РЕШЕНИЕ
№ 754
гр. София, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001001046 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 6.08.2021 г. на ищците М. Ф. Б. и И. И. Б. срещу решението
от 25.06.2021 г. по гр. д. № 1231/2019 г. на Софийския градски съд, І-12 състав, с което:
са отхвърлени предявените срещу ответника „Банка ДСК“ ЕАД искове по чл. 439 ГПК за
установяване, че за ответника не съществува право на принудително изпълнение за следните
вземания, поради погасяването им по давност: 20 000 евро – главница /частична сума от цяла
такава в размер на общо 42 879, 49 евро и законна лихва върху тази сума от 11.01.2019г./; 22
000 евро – лихва /частична сума от цяла такава в размер на общо 62 353,05 евро/; 1 000 евро
– такси /частична сума от цяла такава в размер на общо 2 196,13 евро/; 5 000 лв. – разноски
/частична сума от цяла такава в размер на общо 25 769,66 лв./, за които вземания е издаден
изпълнителен лист от 8.01.2014 г. по гр. д. № 33867/2013 г. на Софийския районен съд, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20197810400011 на ЧСИ Г. Д..
ищците са осъдени да заплатят на ответника съдебни разноски в размер на 100 лв.
В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като не е зачел извършено от ответника признание на иска, което съобразно чл. 237,
ал. 4 ГПК е неоттегляемо, което се изразявало в това, че в отговора на исковата молба ответникът е
заявил, че не е отричал извънсъдебно факта на изтичане на давностния срок по отношение на
1
процесните вземания, а последващото оспорване на този факт с молба от 10.03.2020 г. било
преклудирано съгласно чл. 133 ГПК. Твърди се, че тъй като процесната заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК не е влязла в сила поради подадено в срок от ищците възражение по чл. 414 ГПК и
обстоятелството, че ищците са потребители, то съобразно служебното начало по чл. 7 ГПК съдът е
следвало служебно да провери законосъобразността на издадената заповед за изпълнение и да
изследва наличието на условията за настъпване на предсрочната изискуемост на процесния банков
кредит, вкл. и липсата на уведомление по чл. 60 ЗКИ. Това обстоятелство било свързано и с
началото на срока на погасителната давност. Сочи се, че не е отчетено, че при невлязла в сила
заповед за изпълнение и непредявен иск по чл. 422 ГПК заявлението за издаването й не прекъсвало
давността.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата „Банка ДСК“ ЕАД – ответник по исковете – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Софийският апелативен съд след служебно извършена проверка за допустимостта на
обжалваното решение съобразно правомощията му по чл. 269 ГПК констатира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. Ф. Б. и И. И. Б. с искова молба от 28.01.2019 г., с
която срещу „Банка ДСК“ ЕАД са били предявени искове по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване, че
за ответника не съществува право на принудително изпълнение за следните вземания, поради
погасяването им по давност: 20 000 евро – главница /частична сума от цяла такава в размер на
общо 42 879, 49 евро и законна лихва върху тази сума от 11.01.2019г./; 22 000 евро – лихва
/частична сума от цяла такава в размер на общо 62 353,05 евро/; 1 000 евро – такси /частична сума
от цяла такава в размер на общо 2 196,13 евро/; 5 000 лв. – разноски /частична сума от цяла такава
в размер на общо 25 769,66 лв./, за които вземания е издаден изпълнителен лист от 8.01.2014 г. по
гр. д. № 33867/2013 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително
дело № 20197810400011 на ЧСИ Г. Д..
