Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр.София,
... април 2018 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
ТО, 6-6 състав, в публичното заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
ЕЛЕНА РАДЕВА
с участието на съдебен
секретар Кирилка Илиева, след като изслуша докладваното от съдията Радева
т.д.№1665 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
В исковата си молба М.НА Е.на Р.Б.твърди, че по
силата на решение на НС на Републиката от 07.11.2014 година за приемане на
структура на МС на Република България, М.НА И.и енергетиката се преобразува и
разделя на М.НА И., М.НАЕ.и се създава М. на Т..С разпоредбата на параграф 62
от ПЗР на Закона за изменение на Закона за забрана на химическото оръжие и за
контрол на токсичните химически вещества и техните прекурсори, компетентен
орган по управление на подземните богатства, включително по осъществяване на
контрол по изпълнение на задълженията на титулярите на разрешения за търсене и
проучване и на концесионерите по сключените договори по ЗПБ е определен министърът
на енергетиката.С разпоредбите на параграф 3 от ПЗР на закона за изменение и
допълнение на Закона за подземните богатства се предвижда, че изпълнението на
сключените до 24.02.2015г. договори за предоставяне на концесии за добив на
подземни богатства, в т.ч. процесуално представителство на държавата по съдебни
дела във връзка с изпълнение на тези договори, се осъществява от М.НА Е..
В с оглед тази легитимация и съществуващия сключен
между ответника „П.-****“ ЕООД, ЕИК ******* и държавата договор за концесия за
добив на подземни богатства-строителни материали – латити от находящи „С.баир“
в община Тунджа, обл.Ямбол, на 11.08.2005г., изменян с последващи анекси,
ищецът е констатирал неизпълнение на договора от страна на концесионера,
изразяващо се в неплащане в срока по чл.24, ал.1,т.1 от договора, дължимото
концесионно задължение, представляващо концесионно възнаграждение.
Ищецът твърди, че видно от отчета на концесионера,
за периода от 01.04.2014г до 31.12.2014г., представен в М.НА И. и енергетиката,
концесионерът дължи възнаграждение в размер на 34 398,лв без ДДС и
6 879,60 ДДС, които не са платени в срока, определен в договора.Съгласно
последният – чл.37, ал.1, при забавено изпълнение на това задължение,
неизправната страна дължи лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ за
периода плюс 10 пункта.Поради наличие на забава твърди, че за периода от
31.01.2015г. до 24.07.2017г., ответникът
дължи договорна лихва за периода на забава в размер на 9 352,82
лв.Съгласно чл.37, ал.2 от договора, ищецът твърди, че при неизпълнение или
забавено изпълнение на задължението за плащане, продължило повече от 30 дни,
неизправната страна дължи и неустойка в размер на 0, 5% на ден върху стойността
на неплатената част от задължението, но не повече от 30%.На основание чл.37,
ал.2 от договора твърди, че има вземане за неустойка в размер на 10 319,
40лв за периода от 05.03.2015г. до 05.05.2015г.
Ищецът твърди, че видно от отчета на концесионера,
за периода от 01.01.2015 г. до
30.06.2015 г., представен в М.НА И. и енергетиката, концесионерът дължи
възнаграждение в размер на 33 579 лв без ДДС и 6 715860 ДДС, които не
са платени в срока, определен в договора.Съгласно последният – чл.37, ал.1, при
забавено изпълнение на това задължение, неизправната страна дължи лихва в
размер на основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта.Поради
наличие на забава за периода от 31.07.2015г. до 24.04.2017г., твърди, че
ответникът дължи договорна лихва за периода на забава в размер на 7 101,84
лв.Съгласно чл.37, ал.2 от договора, ищецът твърди, че при неизпълнение или
забавено изпълнение на задължението за плащане, продължило повече от 30 дни,
неизправната страна дължи и неустойка в размер на 0, 5% на ден върху стойността
на неплатената част от задължението, но не повече от 30%.На основание чл.37,
ал.2 от договора твърди, че има вземане за неустойка в размер на 10 0 73,
70лв за периода от 01.09.2015г. до 01.11.2015г.
