Р Е
Ш Е Н
И Е
№
13.02.2020
г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Йорданова в. гр.дело
№ 16694 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца Областна администрация с
административен център гр. Кюстендил
чрез областен управител на област с административен център гр. Кюстендил
срещу решение №502891/08.10.2018
г., постановено по гр.д. № 10617/2016 г. по описа на СРС, 60 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от областна
администрация на област с административен център гр. Кюстендил иск с правно
основание чл.79, ал.1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 14, ал. 2 ЗДС за осъждане на
ответника Сметна палата на Република България да заплати на ищеца сумата над
5087,32 лв. до пълния предявен размер от 10348,29 лв., както и за периода от 01.01.2012 г. до 30.11.2012 г.
Решението в
частта, с която Сметна палата на Република България е осъдена да заплати на
ищеца сумата от 5087,32 лв., от която сумата 931,24 лв. с ДДС, представляваща
разходи за електроенергия, видеонаблюдение и абонамент пожароизвестителна
инсталация (ПИИ) за периода 01.12.2012 г. до 31.12.2014 г. и сумата от 4156,08
лв. с ДДС, представляваща разходи за охрана за периода 01.01.2013 г. до
31.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното изпращане на сумата е влязло в сила като
необжалвано.
Във въззивната
жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като поставено в
нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че
първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила,
като в разрез с чл.120 от ЗЗД е приложил служебно института на погасителната
давност, тъй като ответникът с отговора
на исковата молба е направил възражение за погасителна давност за периода
20.06.2012 г.- 22.11.2012 г., а с първоинстанционното решение е прието, че по
давност са погасени вземания за периода 01.01.2012 г.-30.11.2012 г. Сочи, че
изводът на съда за погасяване на вземания по давност е погрешен, доколкото
периода за който е претендирано заплащане на консумативи е от 01.01.2012 г. до
31.12.2014 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение на основание
документ по чл. 417 от ГПК, което прекъсва давността, е подадено по пощата на 24.06.2014 г. Сочи
се, че съдът неправилно е приел, че дължимата сума за охрана за периода
01.01.2013 г.-31.12.2014 г. е в размер на 4156,08 лв. с ДДС, вместо
установяваща се от приетите като писмени доказателства по делото фактури,
изготвена справка за дължими консумативи и неоспорената съдебно-счетоводна
експертиза сума в размер на 4177,49 лв. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и уважаване на предявения иск в пълен размер. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от ответника Сметна палата на Република България. Поддържа се, че
първоинстанционният съд правилно е приел за погасени по давност дължимите за
периода от 01.01.2012 г. до 30.11.2012
г. суми, като не е прилагат служебно института на погасителната давност, тъй
като в първото по делото заседание е уточнен периодът, за който се поддържа
наведеното с отговора на исковата молба възражение, като уточнение период е
посочен в депозираните писмени бележки. Сочи, се от ищеца не са предприемани
действия довели до прекъсване на давността, тъй като заявлението по чл. 417 от ГПК посочено във въззивната жалба е било отхвърлено и не се е развило
производство по чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, за да е налице
прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. По изложените
съображения се иска оставянето на въззивната жалба без уважение и потвърждаване
на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че
настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
по релевираните в жалбата доводи. Разгледано по същество, първоинстанционното
решение е частично неправилно по следните съображения:
Предявени са
за разглеждане искове с правно чл.79, ал.1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 14, ал. 2 ЗДС.
Въззивният съд намира, че районният съд правилно е
установил фактическата обстановка по делото.
С оглед
обжалваната част на първоинстанционното решение, между страните във въззивното
производство не е спорно, а и от представен по делото Акт № 139 от 20.12.2002
г. за публична държавна собственост се установява, че със Заповед №
ОА-477/30.12.1997 г. на областния управител на Софийска област била
предоставена за безвъзмездно стопанисване и управление на Областно поделение на
Сметната палата – сектор Кюстендил част от втори етаж, състояща се от две зали
и стая с обща полезна площ 150 кв. м., в част от високо тяло – вход „А” на
административна сграда находяща се на административен адрес гр. Кюстендил, ул.
„******. Части от административната сграда били предоставени за безвъзмездно
стопанисване и управление и на други ведомства. Не е спорно. че на 17.03.2004
г. между страните било сключено споразумение, по силата на което областният
управител на Област Кюстендил се задължил да провежда процедурите по възлагане
на обществени поръчки с предмет, свързан с поддръжката и ремонта на общите
части на административната сграда, находяща се на адрес: гр. Кюстендил, ул. „*******.
