като претенцията не е обжалвана в отхвърлителната част, КнОС не
дължи произнасяне служебно по неината допустимост.
С
решението си в мотивната част районният съд е приел единствено, че ищецът е доказал
с всички средства предвидени в ГПК, че със собствен труд и средства е направил
дърводелски цех в с. *****, в сграда на ответника и че е работил там като
дърводелец, поради това частично е уважил предявения иск за сумата 12 433
лева, тъй като това
е стойността на извършените подобрения, посочена от вещото лице по допусната и
назначена съдебно-оценителна експертиза. В диспозитива на съдебното решение е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. сумата от 12 433 лева, представляваща
извършени подобрения в имот на ответника в с. ****, като иска до 14 575
лева е отхвърлен като неоснователен. Срещу решението е депозирана въззивната
жалба, в частта, в която искът е уважен. В отхвърлителната част решението е
влязло в законна сила.
При така формулираните мотиви и диспозитив се налага се извода за
недопустимост на постановения съдебен акт като постановен при разглеждане на
непредявен иск. Така, както е описана в мотивната част и в диспозитива
на съдебното решение, претенцията не може да свърже по какъвто и да е начин с
претенцията, направена от ищеца с депозираната искова молба. Същата не е индивидуализирана по какъвто и да е било
начин, като не е посочен вида и размера на всяко едно от различните подобрения,
за които се претендира от ищеца, не е описан по
никакъв начин и недвижимия имот, в който се твърди подобренията да са
извършени. Индвидуализацията на всяка претенция за подобрение по вид, размер и
време на извършване е наложителна, доколкото претенцията за всяко едно
подобрение има характера на отделен облигационен иск. При
това положение се приема от въззивния съд, че с решението си районният съд в
тази му обжалвана част не се е произнесъл по предявените пред него искове. Ето защо решението като недопустимо следва да се
обезсили, а делото следва да се върне на първостепенния съд за произнасяне по
предявените искове.
Решението е недопустимо и в
частта, в която ДнРС е осъдил Т.Й.Н. да заплати на Е.В.П. сумата
от сумата от 9020 лева, представляваща стойността на закупени от него
дърводелски машини. И в тази част ДнРС се е произнесъл по непредявен от ищеца П.
иск.
Въпросът за правомощията на съда да се
произнесе само в пределите на търсената защита се разрешава в съдебната
практика непротиворечиво. В обобщение на тази трайно установена съдебна
практика в постановеното решение № 94/09.05.2014г.
по гр.д.№566/2013г. на Трето ГО на ВКС е прието, че съдът е длъжен да даде
защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е
поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не
излиза извън рамките на търсената защита, т.е. да не постановява решение свръх
петитум, и доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в
исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги
променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да
се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин
на съда, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като
процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и
на диспозитивното начало на гражданския процес. Прието е, че когато съдът е
излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с
исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на
диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран,
тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.
В случая, в предявената искова молба, ищецът ясно е формулирал
искането си до съда, а именно: да бъде признат за собственик на подробно
описаните в исковата молба движими вещи и да му бъде предадено владението върху
тях- иск с правна квалификация чл. 108 от ЗС. От страна на ищеца не е предявен
при условие на евентуалност или алтернативност иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за
осъждане на ответника да
заплати паричната равностойност на процесните движими вещи.
С оглед
на изложеното, КнОС счита, че при постановяването на своя съдебн акт ДнРС се
произнесъл свръх петитум, над
заявения за защита с исковата молба обем от права и така е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса. Поради това постановеното от
ДнРС решение и в тази част е недопустимо като произнесено по непредявен иск и на осн. чл. 270, ал. 3, изр. 3
от ГПК следва да бъде обезсилено, а делото върнато на ДнРС за постановяване на
ново решение от друг съдебен състав.
За недопустимо като постановено
по непредявени искове КнОС намира и решението, в частта, в която е осъдил Е.В.П.
да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева, представляваща дадени в заем средства,
като претенцията по насрещната искова молба до сумата от 18 000 лева е
отхвърлена като неоснователена и определение № 1312/ 29.10.2018 г. /имащо
характер на съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, постановено по гр.д. №
806/2017 г., Дупнишкият районен съд е допълнил диспозитива на решение № 194 от 25.04.2018 г., в частта, с която е осъдил Е.П.
да заплати на Т.Й.Н. сумата от 2050 лева, дадени в заем, като е посочил, че
отхвърля иска за разликата до 5000 лева. Решението обаче е обжалвано само в
отхвърлителната част, поради което в частта, в която е уважен предявеният иск
по чл. 240 от ЗЗД за сумата от 2050 лева е влязло в законна сила.