Ищецът твърди, че срокът на концесионния договор е
изтекъл на 11.08.2015 година, като за периода от 01.07.2015г. до 11.08.2015
година концесионерът не е представил отчет по чл.24, ал.5 от договора, поради
което съгласно чл.24, ал.5 от договора дължи минимално концесионно
възнаграждение в размер на 7 664, 58лв и ДДС в размер на 1 532, 92
лв.
Съгласно чл.37, ал.1 от договора забавата в
плащане на концесионно възнаграждение поражда вземане за лихва в размер на
основания лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта, поради което твърди, че има
вземане за лихва в размер на
1 144,95 лв за периода от 11.08.2015г. до 24.04.2017г.Съгласно чл.37, ал.2
от договора при неизпълнение или забавено изпълнение на задължението за плащане
продължило повече от 30 дни, неизправната страна дължи освен лихвата и
неустойка в размер на 0, 5% на ден върху стойността на неплатената част от
задължението, но не повече от 30%.На основание чл.37, ал.2 от договора твърди,
че има вземане за неустойка в размер на 2 299, 37 лв.
Ищецът твърди, че с чл.16 от договора страните по
него са се съгласили концесионерът да представи гаранция, обезпечаваща
изпълнението на задълженията му по договора, като срокът за изпълнение на това
задължение, съобразно нормата на чл.16, ал.3, т.2 е от 30 дни, следващ периода
на плащане, касаещ следващия период.Твърди, че концесионерът е в забава на
изпълнение на това задължение за второто шестмесечие на 2014 година, като
периодът на забава е два месеца- банковата гаранция е представена с писмо от
24.10.2014 година, при падеж на задължението 29.08.2014 година.Съгласно
концесионнния договор- чл.3, ал.2 от анекс №1/06.02.2007 година, е предвидена
неустойка за забава в размер на 10% от стойността на гаранцията при забавено
изпълнение на това задължение.Твърди, че това му неустоечно вземане е в размер
на 2 063,88лв.Твърди, че неустойката която ответникът му дължи за същата
проява на неизпълнение, касателно първото шестмесечие на 2015 година по
договора е в размер на 20 638, 80лв.
Моли съда, след като установи верността на
изложеното, да постанови решение, с което осъди ответникът да му заплати
претендираните суми, чийто общ размер е 153 764,66лв, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда.Претендира разноските по това дело.
В срока за отговор ответникът оспорва редовността
на исковата молба, тъй като в нея не се съдържат твърдения на ищеца да е издал
и изпратил на ответника фактури за всяко от претендираните за съществуващи
вземания.Липсват и доказателства фактурите да са получени от него.Ответникът
оспорва възможността едновременно да се претендира договорна лихва и неустойка
за процесните периоди от време.Твърди, че предявените искове са неоснователни.
Съдът, преценявайки събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:
Не се спори по делото за наличие на активна
процесуална легитимация на ищеца в това производство.
По делото не се спори и относно това, че на
11.08.2005г. между Република България, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустройството и ЕТ „Я. – П – П.П.“ е сключен
договор, по силата на който държавата, в качество на концендент и другата
страна, като концесионер, са постигнали съгласие, че предмет на договора да е
добив и ползване на подземни богатства- строителни материали – латити,
представляващи изключителна държавна собственост от находище „С.баир“, община
Тунджа, обл.Ямбол да бъде предоставено на концесионера.Страните са се съгласили
срокът на договора да е 10 години, считано от датата на влизането му в сила, т.е.
от датата на неговото подписване – арг. чл.9 от договора.Уговорили са правата и
задълженията си, като в чл.6 от договора концесионерът се е задължил да заплаща
на концендента възнаграждение.Съгласно чл.24 от договора концесионната
възнаграждение е периодично, за целия период на договора, дължимо на 6 -
месечни вноски, като срокът на плащане е 30-то число на месеца, следващ
отчетния период.Самият отчетен период е от 1 януари до 30 юни и от 1 юли до 31
декември за всяка календарна година, а начинът на неговото определяне е
съобразно чл.24.3 – определя се конкретно за всяка 6-месечно вноска като сума
от 5% върху стойността, определена съгласно чл.3 от Методиката за определяне на
конкретен размер на концесионно възнаграждение за добив на строителни и скално-облицовъчни
материали, когато суровината се реализира директно, без преработка; 5% върху
стойността, определена съгласно чл.4 от Методиката за определяне на конкретен
размер на концесионно възнаграждение за добив на строителни и
скално-облицовъчни материали, когато суровината се реализира след
преработка.Страните са се съгласили, че дължимият размер на концесионното
възнаграждение не може да е по- нисък от сумата на базата на 45 000 куб.м
трошени фракции и концесионно възнаграждение на 1 куб.м краен продукт от
предходното 6-месечие; че размерът на сумата, определена като минимално
концесионно възнаграждение по реда на т.4/предходната/ не може да бъде по-малък
от 7 155лв.Приели са, че при горните две хипотези, дължимото
възнаграждение се определя на база отчет, изготвен по приложение№3 към този
договор.