От своя страна ответникът се задължил да превежда дължимите суми по договорите
за услуги, които са с твърда, непроменлива стойност, най-късно до 28-о число на
предходния месец, за който се дължи плащането, срещу издадена от областната
управа фактура за авансово плащане (чл. 3, ал. 1 от споразумението).
Изпълнението на договорите за услуги било възложено на областния управител след
постъпване на дължимите суми от всички ползватели. Ответникът се задължил да
заплаща и консумативните разходи за предоставения имот в тридневен срок от
получаването на фактура и справка за консумативите, свързани с ползването на
имота (чл. 4, ал. 1 от споразумението).
Въз основа на
проведени обществени поръчки за процесния период били сключени договори за
охрана на административната сграда. Ищецът издавал фактури за дължимите от
ответника консумативни разходи, свързани с ползването на имота, както и за
разпределените в негова тежест суми по сключените договори за услуги –
видеонаблюдение, охрана и абонамент ПИИ /видно от 36 броя писма и 33 броя известия
за доставяне издадените от ищеца фактури за дължимите разходи били получени от
ответника/.
Ответникът не
е оспорвал дължимостта на консумативните разходи за електроенергия,
видеонаблюдение и абонамент ПИИ. Първоинстанционният съд при анализ на установеното
от фактическа страна и след подробен анализ на приложимите материалниправни
разпоредби е достигнал до извод, че ответникът дължи заплащането и на сумите заплатени
от ищеца за охрана на ползваните от първия помещения от административната
сграда, като с оглед обжалваните части на решението, този въпрос не подлежи на
разглеждане във въззивното производство.
При
изложеното, между страните не е спорно, че предявения иск е доказан по
основание. Между страните е спорен размерът, до който искът е основателен с
оглед събраните по делото доказателства и наведено от ответника възражение за
давност.
На първо място,
съдът намира, че следва да се произнесе по възражението наведено във въззивната
жалба, че с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК на дата 26.06.2014 г. давността за претендираните вземания за
периода 01.01.2012 г.-31.12.2014 г. е била прекъсната.
Съгласно
мотивите към т.14 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС заповедното производство в действащия ГПК е уредено, като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие
/от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/,
само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, исковата
молба по чл. 422 ГПК има правните последици на прекъсване на погасителната
давност на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Съобразявайки
тези изводи на ВКС, съдът намира, че в настоящият случай давността не е
прекъсната с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение,
доколкото във връзка с това заявление не е образувано исково производство по
реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземанията. Между страните няма спор,
че заявлението по чл. 417 от ГПК, подадено от ищеца е било отхвърлено.
Разглежданият иск е осъдителен, а не установителен такъв по реда на чл. 422 от ГПК. Мотивиран от изложеното, въззивният съд намира, че давността за
претендираните вземания не е прекъсната с подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на 24.06.2014г. на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД.
Съгласно чл.
116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с подаване на иск. При изложеното съдът
намира, че преценка дали претендираните от ищеца вземания са погасени по
давност следва да бъде правена с оглед датата на подаване на исковата молба –
22.12.2015 г.
Първоинстанционният
съд правилно е посочил, че вземанията предмет на исковата претенция – за
консумативи и за охрана - са плащания с периодичен характер. Съобразно
указанията дадени с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011
г., ОСГТК ВКС „периодични плащания” се характеризира с изпълнение на повтарящи
се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Претендираните
суми притежават посочените характеристики.
Въпреки
изложените изводи на съда, че претендираните вземания се погасяват с изтичане
на три годишна давност, предмета на делото с оглед диспозитивното начало в гражданския
процес се определя от твърдения и възраженията на страните, от търсената от тях
защита от съда.
Съгласно чл. 120 от ЗЗД давността не се
прилага служебно. За да приложи погасителната давност пред съда следва да бъде
направено съответно изявление / възражение/ в този смисъл и то до определен
съобразно процесуалния закон момент.
Съгласно
правната норма на чл. 131 ГПК, с писмения си отговор ответникът по един
гражданскоправен спор заявява своите възражения срещу иска и обстоятелствата,
на които се основава. Съобразно текста
на чл. 133 ГПК, ако ответникът не депозира в срок отговор, той губи право да
направи своите възражения срещу иска в по-късен момент, освен ако пропускът не
се дължи на особени непредвидени обстоятелства. След изтичане на срока за отговор, ответникът
няма право да навежда нови възражения. Същите
се явяват преклудирани. Преклузията може да се счита преодоляна само по
отношение на възраженията, за които съдът има задължение да следи служебно -
само за такива възражения може да се приеме, че без да са наведени в
законоустановения срок страната може да се позовава на тях в своя защита.