В исковата молба се твърди, че по заявление на ответната банка срещу ищците била издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 33867/2013 г. на СРС за следните суми, дължими
по договор за кредит от 19.04.2007 г.: 1) сумата 145 659 евро – главница, заедно със законната
лихва от 9.08.2013 г. до изплащането, 2) сумата 2 029,27 евро – такса, 3) сумата 6 542,42 евро –
договорна лихва за периода 15.02.2013 – 8.08.2013 г., 4) 2 105,69 евро – наказателна лихва за
периода 15.06.2013 – 8.08.2013 г., 5) 9 623,02 лв. – съдебни разноски. Срещу тази заповед ищците
подали възражение по чл. 414 ГПК и частна жалба по чл. 419 ГПК, която не била администрирана
до момента, а заявителят не бил предявил иск по чл. 422 ГПК и вземанията не били установени със
СПН. Въз основа на този изпълнителен лист било образувано изп. дело № 20147810400685 на ЧСИ
Г. Д., по което на ищците била връчена покана за доброволно изпълнение на 10.07.2014 г.
Същевременно, по друго изп. дело № 20148510400549 на ЧСИ М. П., образувано от взискателя
2
„ДСК Ауто Лизинг“ ЕООД, бил изнесен на публична продан ипотекираният в полза на банката
недвижим имот на ищците, който бил продаден за сумата 216 000 лв. По това дело банката била
конституирана като присъединен взискател, на когото след разпределение от 17.11.2014 г. била
преведена сумата 201 456,33 лв. За останалите непогасени суми по кредита продължило изп. дело
№ 20147810400685 на ЧСИ Г. Д., което след молба на длъжниците с вх. № 22885/5.12.2018 г. било
прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради това, че взискателят не е инициирал
изпълнителни действия от 2014 г. Впоследствие обаче въз основа на същия изпълнителен лист
било образувано ново изп. дело № 20197810400011 на ЧСИ Г. Д., по което на ищците била
връчена ПДИ на 17.01.2019 г. за следните суми: 1) 42 879,49 евро – главница, ведно със законната
лихва от 11.01.2019 г. до изплащането, 2) 62 353,05 евро – лихви, 3) 2 196,13 евро – такси, 4)
16 093,91 лв. – съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение, и 5) 9 675,75 лв. – такси.
Твърди се, че тези вземания били погасени по давност, която е изтекла в периода след издаване на
заповедта от 30.11.2013 г. до образуване на второто изпълнително производство през 2019 г., в
който период давността не била спирана или прекъсвана. Твърди се и, че предвид получената от
банката сума от реализираната публична продан претендираните лихви и разноски в заповедното
производство следва да са били погасени, поради което също са недължими.
В подадения на 11.04.2019 г. отговор на исковата молба ответникът е заявил становище за
недопустимост и неоснователност на исковете. Посочил е, че не е предявил иск по чл. 422 ГПК,
тъй като не е получил указания на СРС за предявяване на подобен иск в посочен срок.
В първоинстанционното производство са изискани и постъпили копия от изп. дело №
20147810400685 и изп. дело № 20197810400011 на ЧСИ Г. Д..
Изискано и постъпило в оригинал е и заповедното производство по гр. д. № 33867/2013 г. на
СРС, 73 състав. От данните по същото е видно, че е било образувано по заявление от 9.08.2013 г.
на „Банка ДСК“ ЕАД, като издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 30.11.2013 г. е
била връчена на двамата длъжници – ищци на 10.07.2014 г. с покани за доброволно изпълнение по
изп. дело № 20147810400685 на ЧСИ Г. Д.. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжниците са подали
възражения от 15.07.2014 г. /л. 34, 38 и 39 от заповедното дело/. Подадена е и молба от 15.07.2014
г. по чл. 420 ГПК, която е била отхвърлена с определение от 7.08.2014 г. на СРС. Срещу
разпореждането за незабавно изпълнение длъжниците са подали и частна жалба от 15.07.2014 г., а
срещу определението по чл. 420 ГПК – частна жалба от 15.08.2014 г. Същите са оставени без
разглеждане с определение от 19.12.2019 г. по ч.гр.д. № 4594/2019 г. на СГС поради подадената от
жалбоподателите молба от 19.07.2019 г., с която са заявили, че нямат правен интерес от
разглеждане на жалбите, поради изтеклия значителен период от време, през който било
осъществено принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот и предявения от тях
отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията по заповедта за изпълнение.