С разпоредбата на чл.16 от договора страните са се
съгласили, че концесионерът следва да даде гаранции на концендента за
изпълнение на своите задължения, произтичащи от договора, чрез безусловна
неотменяема банкова гаранция от българска банка, в размерите, посочени в чл.16,
ал.3 от договора – касателно паричните задължения а по отношение на непаричните
– по начините, определени в ал.4 на цитираната разпоредба.
С разпоредбата на чл.37 от договора са се съгласили,
че при забава в плащане на задължения, произтичащи от този договор,
неизправната страна ще дължи лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ
за периода плюс 10 пункта, а когато забавата е продължила повече от 30 дни,
неизправната страна ще дължи освен горната лихва и неустойка в размер на 0,5%
на ден върху стойността на неизплатената сума, но не повече от 30%.
По делото няма спор, че неразделна част от този
договор са представените от ищеца негови приложения под №№ 1-5.
По делото няма спор, че на 06.02.2007 година
страните по договора и настоящият ответник са се съгласили последният да встъпи
в съществуващото правоотношение като замести в него концесионера ЕТ.
На 04.03.2008 година страните по договора и страни
в настоящата процесуална връзка са постигнали съгласие, обективирано в
представеното допълнително споразумение към договора, с което са изменили
разпоредбата на чл.23 от него.Приели са, че базата на която ще се определи
дължимото концесионно възнаграждение е Методиката за определяне на конкретен
размер на концесионното възнаграждение за добив на строителни и
скално-облицовъчни материали – приложение №4 към чл.11 от Наредбата за
принципите и методиката за определяне на концесионното възнаграждение за добив
на подземни богатства по реда на Закона за подземните богатства, приета с ПМС№
127/1999г.Променили са т.3, 4 и 5 на чл.24 от договора в посочения в документа
смисъл, чрез определяне на минимален размер на дължимото възнаграждение от
страна на концесионер.Съгласили са се, че отчетът по ал.2, се заменя с отчета
по чл.23 от договора.
По делото ищецът е представил документи, получени
от него по този договор, с автор концесионера, чиято истинност не е оспорена в
процеса.Съгласно тези документи, концесионното възнаграждение за периода от 1
юли до 31 декември 2014 година е в размер на 41 277,60лв, на база
представения за този период отчет, а концесионното възнаграждение на база
отчет, касателно периода 1 януари до 30 юни 2015 година е в размер на
40 294, 80лв.
По делото е представена банков гаранция №*******за
плащане, издадена от „У.Б.“ АД на М.НА И.и енергетиката, по нареждане на
ответника, с която банката се задължава да заплати на концендента сума в размер
на 20 638лв, след получаване на искане за плащане, при липса на плащане от
концесионера, по силата на договора за концесия, на негови задължения за
периода от 1 юли 2014г. до 31.12.2014 година.Валидността на гаранцията е до
01.01.2015 година.
При така установеното съдът достига до следните
изводи:
Съдът е сезиран с кумулативно съединени искове с
правно основание чл.79 и чл.92 ЗЗД.
По исковете с правно основание чл.79 ЗЗД във
връзка с чл.7 и чл.64 и сл. от Закона за концесиите /отм./.
По делото не се спори относно наличие на договорна
връзка между страните, явяваща се правопораждащ ЮФ на задължението на ответника
да плаща консеционно възнаграждение на ищеца, в размер и срокове, посочени в
договора, съобразно последното изменение на същия – допълнителното споразумение
от 04.03.2008 година.