До доклада на делото от съда по чл. 146 ГПК
страните, в това число и ответникът, имат право да посочват нови доказателства
в подкрепа на своевременно заявените факти и възражения.
Нови обстоятелства могат да бъдат навеждани от
страните само при условията на чл. 147 ГПК.
Конкретно по отношение на възражението за
изтекла погасителна давност, съобразно задължителните указания дадени в т. 4 от
ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС следва да се приеме, че
неговото заявяване е ограничено със срока по чл. 131 ГПК.
В конкретния случай фактите по делото сочат
следното: депозираната на 22.12.2015 г.
година искова молба е била редовно връчена от ответника на 07.01.2016 г., с
указания за възможността е едномесечен срок да подаде отговор. На 01.02.2016 г.
Сметна палата на Република България е подала отговор на исковата молба, като
изрично е поддържала, че претенциите на ищеца за периода 20.06.2012 г. – 22.11.2012 г. са погасени
по давност, като са изложени съображения. С определението по чл. 140 от ГПК
съдържащо проекта за доклад на съда по делото, съдът е посочил, че ответникът
прави възражение за изтекла погасителна давност
на претендираните вземания за периода 20.06.2012 г. – 22.12.2012 г. /
настоящият състав намира, че посочения месец 12-ти / декември/ за краен момент
на поддържаното възражение е посочен в резултат на техническа грешка, като
първоинстанционният съд е имал предвид месец 11-ти /ноември/, съобразно
заявеното в отговора на исковата молба. Още повече, в случая спорен се явява
въпроса за началния момент, който се поддържа възражението, а не за крайния/. В
първото по делото съдебно заседание, проведено на 07.06.2017 г. съдът е обявил
за окончателен проекта си на доклад, без направени от страните възражения. С
депозираните на 31.10.2017 г. писмени бележки по делото, процесуалния
представител на ответника поддържа, че претенцията на ищеца за заплащане на
разходи е погасена по давност за периода 01.01.2012 г. – 22.11.2012 г.
На база
посочените по-горе правни норми, въззивната съдебна инстанция приема, че ответникът
е направил възражение за изтекла кратка погасителна давност, което следва да
бъде разгледано по съществото на делото за периода 20.06.2012 г. – 22.11.2012
г. /три години преди датата на завеждане на исковата молба/.
Възражението
за погасяване по давност на претендирани от ищеца суми за периода 01.01.2012 г.
– 20.06.2012 г. и от 23.11.2012г. – 30.11.2012 г. не следва да бъде разгледано
от съда, защото същото не е направено своевременно в срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а е неведено едва с депозираните по
делото писмени бележки.
В частта, с
която първоинстанционният съд отхвърлил предявения иск за периода от 01.01.2012
г. до 20.06.2012 г. и за периода от 23.11.2012 – 30.11.2012 г. решението следва
да бъде отменено, като исковете за този период бъдат уважени.
Относно
възражението за погасяване на суми по давност за периода 20.06.2012 г. –
22.11.2012 г.
С оглед
изложеното до тук за характера на претендираните суми като „периодични
плащания“ и съответно приложимата три годишна давност за погасяване на
вземанията, и като взе предвид направеното в срока по чл. 131 от ГПК възражение
за погасяване по давност, съдът намира, че сумите дължими за периода 20.06.2012
г. – 22.11.2012 г. са погасени по
давност и съответно отвеникът не може да бъде осъден по принудителен ред да ги
заплати на ищеца.
Първата
инстанция е направила правилен анализ на постигнатите между страните уговорки в
подписаното между тях споразумение на 17.03.2004 г. във връзка с уговорените
срокове за плащане на задълженията. Настоящият въззивен състав намира, че
погасени по давност за вземанията за консумативи (електроенергия,
видеонаблюдение и абонамент ПИИ) за периода 20.06.2012 г. – 22.11.2012 г. включително,
като за месеците за които вземанията не са погасени по давност /от януари до
юни включително/ и за периода от 23.11.2012 г. до 30.11.2012 г., съобразно
приетата съдебно-счетоводна експертиза, на която съдът се доверява, доколкото
същата е компетентно изготвена и отговаря точно и ясно на поставените въпроси, дължимите
суми възлизат на сумата от 417,29 лв., която сума ответникът следва да бъде
осъден също да заплати. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено, в
частта, с която искът за тази сума е отхвърлен.