Въззивният съд намира, че така изложените и установени обстоятелства обуславят извод за
недопустимост на предявените искове и на обжалваното решение, поради следното:
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1
ГПК, според която разпоредба длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2
искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на този иск е да бъде
отречено правото на принудително изпълнение, признато с изпълнително основание, което по
действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или
3
арбитражна спогодба, а ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този ОУИ, обосноваващи правния интерес от него, са: 1)
изпълнителното основание да е издадено и влязло в сила за ищеца /т.е. стабилизирано/; 2)
принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в противен
случай, искът не може да е ОУИ, а осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти,
които не са преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат
възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на
съдебното дирене в исково производство /ако такова е провеждано/, момента на сключване на
съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за
изпълнение /ако такова не е било подадено/.
Специално следва да се подчертае, че иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в
сила съдебни изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания, които
не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са предварително изпълняеми и въз
основа на тях е възможно да се проведе или се провежда принудително изпълнение[1]. Такива са
всички съдебни актове, по които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт
/по чл. 242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни решения/. Ако
изпълнителното основание не е влязло в сила, то и възраженията срещу вземането по него не могат
да се основават на факти, настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание,
което е основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу невлязъл в сила
съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона редовен способ и инстанционен ред, а
не чрез иск по чл. 439 ГПК.
В настоящия случай ищците са предявили процесните искове за отричане на правото на
принудително изпълнение за признатите в полза на ответника вземания, по които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 30.11.2013 г. по гр. д. № 33867/2013 г. на СРС. Тази
заповед обаче не е влязла в сила и понастоящем. Тя е била връчена на ищците на 10.07.2014 г. с
ПДИ и срещу нея те са подали на 15.07.2014 г. възражения в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Подадените в срок възражения препятстват влизането в сила на заповедта, а тя може да влезе в
сила едва след влизане в сила на съдебно решение по чл. 422 ГПК за установяване на вземанията
или след оттегляне на възраженията. Понастоящем заповедта за изпълнение е във висящо
положение и не е стабилизирана. Тя може и никога да не влезе в сила – ако иск по чл. 422 ГПК не
бъде предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК или ако подобен иск бъде отхвърлен. И в двете
хипотези събраните суми въз основа на предварително изпълняемата заповед за изпълнение ще
подлежат на връщане. При невлязла в сила заповед за изпълнение длъжникът няма правен интерес
от предявяване на отрицателен установителен иск срещу взискателя, тъй като пътят за защита е
друг. В случай, че се развие исково производство по чл. 422 ГПК, настоящите ищци могат в него
да предявят всички възражения срещу процесните вземания, вкл. и това за погасяване по давност,
като в това производство се вземат предвид и всички настъпили след издаване на заповедта факти
до момента на приключване на съдебното дирене /т. 9 от ТР № 4/18.06.2018 г. на ВКС – ОСГТК/.
Ако пък иск не бъде предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, то и заповедта за изпълнение и
изпълнителният лист подлежат на обезсилване, а за събраните суми следва да се издаде обратен
изпълнителен лист. Която и от двете хипотези да се осъществи, ищците нямат интерес от искова
защита по реда на чл. 439 ГПК при невлязла в сила заповед за изпълнение.
4
Действително, в конкретния случай подобно исково производство по чл. 422 ГПК не се е
развило до момента, тъй като в грубо нарушение на задълженията си по чл. 415 ГПК заповедният
съд не е указал на заявителя да предяви иск, поради което и срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК за
заявителя не е изтекъл и понастоящем. Дори и тази местна специфика обаче не може да обоснове
допустимостта на настоящите искове по чл. 439 ГПК. Ответниците в заповедното производство
разполагат с редица възможности за защита срещу подобно неизпълнение на служебните
задължения на заповедния съд – както молба за определяне на срок при бавност по чл. 255 ГПК,
така и сигнали до съответния административен ръководител и до Инспектората към ВСС.