По исковете за
заплащане на възнаграждение на концендента.
В тази връзка ответникът твърди, че ищецът не му е
изпратил фактури, а това твърди, е направило невъзможно да изпълни поетите
задължения.
Съставянето на този първичен разходен счетоводен
документ е свързано с осъществяване на определени стопански
операции.Съставянето му е задължение на концесионера, а освен това държавата, в
лицето на съответния министър, не е данъчно задължено лице по смисъла на ЗДД,
включително и в редакцията му към процесния период от време – 2014 -2 015
година – чл.3, ал.5 ЗДДС.
Ето защо аргументи от този факт ответникът не би
могъл да въвежда, като основание за липсата на плащане.Освен това, в договора
страните са уговорили тези задължения като срочни – срокът е определен като
период от време, чието начало е изтичане на 30-тото число на месеца, който
следва съответния 6-месечен период.Настъпването на съответното 30-то число
сочи, че срокът кани длъжника.Липсата на плащане е неизпълнение, а периодът на
забава – основание да се ангажира неговата имуществена отговорност и чрез
института на неустойката.
Поради липса на спор и въз основа на представените
по делото писмени доказателства, настоящият състав на съда приема, че ищецът
има вземане, представляващо концесионно възнаграждение в претендираните
размери, които като дължими са посочени и от ответника, в представените отчети
и размери на дължимото възнаграждение на концендента, касаещи периода от 1 юли
до 31 декември 2014 година в размер на
41 277,60лв, на база представения за този период отчет и концесионното
възнаграждение на база отчет, касателно периода 1 януари до 30 юни 2015 година
, в размер на 40 294, 80лв.По отношение на периода 01.07.2015 година –
11.08.2015 година ищецът претендира заплащане на възнаграждение в размер на
9 197,50лв- на основание чл.24, т.5 от договора, неправилно посочена като
чл.24, ал.5 от договора.С тази норма страните са приели, че минималното
възнаграждение не може да е под сумата от 24 570лв.В преценката на ищеца е
в какъв размер да претендира своето вземане.
По исковете с правно основание чл.37, ал.1 от
договора във връзка с чл.92 ЗЗД.
По делото не се спори и относно това, че страните
са уговорили при наличие на забава в плащането на паричното задължение на
концесионера, да породи в полза на концендента
вземане за лихви / чл.37, ал.1 от договора/ в размер на законната лихва
на БНБ за този период + 10 пункта.В случая законната лихва е определена с
ПМС№100 от 29.05.2012 година.Касае се за договорна мораторна неустойка,
вземането за която възниква при наличие на неизпълнение на парично задължение-
плащане на концесионно възнаграждение.Макар и заявена като претенция за лихви,
това вземане на ищеца намира основанието си в разпоредбата на чл.92 ЗЗД-
вземане, което има обезщетителен характер при наличие на неизпълнението, което
при паричните задължения винаги намира проявление като забава. Размерът на
мораторната неустойка се определя свободно между страните, а задължението за
плащането й – при неизпълнение на падежа на основното задължение. Въпреки тази
разлика обаче, законната лихва и мораторната неустойка по същество изпълняват
едни и същи функции, ето защо уговарянето на мораторна неустойка изключва
възможността да се претендира законната лихва.Претендираната от ищеца в
посочения от него размер мораторна неустойка не е оспорена от ответника / не е
оспорено и твърдението за липса на плащане на концесионното възнаграждение за
второто 6-месечие на 2014 г. в размер на 41 277,60лв, а не е установено и
да е извършено плащане на същото/, поради което настоящият състав на съда
приема, че е налице възникнало парично вземане, за периода на забава от
31.01.2015 година до 24.04.2017г. в размер на 9 361,75лв. Съгласно чл.24
от действащия договор плащане на дължимото възнаграждение следва да се извърши до
30-то число на месеца, следващ периода, за който се дължи плащане.Ето защо
изискуемостта на вземането на ищеца е възникнала на 30.01.2015 година.По
отношение на размера на това вземане, независимо, че съдът е установил, че мораторната
неустойка за този период е в размер на 9 361,75лв, следва да уважи тази
претенция, както е заявена – в размер на сумата от 9 352,82лв.