По отношение
на дължимите за охрана суми, съдът намира, че погасени по давност са вземанията
за периода посочен в отговора на исковата молба 20.06.2012 г. – 22.11.2012 г. При
разглеждане на наведеното след преклузивния срок възражение за давност съдът
неправилно е достигнал до извод, че погасени по давност са вземания от
01.01.2012 г. до 19.06.2012 г. и за периода от 23.11.2012 г. до 30.11.2012 г., като дължимите за този период суми в размер на
2300,22 лв. /съобразно допълнителната счетоводна експертиза, на която съдът се
доверява при преценка по чл. 202 от ГПК/ следва да бъде присъдени в полза на
ищеца. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено, в частта, с която
искът за тази сума е отхвърлен.
Ответникът Сметна
палата на Република България следва да бъде осъден да заплати на
ищеца-въззивник Областна администрация с административен център гр. Кюстендил чрез областен управител на област с
административен център гр. Кюстендил сумата от още 2717,51 лв.
По разноските
С оглед изхода
на спора право на разноски имат и двете страни съразмерно с уважената съответно
отхвърлената част от исковете.
В първата инстанция
Ищецът е
направил разноски в размер на 413,93 лв. – заплатена държавна такса и 100 лв.-
юрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Съразмерно с уважената част от иска ответника Сметна палата на Република
България следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от още 134,96 лв. –
разноски в първоинстанционното производство.
Във въззивната
инстанция
Въззиваемият
не е направил искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва
да му се присъждат.
Въззивникът е
направил разноски в общ размер от 155,22 лв. във въззивното производство
/105,22 лв. – държавна такса и определено по реда на чл.78, ал. 8 от ГПК юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50,00 лв./. Съобразно с уважената част на въззивната
жалба ответникът Сметна палата на Република България следва да бъде осъдена да
заплати на ищеца Областна администрация с административен център гр.
Кюстендил чрез областен управител на
област с административен център гр. Кюстендил сумата в размер на 104,35 лв.- разноски във
въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №502891/08.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 10617/2016 г. по описа на СРС, 60 състав в частта, с която е отхвърлен предявения
от Областна администрация с административен център гр. Кюстендил чрез областен управител на област с
административен център гр. Кюстендил, Булстат:********, адрес: гр. Кюстендил,
ул. „******иск с правно основание чл.79, ал.1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 14, ал.
2 ЗДС за осъждане на ответника Сметна палата на Република България, Булстат ********,
адрес: гр. София, ул. „********* да заплати на ищеца сумата над 5087,32 лв. с
ДДС до 7804,83 лв., представляващи разходи за електроенергия, видеонаблюдение,
абонамент ПИИ за периодите от 01.01.2012 г. до 19.06.2012 г. и от 23.11.2012 г.
до 30.11.2012 г. и разходи за охрана за периодите от 01.01.2012 г. до
19.06.2012 г. и от 23.11.2012 г. до 30.11.2012 г. ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба -22.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и в частта, с която предявения иск е отхвърлен за периодите от 01.01.2012
г. – 19.06.2012 г. и от 23.11.2012 г. до 30.11.2012 г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА С. п. на
Република България, Булстат ******, адрес: гр. София, ул. „******да заплати на
Областна администрация с административен център гр. Кюстендил чрез областен
управител на област с административен център гр. Кюстендил, Булстат:******,
адрес: гр. Кюстендил, ул. „******по иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.
1 от ЗЗД вр. чл. 14, ал. 2 ЗДС сумата от още 2717,51 лв. /две хиляди седемстотин и седемнадесет и петдесет и една
стотинки/, от които 417,29 лв.с ДДС, представляваща
разходи за електроенергия, видеонаблюдение и абонамент ПИИ за периодите от
01.01.2012 г. до 19.06.2012 г. и от 23.11.2012 г. до до 30.11.2012 г. и 2300,22
лв.с ДДС представляваща разходи за охрана за периодите от 01.01.2012 г. до
19.06.2012 г. и от 23.11.2012 г. до 30.11.2012 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №502891/08.10.2018
г., постановено по гр.д. № 10617/2016 г. по описа на СРС, 60 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА С. п. на
Република България С. п. на Република България, Булстат ******, адрес: гр.
София, ул. „******да заплати на Областна администрация с административен център
гр. Кюстендил чрез областен управител на област с административен център гр.
Кюстендил, Булстат:******, адрес: гр. Кюстендил, ул. „******сумата в размер от още 134,96 лв. / сто тридесет
и четири лева и деветдесет и шест стотинки/ – разноски в първоинстанционното производство и сумата в
размер на 104,35 лв./ сто и
четири лева и тридесет и пет стотинки/ - разноски във въззивното производство
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.