Както бе посочено по-горе
ответникът Н. е депозирал насрещна искова молба против Е.В.П., с която е
предявил обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6000 лева, представляваща дължима наемна цена за периода от м.
чнуари 2011 г. до м. декември 2015 г., включително; иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за заплащане
на обезщетение за ползване на собствения му имот за
периода от 12.04.2016 г. до 12.06.2017 г., в размер на 7000 лева и искове с правна квалификация
чл. 240, вр. чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на обща сума в размер на 5000 лева, дадени по
отделни заемни правоотнощения, както следва: 300 лева, дадени на заем за
закупуване на машина „Абрихт“, 200 лева за закупуване на машина „Щтрайхмус“,
900 лева за закупуване на машина „Банциг“, 600 лева за закупуване на автомобил
„Фор Фиеста“, 1000 лева за закупуване на лек автомобил „Роувър“ и 2000 лева за
закупуване на строителни материали и кабели за електрическа инсталация.
В мотивите и в диспозитива на
постановеното от ДнРС съдебно решение не е налице произнасяне по отделните
обективно кумулативно съединени от ищеца искови претенции. Посочено е само, че
насрещния иск следва да бъде уважен за сумата от 2050 лева (в тази част
решението не е обжалвано от насрещната страна и следователно е влязло в законна
сила), а за разликата от 18 000 лева искът е отхвърлен. С определение № 1312/ 29.10.2018 г. /имащо характер на
съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, което също е предмет на
въззивна проверка от настоящия съдебен състав е допълнено съдебното решение,
като е посочено, че иска за разликата до 5000 лева се отхвърля като
неоснователен, без отново да е посочено кой от исковете по чл. 240 от ЗДД е
отхвърлен. Определение
№
1312/ 29.10.2018 г. е неразделна част от Решение № 194 от 25.04.2018 г. Двата съдебни акта следва да
се четат като едно цяло. Оттук следва, че диспозитивът на първоинстанционният
акт е в следния смисъл: „ Осъжда Е.В.П. да заплати на Т.Й.Н. 2050 лева дадени в
заем като иска за разликата до 5000 лева отхвърля като неоснователен, като иска
по насрещната искова молба до 18 000 отхвърля като неоснователен“. При това
положение не може да се приеме, че ДнРС се е произнесъл по предявените от ищеца
обективно
кумулативно съединени искови претенции.
По горните съображения, въззивният съд като констатира служебно
недопустимост на решението в обжалваните части, упражнявайки
правомощията си по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, следва да обезсили решението на ДнРС в обжалваните части и да върне делото на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове.
Този съд следва да се произнесе и по исканията за разноските, които
жалбоподателят е направил, както пред ДнРС,
така и пред въззивния съд.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1
от ГПК, КнОС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Определение № 1312/ 29.10.2018 г. /имащо характер на
съдебно решение по см. на чл. 250 от ГПК/, постановено по гр.дело № 806 по описа на Дупнишкия районен съд за 2017 г. и Решение № 194 от 25.04.2018 г.,
постановено по същото дело в частите, с които е осъден Т.Й.Н., ЕГН **********, да заплати на Е.В.П., ЕГН **********
следните суми: сумата от 12 433 лева, представляваща извършени подобрения
в имот на ответника, сумата от 9020 лева, представляваща стойността на закупени
от него дърводелски машини намиращи се там и сумата от 2250 лева, представляваща
деловодни разноски, както и решението, в
частта, с която е отхвърлена претенцията по насрещната искова молба на Т.Й.Н.
против Е.В.П. за сумата над 2050 лева, представляваща дадени в заем средства до
18 000 лева.
ВРЪЩА делото на Дупнишкия районен съд за
произнасяне по предявените от Е.В.П. иск по чл. 108 от ЗС за признаване на
установено, че ищецът е собственик на подробно описани в исковата молба движими
вещи и предаване на владението им и иск за осъждане на ответника да заплати на
ищеца общата стойност на извършени от него разходи
и вложен труд, които
значително са подобрили стопанска сграда-цех, собственост на ищеца, находяща се
в бившата мелница в с. ***** до рамера на 9020 лева, както и за произнасяне по
предявените от ответника Т.Й.Н. насрещни искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД в размер на 6000 лева, иск с правна
квалификация чл. 59 от ЗЗД в размер на 7000 и искове
с правна квалификация чл. 240, вр. чл. 86 от ЗЗД,
в частта, в която са
отхвърлени за разликата над 2050 лева до пълния предявен размер от 5000 лева, съобразно мотивите към настоящото решение.
В
необжалваните части решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.