По същия начин следва да се приеме за установено и
наличие на вземане по чл.37, ал.1 от договора във връзка с чл.92 ЗЗД и
вземането, представляващо мораторна неустойка за периода на забава в плащането
на концесионното възнаграждение за 1 януари 2015г. до 30 юни 2015 г., с
претендиран размер от 40 294,80лв.Както е посочено по- горе, това
възнаграждение следва да бъде платено на 30-то число, следващо месец юни 2015
година –т.е. на 30 юли 2015 година.За посочения периода на забава от 31.07.2015
до 24.04.2017г. дължимата неустойка е в размер на 7110.55
лева – служебно изчислена от съда. Искът следва да бъде уважен, както е заявен
– за сумата от 7 101,84лв.
По
същия начин следва да се приеме за установено и наличие на вземане по чл.37,
ал.1 от договора във връзка с чл.92 ЗЗД и вземането, представляващо мораторна
неустойка за периода на забава в плащането на концесионното възнаграждение за 1
януари 2015г. до 30.06.2015 г., с претендиран размер от 9 197, 50лв,
съдебно заявено вземане в размер на 1 144,95лв.
По отношение на
претенциите по чл.37, ал.2 от договора във връзка с чл.92 ЗЗД.
Клаузата
за неустойка за чиято валидност съдът следи служебно, съблюдавайки
императивните правни норми и спазването на добрите нрави, е действителна.Това е
така, тъй като независимо, че страните по договора са се съгласили, че
неустойката в размер на законната лихва върху съответната сума, представляваща
дължимо консеционна възнаграждение, е дължима при наличие на забава, с
разпоредбата на чл.37, ал.2 от договора са уговорили кумулативна наказателна
неустойка, чиято размер е ограничен до 30% от размера на вземането за
възнаграждение.В тази връзка ответникът е направил възражение за недопустимо
кумулиране на отговорност за забава, чрез уговаряне на двете неустойки.По
виждане на състава неустойката по чл.37, ал.2 от договора е действителна, тъй
като тя не излиза извън присъщите и функции - обезпечителна,
обезщетителна и санкционна, като конкретната преценка се извършва във всеки
отделен случай и то към момента на сключване на договора, а не към момента на
неизпълнението -ТР № 1/15.06.2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСТК на ВКС.
Неустойката обезпечава изпълнението
на задължението, като в това се изразява обезпечителната й функция.Именно
такава е неустойката, която страните са уредили с ал.1 на чл.37 от договора. Тя
е средство за упражняване на косвен натиск върху длъжника, стимулирайки го да
изпълни, под заплахата, че в противен случай, ще е задължен да я плати и то без
да е необходимо кредиторът да доказва размера на претърпените
вреди.Едновременно с това го обезщетява за претърпените от неизпълнението
вреди, определяеми на база ПМС. Именно с такива функции е неустойката, която
страните са уредили с ал.1 на чл.37 от договора.
Съгласявайки
се чрез разпоредбата на чл.37, ал.2 концесионерът да заплати на концендента
неустойка в размер на 0,5% на ден от дължимото възнаграждение, но не повече от
30% от този размер, при наличие на забава повече от 30 дни, страните са приели,
че неизпълнението, с оглед на периода, в който е продължило, страните са се
съгласили, че в този случай института на неустойката ще има наказателна функция.Изрично
са приели, че освен неустойката по ал. 1 от договора, концесионерът ще дължи и
наказателна неустойка, за същото неизпълнение.Преценявайки тази клауза от
договора, в контекст на нейната валидност, настоящият състав на съда
съобразява, че в този случай договорът за концесия е договор за държавна
изключителна концесия и има за предмет експлоатация на природни богатства чрез добив,
който се извършва със средства, осигурени от концесионера и на негов риск. Съгласно чл. 7, ал.1
ЗК/отм./ за предоставеното право на експлоатация на обекта на концесия може да се предвиди задължение на
концесионера да извършва към концедента концесионно плащане. Неговият
размер се определя за всеки конкретен случай, като критериите при определянето
му са икономическата изгода на концесионера и справедливото разпределение на
икономическата изгода между концендент и концесионер, както и постигане на
социално приемлива цена на услугите, предоставяне с обекта на концесията.