Предвид на всичко гореизложеното предявените искове по чл. 439 ГПК се явяват недопустими.
Това от своя страна води до недопустимост на обжалваното решение, което следва да се обезсили
в частта, с която искът е отхвърлен, а исковото производство – да се прекрати. В частта за
присъдените на ответника разноски решението следва да се потвърди, тъй като такива се държат
нему и при прекратяване на производството.
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ответника на осн. чл. 78,
ал. 4 ГПК. В представения списък за разноски същият е претендирал такива за първата и за
въззивната инстанция. На ответника са присъдени разноски за първата инстанция с обжалваното
решение, срещу което той не е възразил по реда на чл. 248 ГПК, поради което допълнителни
разноски не могат да се присъдят едва в настоящата инстанция. С настоящото решение могат да се
присъдят разноски на ответника за въззивната инстанция, каквито той е поискал в размер на 200 лв.
– за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Искането е основателно, като то е под
максималния размер по Наредбата за правната помощ.
Въззивният съд намира за необходимо с оглед очертаната по-горе ситуация, че следва да
инициира произнасяне на СРС по своевременно подадените възражения по чл. 414 ГПК, който
дължи подобно произнасяне, дори и да приеме, че те са просрочени или нередовни, в който случай
актът му ще подлежи на обжалване – съобразно постановките на т. 5а от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ВКС – ОСГТК. Същевременно, пречка за подобно произнасяне от СРС се явява обстоятелство, че
заповедното дело в оригинал и в цялост е изискано от СГС и приложено към настоящото исково
дело. Това налага заповедното дело да се върне на СРС, като се изготви копие от него, което да се
приложи към настоящото дело с оглед инстанционният му ход.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така Ж. С., БГПП, изд. 2020 г., стр. 1270 – 1272.
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 25.06.2021 г. по гр. д. № 1231/2019 г. на Софийския градски съд,
І-12 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Ф. Б. с ЕГН – ********** и И. И. Б.
с ЕГН – ********** срещу ответника „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК – ********* искове по чл. 439 ГПК
за установяване, че за ответника не съществува право на принудително изпълнение за следните
вземания, поради погасяването им по давност: 20 000 евро – главница /частична сума от цяла
такава в размер на общо 42 879, 49 евро и законна лихва върху тази сума от 11.01.2019г./; 22 000
евро – лихва /частична сума от цяла такава в размер на общо 62 353,05 евро/; 1 000 евро – такси
5
/частична сума от цяла такава в размер на общо 2 196,13 евро/; 5 000 лв. – разноски /частична сума
от цяла такава в размер на общо 25 769,66 лв./, за които вземания е издаден изпълнителен лист от
8.01.2014 г. по гр. д. № 33867/2013 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 20197810400011 на ЧСИ Г. Д., като ПРЕКРАТЯВА исковото
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.06.2021 г. по гр. д. № 1231/2019 г. на Софийския градски
съд, І-12 състав, в частта, с която на ответника „Банка ДСК“ ЕАД са присъдени разноски.
ОСЪЖДА М. Ф. Б. с ЕГН – ********** и И. И. Б. с ЕГН – **********, да заплатят на „Банка
ДСК“ ЕАД с ЕИК – ********* на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата 200 лв. – разноски за
производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Да се изготвят заверени преписи от материалите по заповедно гр. д. № 33867/2013 г. на СРС
/без приложеното към него гр. д. № 4594/2019 г. на СГС/, които да се приложат към настоящото
дело, след което оригиналите на заповедното дело и гр. д. № 4594/2019 г. на СГС да се изпратят на
СРС, 73 състав, за незабавно произнасяне по подадените на 15.07.2014 г. възражения по чл. 414
ГПК /л. 34, 38 и 39 от заповедното дело/.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6