Преценявайки,
че с процесния договор за концесия на ответника е предоставено право да
експлоатира обект, представляващ публична държавна собственост, с оглед
обществените отношения, регулирани със Закона за концесиите и Закона за
подземните богатства, опирайки се на критериите, посочени с нормата на чл.7 от
ЗК/отм/, настоящият състав намира, че уговорената с ал.2 на чл.37 от договора
кумулативна наказателна неустойка, се явява действителна.Едновременно с това
съдът съобразява примерните критерии в ТР № 1/15.06.2010 год. по т.д.№ 1/2009 год.
на ОСТК на ВКС, отчитайки, че за концендента ще възникне право на наказателна
неустойка при забава продължила повече от 30 дни, и това вземане е ограничено
до размер на 30% от дължимата концесионнна вноска, то не е налице хипотеза, с
която са нарушава забраната за неоснователно обогатяване, а начин за
разпределение на икономическата изгода между страните по договора.
Поради
което приема, че е налице основание да се ангажира отговорността на ответника и
на това основание.
Ищецът
претендира неустойка по чл.37, ал.2 от договора за концесионното възнаграждение
за периода на второто полугодие на 2014 година, от 05.03.2015г. до 05.05.2015г.
/ за 60 дни забава /в размер на 10 319, 40лв.Уговорената неустойка е с
ограничение до 30% от дължимото възнаграждение от 41 277,60лв.Дължимата
неустойка на ден е 206,39лв.Максималният размер на неустойката е
12 383,28лв.Размерът на неустойката за 60 ни забава е
12 383,40лв.Претендираният размер следва да бъде уважен, в размера,
съдебно заявен от ищеца от 10 319,40 лв.
Ищецът претендира заплащане на
неустойка по чл.37, ал.2 от договора за концесионното възнаграждение за първото
полугодие на 2015 година, което е в размер на 40 294,80лв.Периодът на
забава, посочен от ищеца е от 01.09.2015г. до 01.11.2015г. Уговорената неустойка
е с ограничение до 30% от дължимото възнаграждение от
40 294,80лв.Дължимата неустойка на ден е 201,15лв.Максималният размер на
неустойката е 12 088,44лв.Размерът на неустойката за 60 ни забава е
12 069лв.Претендираният размер следва да бъде уважен, в размера, съдебно
заявен от ищеца от 10 073,70лв.
Ищецът
претендира заплащане на неустойка по чл.37, ал.2 от договора за концесионното
възнаграждение за периода от 1 юли до 11 август 2015 година в размер на първото
полугодие на 2015 година, което е в размер на 9 197,50лв
.Претендираното неустоечно вземане по чл.37, ал.2 от договора е в размер на
2 299, 37 лв, за посочения период на забава от 11.08.2015г. до
24.04.2017г. - година, седем месеца и 24
дни.Претендираният размер е под максималния уговорен размер от 30 % /
последният е 2 795,25лв/, поради което следва да се уважи искът, в
предявения размер.
По
исковете с правно основание чл.92 ЗЗД, касателно неизпълнение на задължението
на концесионера за предоставяне на гаранция по чл.16 от договора, на основание
чл.3 от анекс 1 към договора.
Съобразно постигнатото съгласие концесионерът е длъжен да даде гаранция
за изпълнение на задълженията му от паричен и непаричен характер, произтичащи
от концесионния договор.Срокът за предоставяне на банковата гаранция е очертан
с нормата на чл.16, ал.3 и 4 от договора –при парични задължения в 30-дневен
срок след периода на плащане – 50% от размера на дължимата сума.Твърдението на
ищеца е, че ответникът не е спазил срока за представяне на гаранцията за
второто полугодие на 2014 година, като забавата е от два месеца – при падеж
29.08.2014 година, ответникът е представил гаранцията на 24.10.2014 година, а
това е основание да се ангажира отговорността му, съгласно анекс 1 към договора
за концесия.Текстът гласи, че при забавено изпълнение на задължението за
представяне на банкова гаранция по чл.16 от договора, размерът на неустойката е
10% от стойността на гаранцията.При липса на изпълнение на банкова гаранация,
за кредитора ще възникне вземане в размер на банковата гаранция за цялата
година, което е неустойка.
Съобразно
цитираното по- горе ТР съдът следи служебно за валидността на неустоечната
клауза, като преценява договорната свобода на страните, при определяне на
последиците от неизпълнението на договора, на база императивните законови норми
и добрите нрави.Преценката е към момента на сключване на договора и касае всеки
отделен случай.
Както
са посочили страните в чл.16 от договора, концесионерът е длъжен да предостави
банкова гаранция на своя кредитор – концендент.Смисълът на това обезпечение е
да гарантира възможността на кредитора да получи плащане от банката, при липса
на реално изпълнение на задължението за заплащане на концесионното
възнаграждение от страна на концесионера.
При
липса на изпълнение на задължението за плащане на концесионното възнаграждение
на концендента, последният е гарантиран и обезпечен и чрез уговорените
мораторна и кумулативна наказателна неустойки, регулирани от разпоредбата на
чл.37 от договора, които настоящият състав е признал за действителни клаузи от
договора.
Въпросът
е при така уговорените неустойки по чл.37, ал.1 и ал.2 от договора, дали
неустойката по чл.3, ал.2 от постигнатото съгласие не излиза извън характерните
за института обезпечителни, обезщетителни и наказателни последици.
По
виждане на състава това е точно така, тъй като задължението за даване на
гаранция на кредитора, чрез уговорената банкова гаранция, е предоставяне на
обезпечение на задължението за заплащане на концесионното възнаграждение, а
уговорената неустойка е обезпечение на самото обезпечение.Както е посочено и
по- горе, липсата на изпълнение на основното задължение за плащане на
уговореното възнаграждение има за последица възникване на задължение за
концесионера за плащане на мораторна и кумулативна наказателна неустойка.От
друга страна изпълнението на концесионера на задължението за предоставяне на
банкова гаранция има смисъл единствено при договор, който не е прекратил своето
действие, за да може кредиторът да получи дължимата сума по договора от банковата
гаранция. Настоящият договор е имал продължително действие, чийто краен момент
е до 11 .08.2015 година, поради
изтичане срока на договора.Ето защо това налага да се обсъди въпросът дали
страната може да дири неустойка за всяка неизпълнение на възникнало от него
задължение.С претенциите си по чл.3, ал.2 във връзка с чл.16 от договора ищецът
дири обезщетение за неизпълнение / забавено и пълно/ на задължението за даване
на обезпечение на кредитора.Както е посочено и по- горе смисълът на тази
неустойка е да обезщети кредитора за вредите от липсата на гаранция или
забавеното и предоставяне, т.е. за вредите от неизпълнение на задължението за
обезпечение, гарантиращо кредитора, че може да получи сумата, която
представлява концесионното възнаграждение не от концесионера, а от едно трето
за правоотношението лице.Но и тази неустойка, подобно на неустойките по чл.37
от договора има обезщетителен характер.Уговореният начин на формиране на тази
неустойка предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на концендента за сметка
на концесионера и това е така, тъй като страните са уговорили, че тази банкова
гаранция обезпечава същите парични задължения на концесионера, както ги
обезпечава и неустойката по чл.37 от договора.Уговорили са, че неизпълнението
на задължението за поведение / сключване на договор за банкова гаранция от
страна на концесионера/ ще породи парично вземане в полза на концендента, при
забава в размер на 10% от стойността на гаранцията, която е определена на база
на дължимото концесионно възнаграждение или ще представлява като размер
дължимата за цялата година банкова гаранция, която отново е уговорена на база
дължимото концесионно възнаграждение.Неустойката за пълно неизпълнение има
компенсаторен характер, а уговорената при забава- мораторна.Но и трите неустойки,
макар и формулирани по различен начин имат една цел, макар и индиректно на тази
по чл.3, ал.2 от договора – да обезпечат концендента да получи изпълнение на
задължението на канцесионера за плащане.
Ето защо настоящият
състав приема, че неустойката по чл.3, ал.2 от договора противоречи на
забраната за неоснователно обогатяване и като нарушаваща добрите нрави тази
клауза от договора е нищожна, а това е основание да се отхвърлят предявените и
базирани на нея претенции на ищеца.Ето защо исковете с правно основание
чл.3, ал.2, във връзка с чл.16 от договора за заплащане на неустойки в размер
на 2 063,88 и 20 638,80лв – общо 22 702, 68 лв - следва да бъдат
отхвърлени.
По
разноските.
Ищецът
е направил искане за присъждане на направените разноски, представляващи платена
държавна такса в размер на 6 150,59лв и юрисконсултско възнаграждение,
което съдът, на основание чл.78, ал.8 ГПК, ЗПП и Наредба определя като размер
на 100лв.
Тези
разноски, чийто общ размер е сумата от 6 250,59лв, на основание чл.78,
ал.1 ГПК, следва да бъдат присъдени на ищеца, като размерът, който ответникът
следва да му заплати, съобразно уважената част от исковете е сумата от
5 327,72 лв.
При
изложеното съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА,
на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.7 и чл.64
и сл. от Закона за концесиите /отм./ и чл.6 ал.1 от договор за концесия,
сключен на 11.08.2005година, „П.-****“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, със съдебен адрес адв.С.К., да заплати на М.НА
Е., с адрес гр.София, ул.“*******сумата от
90 769,90 лв/ деветдесет
хиляди седемстотин шестдесет и девет лв и 90ст./, представляваща сумарна
величина от дължимото от ответника за периода: от 1 юли до 31 декември 2014
година концесионно възнаграждение в размер на 41 277,60лв, от 1 януари до 30 юни 2015 година в размер на
40 294, 80лв и от 01.07.2015 година
– 11.08.2015 година концесионно
възнаграждение в размер на 9 197,50лв, с ДДС, ведно със законната лихва
върху сумата от 90 769,90 лв, начиная от 28.04.2017 година до окончателното и
заплащане; на основание чл.92 ЗЗД във връзка с чл.37, ал.1 от договора
за концесия, сключен на 11.08.2005година, сумата от 17 599,61лв, представляваща сумарна величина на дължимата
мораторна неустойка по чл.37, ал.1 от
договора за концесия за периода на забава в плащането на дължимото концесионно
възнаграждение за второто 6-месечие на 2014 г. в размер на 41 277,60лв, за
периода на забава от 31.01.2015 година до 24.04.2017г. в размер на от
9 352,82лв; мораторна неустойка за
периода на забава в плащането на концесионното възнаграждение за 1 януари
2015г. до 30.06.2015 г.в размер на
40 294,80лв, за периода на забава от 31.07.2015 до 24.04.2017г., в
размер на 7 101, 84лв; мораторна неустойка за периода на забава в
плащането на концесионното възнаграждение от 9 197,50лв, за периода на
забава от 1 януари 2015г. до 30.06.2015 г.в размер на 40 294,80лв, за периода на забава от
31.07.2015 до 24.04.2017г., в размер на 7 101, 84лв; на основание чл.92 ЗЗД във връзка с чл.37, ал.2 от договора за концесия, сключен на
11.08.2005година, сумата от 22 692,
47лв общо, представляваща сумарна величина на дължимата кумулативна
наказателна неустойка от мораторен характер, за забава в плащането на дължимото
концесионно възнаграждение, продължила повече от 30 дни, за второто 6-месечие
на 2014 г. в размер на 41 277,60лв, за периода на забава от 05.03.2015
година до 05.05.2015г. в размер на от 10 319,40лв; мораторна неустойка за периода на забава в
плащането на концесионното възнаграждение за 1 януари 2015г. до 30.06.2015 г.в
размер на 40 294,80лв, за периода
на забава от 01.09.2015 до 01.11.2015г., в размер на 10 073,70лв; мораторна
неустойка за периода на забава в плащането на концесионното възнаграждение от
9 197,50лв, за периода на забава от11.08.2015г. до 24.04.2017 година, като
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл.92 ЗЗД във връзка с чл.3, ал.2 и
чл.16 от договора за концесия, сключен на 11.08.2005година, в общ размер на
сумата от 22 702, 68 лв, поради неоснователността им.
ОСЪЖДА,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, „П.-****“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, със съдебен адрес адв.С.К., да заплати на М.НА
Е., с адрес гр.София, ул.“*******сумата от 5 327,72 лв разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: